Светослав обясняваше на приятеля си Кирил:

– Когато нашият любящ Бог принесе Своя единствен Син като жертва, за да отмени нашите грехове, това беше най-великият израз на Неговата любов към теб и мен.

– А каква любов проявяваме ние? Проваляме се във взаимоотношенията си с брачните партньори, деца, родители, приятели и колеги, – тъжно поклати глава Кирил.

– Това е така, – започна да обяснява Светослав, – защото в неуспеха си да даваме любов на другите, ние сме загубили бракове, приятели, работа и най-вече самообладанието си.

– Защо любовта ни изчезва, изтънява и изсъхва? – попита Кирил. – И това се случва, когато имаме болезнени преживявания.

– Искаш да кажеш, че сме се затворили емоционално?

Кирил само поклати глава в знак на съгласие.

– За да може любовта да бъде трайна и да не се проваля, ние трябва да имаме източник на съвършена любов, от който да черпим, който да е по-голям от нашите собствени способности, чувства и емоции, – обяви тържествено Светослав. – Ако Бог е любов, ще Му свърши ли някога любовта? Има ли граница за любовта Му?

– Не, – отговори категорично Кирил.

А Светослав продължи:

– Ако сме свързани с този безкраен Източник и поради величината на Неговата любов към нас, никога не би трябвало да има момент, в който да не сме в състояние да предложим любов на другите.

– И въпреки всичко ние се проваляме, – усмихна се скептично Кирил.

– За щастие, когато се обърнем към Него, – плесна с ръце Светослав, – Бог надделява над всичките ни неуспехи със Своята щедра благодат и милост, предлагайки ни да продължим напред, придържайки се към истината, че Той ни нарича Свои. Нашата слабост е Неговата най-голяма сила.

– Опитвайки се да обичаме другите, може да правим една крачка напред и две назад, – свъси вежди Кирил.

– Когато продължаваме да правим място за Господа и пребъдваме в Неговата неизчерпаема любов, нашият отговор към другите ще бъде винаги да обичаме, да им служим, да даваме всичко от себе си. Способността ни да обичаме никога няма да бъде изчерпана, защото любовта не е просто чувство или емоция. Бог е любов. Той е с нас и ни дава сила от Своята велика любов да обичаме другите отвъд това, което смятаме, че е възможно.

Кирил недоверчиво повдигна рамене, а Светослав бе упорит и не отстъпваше своите позиции:

– Нашата любов към другите е нашият признателен отговор на любовта, която Бог първи показа към нас.

Невен бе с приятелите си на разходка сред природата. В разговор помежду си, младежите бяха подхванали интересна тема за разсъждение.

– Гордостта е голямо зло, – каза Пепи.

– Така е, – съгласи се Станимир, – тя ни кара да мразим властта.

– Каква власт? – подскочи Гошо.

– Първо ние се противопоставяме на родителите си, първият авторитет в живота ни, – обясни Станимир.

– Освен това ни тя прави слепи за нашите недостатъци, – добави Невен. – Така не можем да променим това, което не е наред с нас.

– Ставаме надменни и пренебрегваме другите, – обади се и мълчаливецът Митко.

– Когато гордостта надделява над нас, сме несправедливи към тези, които са по-бедни, болни и недъгави, – изказа своето мнение и Борис.

Крум плесна с ръце:

– Нехайството, гневът, алчността, пиянството и всичко останало ряпа са яли пред гордостта, – заяви категорично Атанас.

– Тя държи умът ни далеч от Бога, – тихо промълви Сашо.

– Няма спор, че гордостта изкривява взаимоотношенията ни, – поклати глава Дани.

Пепи се усмихна:
– Понякога сме толкова горди, че ни е трудно да си го признае, но когато четем Словото, откриваме колко много ни липсва смирението.

– Ако можем да осъзнаем тази болезнена истина, ще бъдем свободни от отровното влияние на гордостта, – въздъхна дълбоко Нешо.

Много неща се казаха за гордостта и всичките бяха верни.

Младежите се размишляваха върху една или друга реплика.

Преобладаващото мнение бе:

– Трябва да се освободим от тази напаст гордостта, защото тя е взимала доста жертви между мъже и жени на вярата.

Михо поклати глава и попита Ангел:

– В днешно време не роптаем ли прекалено много?

– По този начин показваме отношението си в даден момент, – опита се някак да налучка отговора Ангел. – Това е начинът ти на мислене или чувствата ти към нещо.

– Защо обръщам внимание на роптанието? – продължи с нов въпрос Михо.

