Деси не можеше да сдържи сълзите си и тихо заплака. Майка ѝ отиде при нея и я прегърна.

Тя бе чула грозния възглас на едно надменно момиче, което бе минало край тях:

– Колко е дебела, – бе се изсмяло момичето. – Освен това е и грозна. Как може с такова телосложение и лице да се мярка пред хората.

Майката на Деси настигна момичето и се обърна със спокоен глас към него:

– Не е любезно да говориш така. Това е неучтиво и грубо. Извини се на дъщеря ми.

Внезапно към майката на Деси и надменното момиче приближи една жена, която веднага се развика:

– Не закачай дъщеря ми. Тя е казала самата истина. Защо трябва да се преструва?

Жената хвана демонстративно дъщеря си за ръката и без угризение, колко дълбоко е наранено друго дете, сърдита си тръгна.

– Това момиче ще израсне с мисълта, че няма да има последствия за негативното му поведение. Колко жалко – поклати глава майката на Деси.

– Мамо, – Деси се притисна към майка си и я прегърна, – тя не е лошо момиче, просто така са я научили.

Не е лесно да си родител. Особено за тези, които стават такива без да желаят това.

Никой не носи отговорност за неуспеха във възпитанието на вашите деца, скъпи родители, освен вас.

Дойде лятото и слънцето затопли земята. Дъждовете спряха и хората се поуспокоиха.

Цачо отново си блъскаше главата:

– Знам, че това не е добро, защо го направих отново? Бях си обещал, че вече няма да го повторя, а какво излезе? Че съм лъжец и безотговорен човек.

Дядо му Стефан го видя как пухти и се ядосва и го приближи:

– Май пак сия сготвил твоята, – засмя се старецът.

– Дядо, не исках, но пак го направих. Защо лошите навици лесно завладяват човека, а добрите ни се отдават толкова трудно?

Стефан бе преминал през какво ли не. Говореше се, че повече от половината свят е обиколил. Всички уважаваха мъдростта му и го почитаха.

– Какво ще стане ако здраво семе оставиш на слънце, а разваленото и мухлясалото заровиш в земята? – попита старецът.

– Ако доброто семе не се покрие със земя ще загине, а лошото, което е заровено ще покълне.

– И какъв плод ще даде?

– Недоброкачествен, негоден за нищо, развален, – бързо отговори Цачо.

– Така е и с нас хората, – наблегна дядо Стефан. – Когато правим нещо добро, гледаме да го покажем на другите, но по този начин го разрушаваме и унищожаваме. А човеците, които крият своите недостатъци и грехове, ги заравят дълбоко в себе си. Те израстват в тях и съсипват човека.

– Какво да правя, дядо? Всеки път се провалям.

– Искай мъдрост от Бога. Той дава на всички щедро без да укорява.

Виктор влезе в стаята и погледна към баща си. Старецът бе прекарал три часа в банката за прехвърляне на някакви пари и изглеждаше уморен.

– Татко, не е нужно толкова дълго време да стоиш в банката, – Виктор потупа баща си по рамото. – Това можеш да направиш онлайн.

 – И всичко мога да правя като си седя в къщи и никъде не излизам, натискайки само копчетата?! – Недоволно измърмори бащата.

– Да, – потвърди Виктор.

– С тези машинки губим нещо ……

– Какво? – побърза да попита Виктор.

– Днес докато чаках в банката се срещнах с трима мои приятели, – въздъхна старецът. – Единият бе до леглото ми и плачеше с мен, когато се разболях. Другият видял, че сестра ти се е свлякла на земята и не дава признаци на живот. Качил я на колата и веднага я откарал в болницата, а после ни заведе при нея. Третият е служител в банката, той ми помогна да се справя с попълването на безбройните хартийки, пред които стоях като объркан. Това съчувствие и съпричастност ще го усетиш ли онлайн?

– Да, прав си, – нещо дълбоко се събуди във Виктор. – Ако само си пиша с някой в Интернет не мога да разбера как ме възприема. Дори и да има антипатия към мен, не бих я усетил. Преките контакти ти осигуряват по-добра визуална представа за човека срещу теб.

– Тези машинки не носят живот, – каза баща му.

– Да, – махна с ръка Виктор, – адаптираме се към новите технологии, но се превръщаме неусетно в биороботи, лишени от чувства и възприятия.

