Утрото бе намръщено и сиво. Можеше и да завали.

Богдан седеше накрая на леглото си, а ръцете му бяха обхванали главата му. Отново мислите не му даваха покой.

– Защо го направих? Къде сбърках? Сега ще си ям попарата, която съм си надробил, – шепнеше отчаяно той.

Така го завари дядо му Борис. Той погледна внука си и въздъхна тежко:

– Престани да се самоосъждаш и самоанализираш, – скара му се стареца. – Няма нужда да се сравняваш с другите.

– Защо, това лошо ли е? – повдигна глава Богдан.

– Това поражда в теб гордост или чувство за малоценност, – добави старецът, – а понякога и двете. Да се сравняваш с другите е не само погрешно, но и безсмислено.

– Да, но нали човек иска да се утвърди, – опонира му Богдан.

– Абстрахирай се от твоите и най-вече от чуждите преценки, – натърти възрастния човек. – Единственият източник на твоето стабилизиране и търсене на признание е безусловната Божия любов.

– На Него ли да се облегна? Съдията, Който гневно издирва слабостите и грешките ми? – възрази Богдан.

– Много си далече от истината, – тъжно поклати глава Борис. – Той даде живота си за греховете ти. Облече те в одеждите на спасението.

– Но ме …… дисциплинира ….

– Той не го прави с гняв, омраза и озлобление. Само се стреми да те подготви за лично общение с Него през вечността, като те потапя в любящото си присъствие.

Богдан само сбърчи нос и махна с ръка.

– Приеми Неговото утвърждаване, което струи от трона на благодатта. – посъветва го старецът.

Младежът бе упорит и лесно не се поддаваше на дядовите си увещания. Но кой знае, може утре да прозре истината и да потърси искрено своя Творец.

Венелин се разхождаше край едно планинско езеро. По кристалната му повърхност танцуваха слънчевите лъчи.

Водата бе чиста и прозрачна. По пясъчното дъно на езерото ясно се виждаха неговите обитатели.

Водните лилии правеха впечатление със заострените си листа като саби.

На брега погледа на Венелин бе привлечен от синеоки незабравки.

Върбите бяха склонили глава над прекрасното езеро, в което се усмихваше небосвода.

Вятърът леко полъхваше между клоните на дърветата.

– Това планинско езеро е като щастлива детска душа, – каза си Венелин. – Изпълнено е с живот.

След няколко години Венелин пак дойде при планинското езеро.

Той бе ужасен от вида му.

Навсякъде цареше жабуняк. Водата бе мътна. От него се носеше неприятна миризма на гнилоч.

Чуваше се досадното крякане на жабите. Когато Венелин приближи по-близо до езерото те уплашено наскачаха в зеленикавата вода.

– Къде се нежните лилии? – въздъхна тежко Венелин.

Върбите изглеждаха проскубани и нещастни. Синьото небе не виждаше образа си в езерото.

Всичко бе изчезнало. Тръстика бе заела част от езерото и леко се поклащаше под натиска на сърдития вятър.

Цареше гнилоч, зловоние, грозота ……

Гледайки езерото Венелин се замисли.

– Погледа на всеки младеж е като незабравка, а душата му като красиво планинско езеро, – каза си той. – Цяло нещастие е, когато душите на младите хора по-късно се превръщат в жабуняк, заразен от тресавище.

Герман се почувстваше много зле. Състоянието му се влоши. Трудно се придвижваше. Цялото тяло го болеше.

Накрая отиде в болницата и получи разочароваща диагноза:

– Имунната ви система е започнала да работи агресивно спрямо тялото ви.

Той лежеше в леглото. Не можеше да движи краката и ръцете си. Челюстта му едва едва се мърдаше и той трудно се хранеше.

Мъка изпълни сърцето му.

– Колко е несправедливо, – каза си Герман. – Защо ми дойде това на главата?

Престана да говори с близките си. По-голямата част от деня прекарваше обърнат към стената.

Събраха се добри специалисти и обсъдиха състоянието му, взема мерки, но болестта прогресираше.

– Какъв е шанса ми да оздравея? – попита Герман.

– От петстотин човека оцелява само един, – бе отговорът, – но ако тялото се мобилизира срещу болестта и ендокринната система заработи пълноценно има надежда.

