Отново избори. Една огромна тълпа като настръхнал мравуняк напираше да влезе в киносалона.Какво очакваха тези хора? Може би някой да им разреши проблемите, кой знае?!

Един от „силните на деня“ започна разпалено. Хората го слушаха внимателно и от време се чуваше някоя одобрителна реплика.

– Повярвайте ми, не мога да ви лъжа ………

Ораторът размахваше ръце и се опитваше да покори хората. За него нямаше значение колко ще излъже и колко неосъществими неща ще обещае. Сега му се е удало случай, защо и той да не опита какво е това власт?

Малка групичка отзад го гледаше, а хората в нея тихо си шушукаха и леко се подсмиваха. Сред тях седеше едър човек, с прошарени коси, а в погледа му се четеше ярост и негодувание.

– Този ли, – изсъска през зъби мъжът. – Колко нещо е „присвоил“, а за жените да не говорим, няма женена, няма мома, щом е хубава, негова е. Дом има като дворец, две вили и четири коли.

– Да не мислиш, че не знаем, отдавна сме му влезли в дирите.

Един старец до тях поклати глава и каза:

– Има недостойни хора, чиято намеса харесаме или не, определят хода на събитията.

– А не можем ли с нещо да допринесем за намаляването им? – пракъсна го голобрадо момче, с едва наболи мустаци.

– Вероятно може да се постигне нещо, като не им даваме възможност да действат, – продължи старецът.

Опрял се на вратата, млад мъж с очила, дънки, синя фанела с „чуждестранен“ надпис, присви очи и каза:

– Външният вид нито прави някого да бъде подходящ, нито неподходящ. На нас ни липсва проницателност. Единствено мъдроста на Бога е достатъчно адекватна в управлението на Неговото царство. Не трябва да се впечатляваме от външния вид и гръмките думи, а точно това правим при поредните избори. Обикновено търсим хора, които са инициативни, които могат да разтърсват и разчувстват, настъпателни, общителни, амбициозни, които имат добър подход към хората и могат да се представят добре. А някога питали ли сме ги, какво правят през свободното си време, как се отнасят в семейството си към баща, майка, съруга. Децата уважават ли ги? Могат ли да плачат, да се  грижат за инвалиди, болни и стари хора?…..

Старецът се засмя тихичко и прибави:

– Понякога Господ трябва да ни избавя от нашите „избраници“. Защото на време не сме гледали и не сме се застъпвали, за когото трябва.

Дребна жена с прошарени коси изгледа групичката и каза:

– Такава апатия е обхванала хората, че какъвто и ярем да им наложат, все ще го тегля.  Нявярно нещо силно трябва да ги разтърси, за да разберат на къде да гледат и какво да направят.

Групичката се умълча, а ораторът продължаваше да омайва аудиторията…..

Дойде пролетта и Тошо опъна градинския маркуч в двора. Известно време водата течеше и поливаше, но изведнъж спря.

Той изтича в къщи и се хвана за главата. Коридора и шкафовете се бяха наводнили. По леките предмети бяха станали на лодки, но под натиска на силната струя вода, която излизаше от спуканата тръба, бързо потъваха.

А ето и каво бе станало. През зимата Тошо не беше извадил градинския мъркуч от външния кран. Водата в него замръзнала и тръбата се спукала.

Когато Тошо завъртя крана, не забеляза нищо, всичко изглеждаше добре, нищо не подсказваше каква беля е станала. А после какво стана …. не ми се говори. Жена му дълго време викаше и крещеше, докато изнасяха всичко, което беше подгизнало.

Така и ние не можем да видим грешките си, ако гледаме само повърхностно на нещата. А какво да кажем за хората, които изглеждат толкова приятно, но само изглеждат…

То беше малко и игриво горско поточе. Заливаше заоблилите се камъни, а тревите и цветята накланяха глава, за да се освежат и да му се порадват. Бълбукаше незабележимо в гората и само птичата песен му пригласяше. Неговото начало бе закътано в горската шума, под сенките на старите буки.

От там мина турист и забеляза нежната като сълза, бистра вода в изворчето. Поразчисти около него, обиколи го с камъчета, които намери наоколо, а когато слезе в село разказа на хората за него.

Любопитните поеха веднага към гората и бързо го намериха. А то с веселото си ромолене радостно ги посрещна. Който опитваше водата му цъкаше с език и оставаше удивен от вкуса ѝ.

Веднъж малко момиченце се бе търкулнало в изворчето. То се бе подхлъзнало от острия камък, който се вижда още от началото на гората. Краката, ръцете и лицето на детето бяха издрани от храстите и шубраците по нанадолнището, но когато наранените места се навлажниха в изворчето, болката изчезна. А на другия ден и белег не остана от тях.мъже, трактор, камион, работници, Така из селото се разчу, че водата на изворчето е целебна. Заточиха се хора от къде ли не, само и само да опитат лековитата вода. Дали защото бяха искали да оздравеят или бяха повярвали в целебните свойства на водата, но всеки докоснал се до нея, ако не окончателно изцерение получаваше облекчение на състоянието си.

Трима предприемчиви мъже в селото решиха да отведат водите до селото и да направят лечебница. Речено сторено. Загърмяха трактори и камиони по нанагонището. Работници тичаха нагоре, размахваха ръце и обяснява нещо един на друг, но човек като ги гледаше от далече имаше чувството, че изобщо не се вслушват в това, което им казват другите.

Дядо Сотир клатеше недоволно глава и казваше:

– Не е на добро това. Ще съсипят изворчето ни. Хукнали след печалбата, а не осъзнават, че с тези машини разрушават гората и всичко в нея. Ще затрият изворчето, няма да го видим вече.