Ангел само повдигна рамене.

– Помисли си за Божията любов, – започна да обяснява Михо по-отдалече, – която е постоянна, преливаща и достатъчна за всички. От събуждането ни сутрин до заспиването ни вечер Бог се грижи за нас. Чрез Исус, Божието най-голямо благословение, ние можем да имаме близка връзка със своя Създател.

Ангел не реагира по никакъв начин на това дълго предисловие.

Тъй като Михо не бе прекъснат, той продължи настървено:

– И ако това не беше достатъчно, Той ни покани да си партнираме с Него в най-важната мисия да споделяме Неговата любов със света.

– И каква е връзката с роптаенето? – Ангел не се стърпя и попита на свой ред.

Без да се смути Михо добави:

– А сега помисли какво е да се дразниш и роптаеш. Това отговаря ли на Божието благословение и призива Му в нашия живот?

– Разбира се, че не, – съгласи се Ангел. – Тогава как да отхвърлим роптаенето и да не се дразним?

– Чрез благодарност. – отговори Михо.

– Не ми е съвсем ясно, – свъси вежди Ангел.

– Добре, слушай , – усмихна се Михо. – Когато знаем за какво сме благодарни в нашето минало, настояще и бъдеще, това ни дава друг поглед към нещата и ни помага на оценим Божите благословения.

– Е, и?!

– Изправен пред смърт на кръст, Исус гледаше към радостта, която Му предстоеше: бъдеще заедно с нас, Неговия народ, когото Той дойде да спаси.

– Аха, – макар и недоразбрал Ангел заклати глава.

Михо усети това и дообясни:

– Ако практикуваме простота в бита си, вместо да ламтим за повече и да роптаем, че нямаме това или онова, можем да изберем да сме благодарни и доволни, вместо непрекъснато да купуваме нови и по-добри неща.

– Добре казано, – доволно потри ръце Ангел.

Владо се усмихна и попита Весо:

– Кое е най-ценното ти притежание?

Весо се замисли, имаше много ценни неща, но най- …

Внезапно лицето му светна и той отговори:

– Имам една снимка, запечатала специален момент за мен. Тя ми напомня за много скъп човек, който вече не е между живите.

Владо се почеса по главата и зададе следващия си въпрос:

– Мислил си някога, че стойността, която приписваме на нашите „неща“, е преплетена с нашите емоции.

– Е, да, – съгласи се Весо. – Начинът, по който избираме да използваме нещата, които най-много ценим, разкрива истинските ни приоритети.

– Ето, – Владо щракан с пръсти, – смъртта на Исус на кръста е един от най-големите примери за Божията щедрост. Въпреки че Той знае, че никога не можем да Му се отплатим, Бог не се е поколебал да даде най-голямото си съкровище – Своя единствен Син – за нас.

– Тази жертва демонстрира, доброволното предлагане на това, което е най-ценно, за да може някой друг да процъфти, дори това да причинява болка, – откликна възторжено Весо.

– Да живеем щедро, – констатира Владо, – означава да признаем, че Бог е в състояние да направи всичко, което пожелае, чрез дарбите, които ни е дал.

– И когато позволим това да стане, ние се приближаваме до Него, – плесна с ръце Владо.

– Довери на Бог това, което имаш, – поклати глава Весо – и Той ще ти повери повече.

– Практикуването на този навик ще ни напомни, че не контролираме нещата, но познаваш Този, който прави това. И освен това Господ може да подсигури всички наши нужди.

В училище се появи ново попълнение. Поради преместването на родителите си Магда , доста красиво момиче, дойде в местното училище.

Сърцата на много момчета почнаха да потрепват инстинктивно.

Венци бе сигурен:

– Бог ме води, да говоря с нея и да я поканя в петък да излезем заедно.

– Тя е прекалено хубава, но дали е за теб? – сръга го в ребрата Наско.

– Усещам как сърцето ми трепти, а устните ми са изтръпнали, това е само от Божия Дух, – бе непреклонен Венци.

Той се представи на Магда и ѝ предложи:

– Мога ли да ви разведа и да ви запозная с новото училище? …. Просто искам само да помогна, – смутено завърши Венци.

Момичето само се засмя, но кимна с глава. Тя бе съгласна. Венци ѝ харесваше.

– А мога ли на обяд да седна до вас, а след училище да ви покажа новата си кола? – на един дъх изрече Венци.

– Ще си помисля, – кротко отговори Магда.

А Венци вече хвърчеше. Той бе убеден, че това е жената, която Бог е избрал за него и с която двамата ще прославят Господа.