– Чрез тях губим човешкото в себе си. Липсват ни задушевните разговори на масата. Нали всеки бърза към дома да се срещне с домашните си, а младите тичат на срещи с любимите си, – очите на бащата сияеха.

Виктор мълчеше навел глава, а баща му продължи:

– Не е ли по-добре да излезеш навън, да си поговориш с човека. Кой знае дали утре именно той няма да ти помогне, когато си в затруднение?

Влади вървеше навел глава. Подритваше с крак по-големите камъчета, но на душата му бе тягостно.

Нещо бе загубил, но какво?

Пребърка джобовете си на панталоните си. Там откри гумичка, смачкана хартия от бонбон, кламер, малък пирон и дребен фъстък.

– Няма го тука, – разочаровано заключи Влади. – Сигурно съм го забравил в къщи.

И той забърза към дома, но походката му бе вяла без всякакъв ентусиазъм.

Най-странното бе, че той не знаеше какво точно бе изгубил. Не можеше дори да си представи как изглежда, но вярваше, че ако го открие ще се почувства по-добре.

Влади видя на пътя момиченце, което жално гледаше окървавеното си коляно и плачеше. Момчето се съжали над него. Помогна му да се изправи, а момиченцето му се усмихна.

Прибра се в къщи и помогна на майка си да измие чиниите, които бяха напълнили мивката.

Приятелят му го извика и той се отзова веднага:

– Какво става Гошо?

– Топката е спаднала. Дали не съм я спукал? – гласът на приятелят му звучеше отчаяно.

– Чакай ще донеса помпата и ще проверим заедно това.

Бяха достатъчни само няколко напомпвания и топката придоби нормалната си форма.

Гошо засия:

– Не е спукана! Ураааааа…..

Владо видя баба Мара с две пълни чанти и ѝ помогна да ги отнесе до третия етаж.

На връщане забеляза Мурджо, който се излегна по гръб. Владо го погъделичка по корема и долови доволното скимтене на кучето.

След това пренесе една маса в мазето с баща си и един сандък на чичо Петър до гаража му.

Изведнъж Владо усети, че нещо дълбоко в него се размърда.

И преди да разбере какво точно се случва, той се усмихна, а смехът му се разнесе звънко наоколо.

– Ето това е нещото, – възторжено възкликна Владо, – , което бях загубил.

Радостта му нямаше край и той затанцува някакъв само на него известен танц.

Борис се бе отчаял. Той бе само на двадесет и шест години, а провалите го следваха по петите.

Днес той посети стария си учител Милан Зафиров. От него бе получавал насърчение и добри съвети. Борис, още в ученическите си години, го бе приел за свой наставник.

Когато старият учител видя угриженото лице на бившия си ученик прегърна го и тихо промълви:

– Не ми изглеждаш добре. Болен ли си?

Борис поклати глава.

– Не, учителю. Тежко ми е. С каквото и да се заема търпя провал.

– Предизвикателствата и разочарованията, работят за нас, – каза учителят.

– Как така? Съвсем не ми е до шеги, – махна с ръка раздразнено Борис.

– Те са наши съработници, – продължи кротко Зафиров. – Помагат ни да се научим, да се усъвършенстваме и да станем по-силни. Преминавайки през всеки провал, ще започнеш да вземаш по-добри решения. По-бавно ще изпадаш в паника.

– Но аз не искам да се провалям, – възкликна Борис.

– Не мрази провалите и не проклинай предизвикателствата, – посъветва го Зафиров. – Приеми неуспеха и разочарованието като възпитатели, които те оформя. Прегърни ги като приятели, които ще играят важна роля в живота ти.

– Трудно ми е. Как да се справя?

– Не пропилявай ресурсите и талантите, които Бог ти е дал. Не пилей времето, което не можеш да върнеш назад.

Борис въздъхна.

– Сега съм на седемдесет, – каза Зафиров. – Съжалявам, че не използвах времето си по най- добрия начин. Искаше ми се да бях чел Библията повече, да бях се молил по-дълго, да бях науча друг език или да сърфирам, ……. Не се окайвай и не пропилявай времето си, опитвай и ако не стане пак пробвай. Не се отказвай. Бори се за мечтите си.