Големи циментови тръби, бяха сложени в дълбоко прокопани канали. Новата лечебница се белееше насред площада. Оставаше съвсем малко още да се направи. Да пуснат водите на изворчето към селото.

Група от яки мъже със запретнати ръкави и придружаващите ги официално облечени в костюми хора от градаската управа наобиколиха изворчето. Дълго време спореха и се съвещаваха нещо.

После дойде една машина, кофата и захапа с зъбите си дъното на изворчето. То усети болка, светлината край него помръкна и го обгърна тъмнина.

Накой от работниците извика:

– Вижте, водата изчезна! Погледнете, земята, която загребва багера, дори не е кална.

Всички се стъписаха. Огледаха  наоколо и се смаяха, сякаш там никога не е имало вода. После махнаха с ръка и всеки пое нанякъде.

Тръбите, траповете и лечебницата останаха като надгробен камък на изчезналото изворче. Птиците замлъкнаха в гората, а усмивката изчезна от лицата на хората. Някаква вялост и нежелание за живот се настани в селото.

Най-старата жена на селото започна да нарежда с висок глас:

– Парите и жаждата за богатство съсипа  всичко. С мръсните си сметки и интриги съсипаха малкото ни изворче. Няма ли съд да такива търгаши?!

Хората навеждаха примирено глава, мъката стягаше като с обръч сърцата им. Болката по загубеното изворче растеше и не им даваше мира.

Работният ден беше свършил. Жените свършили с едно друго в къщите се хукваха към пейката, както някои подигравателно я наричаха „клюкарката“, защото на нея жените споделяха това, което са видели и чули през деня.

Обикновено мъжете отсядаха на чашка в местната кръчма. Мрачни, небръснати, с мътен поглед вперен в чашата, мъчеха да удавят в алкохола болката и мъката си.

Това е ежедневието на повечето села днес.

Та да се върнем на „клюкарката“.  Тук жените споделяха и търсена утеха една от друга. Те не просто „обменяха новини“, а търсеха отговори на въпроси, които ги измъчваха и притискаха в ежедневието.

Дечка беше едра жена, вечно усмихната. Тя не можеше да се удържи на едно място и винаги започваше първа:

– Чухте ли за Мичето? Мъжът ѝ нещо се скарал със сина им, а дъртият да вземе ножа и да го убие. Младо момче, още на живота не се е порадвало. Ами тя, вие и стене, но седи при Рангел. Бог да го убие!

– Какво да прави, къде да отиде? – каза примирено Гаца и въздъхна дълбоко.

Петрана бе буйна, не прощаваше на никой, каквото бе ѝ на сърцето, това ѝ беше и на устата.

– Що не земе Бог да ги затрие такива? А кара слабите и немощните да страдат. Виж Рангел, мъж като върлина, но като се напие, всички са му криви. Сигурно си е попийнал яко, щом е заклал момчето.

Жените на пейката се умълчаха, всяка от тях имаше не малко проблеми в дома си, но тази новина ги бе разтърсила жестоко.

Баба Стойна, най-възрастната жена в махалата, седеше на края на пейката. Обикновено само слушаше какво си говорят жените. Тя разбираше болките и мъките им много добре. Самата тя бе преминала през огън и вода. Загубила бе мъжа си, двамата си сина, а сега и един от внуците си.

– Няма ли Бог да накаже тези изверги и непрокопсаници? – задави се в сълзи Веска, комшийката на Рангел.

Баба Стойна вдигна глава, прибра разпилелите се бели кичури под черната забрадка и с мекия си и топъл глас каза:

– Нашите мъже са жестоки и не мислят за последиците от действията си, но Бог ги обича и тях, и им дава още един шанс да се поправят.  Мислите ли, че на Рангел му е леко сега, след като е дошъл на себе си?

– Но кака Миче, защо трябва да тегли? – прекъсна я Тодора.

– Бог и нея обича, – каза баба Стойна. – За това и на нея, и на нас ни дава сили да издържим, преминавайки през всичката тая мъка и болка.

Мракът пълзеше и потапяше всичко наоколо в тъмнина но в душите на жените бе светло и спокойно, защото те знаеха, че не са сами и има на кого да се облегнат.

Здравко беше дете от едно голямо семейство. Той имаше много братя и сестри. Като по-малък той често бе сритван и подиграван от по-големите. Но когато му се отдадеше възможност, не им оставаше длъжен.

Веднъж баща му му направи дървено патенце. То се състоеше от две плоскости изрязани във формата на пате. Между тях беше прикрепена дъска за сядане. И когато Здравко седнеше на нея и се хванеше за дръжките прикрепени от двете страни на патете, можеше безкрайно да се люлее. В мечтите си, с това пате, той прекосяваше планини и бърда, реки и морета. Много обичаше това пате.

Когато стана на шест години, Здравко делеше таванската стая с един от по-големите си братята, който беше весел и закачлив. Митко, така се казваше брат му,  макар че не беше злобен  и отмъстителен, обичаше да устройва шеги на брат си, а малкият много се дразнеше от това.

Една вечер Здравко се се качи на тавана за да си легне и забеляза голяма подутина под завивките си. Помисли си, че това е Митко, който се е „скрил“ в леглото му, за да го стресне.

Малкият реши да даде урок на брат си. Нервиран и озлобен стисна ръката си в юмрук и удари със всичката си сила по „подутината“. Усети нещо твърдо и се уплаши, че е цапнал Митко по главата.

Но брат му изскочи изпод леглото и започна да се превива от смях.

Здравко отметна завивките. Там лежеше счупено дървеното пате. С цялата си ярост, гняв и злонамереност той беше изпълнил плана на Митко.