– Как се е получило всичко това с мен? – Герман бе настойчив, той търсеше изход от положението си.

– При негативни емоции, – обясни лекарят му, – се освобождава хормона на стреса, който поразява цялото тяло. Той подтиска ендокринната система.

Герман след този отговор не спа цяла нощ.

– А ако предизвикам положителни емоции, – каза си той, – това може да ме активизира. Нали „веселото сърце е благотворно лекарство, а унилия дух изсушава костите“. Следователно на разрушеното тяло му е нужна радост.

Герман си спомни, как много учени твърдяха, че смехът е уникално средство за лечение.

Въпреки протестите на лекарите, които го смятаха за безнадеждно болен, той пожела да напусне болницата и да се прибере у дома.

Когато върнаха в къщи, Герман помоли да му се пускат комедии и да му се чете хумористична литература.

След първият смешен филм се смя от сърце и в продължение на два часа не усещаше никаква болка.

И така започна всеки ден лечението си със смях. Спря да приема лекарства. Спеше вече спокойно.

След месец Герман започна да движи пръстите на ръцете си без да изпитва някаква болка. На следващия се движеше в леглото си.

И най-накрая дойде моментът, когато Герман стана от кревата си.

Ставите му станаха още по-подвижни. Започна да свири отново на пиано и се научи да играе тенис. Яздеше кон.

Герман се яви на преглед и изненада лекарят, който му бе предвещал смърт преди 10 години.

Петър имаше куче и то му служеше вярно. Но животното остаря и започна да създава много проблеми на стопанина си.

Един ден Петър реши:

– Така повече не може. Трябва по някакъв начин да се отърва от кучето.

Петър се качи на лодката си, взе със себе си и кучето, след което отплава по реката.

– Трябва да намеря по-дълбоко място, – каза си той. – Само ще го побутна, то само ще се удави.

На Петър му хареса една част на реката, където водата бе зеленикава.

– Изглеждаше достатъчно дълбоко, – усмихна се Петър.

Предоставяше му се прекрасна възможност да извърши замисленото.

Той побутна леко кучето и то падна във водата, но не се удави.

Животното започна да маха с лапи и се задържа над водата.

Петър се ядоса и с греблото се опита да удари кучето по главата, но загуби равновесие и сам падна във водата.

Той не знаеше да плува и започна да се дави.

Тогава вярното му куче го захапа за дрехата и го изкара на брега.

Една вечер около масата се проведе интересен разговор между членовете на едно малко семейство. Бе поставен интересен въпрос за разсъждение:

– Какво би подарил на Спасителя в знак на любов към него?

Главата на семейството потърка чело и каза:

– Няма нищо на света, което би било достойно за Неговата безгранична любов, но бих умил уморените Му и прашни нозе.

– А аз бих го покрила с най-хубавата завивка, за да си отдъхне, – добави майката с усмивка.

Само малкото момче мълчеше, гледайки замислено към тъмния прозорец.

– А ти сине, какво би дал на Исус? – попита бащата.

– Имам една играчка, която много обичам, плюшеното конче. Него ще подаря на Господа.

Майката и бащата се разсмяха.

Изведнъж се чу тропот. Някой хлопаше на вратата. Бащата стана и отвори. Всички се умълчаха.

Пред тях стоеше просяк. Дрехите му бяха мръсни. Тук там по тях се виждаха дупки. Краката му бяха немити кой знае от кога. Брадата му бе сплъстена, а очите гурелясали.

Бащата попита с отвращение:

– Какво искаш?

– Мога ли да пренощувам у вас? – със задавен глас попита просяка.

– Иди си, – смръщи вежди майката, – непознати не пускаме в дома си да нощуват.

Изведнъж момчето извика:

– Почакайте, чичко …..

Детето притискаше до гърдите си малкото плюшено конче, изтри сълзите си и подаде играчката си на непознатия.

Просякът излезе и вратата се затвори след него. Малкото семейство стоеше безмълвно.

Бащата и майката бяха навели глави и не смееха да погледнат сина си в очите.

В живота често изказваме красиви думи, но не ги прилагаме на дело. Тогава те превръщат в нещо празно и лъжливо.

Истинската любов и доброта се познава не по словата, а по проявлението им.