Тази сутрин Емил възкликна:

– Ако Бог беше достатъчно малък, можехме да го разберем.

Майка му се засмя:

– Да, но тогава нямаше да бъде толкова голям, че да ни спаси.

– И все пак Библията е Божието откровение за Самият Него отправено към нас, – продължи възторжено Емил. – И това откриване е вярно …

Намеси се и баща му:

– Представи си, при раждането на времето, пространството и самият човек на фона на тъмната вселената и вечността, характерът на Бог блести с лъчистата си красота като пълна луна в безоблачно нощно небе.

– Така е, – съгласи се Емил.

– Когато четеш разказа за сътворението, какво ти прави впечатление относно Бога? – попита бащата.

– Колко е як, щом може да извика в съществуване това, което не съществуваше.

– Друго?

Емил се замисли.

– Може би Неговата върховна власт, – малко нерешително каза Емил. – Ето, Той Сам Се посъветва да създаде човек по Свой образ и подобие.

– А не усещаш ли Неговата неизследима доброта, която беше разкрита, когато създаде Адам, първия човек? – попита бащата.

– Да и това разбира се, – поклати глава в съгласие Емил.

– Когато четеш Писанието всеки ден ще откриваш по нещо нова за Господа, – бащата потупа сина си по рамото. – Това няма ли да те насърчи да Го хвалиш?

– О, да! Той е прекрасен! Чудесен … – Емил започна да подскача и затанцува из стаята.

Денят преваляше. Той бе намалял и слънцето се скри много по-рано, но Кирил го вълнуваше съвсем друго нещо.

Той бе навел глава и размишляваше върху това.

Сава щеше да го подмине, но спря и го попита:

– Какво пак умуваш?

Кирил вдигна глава, погледна го и каза:

– Питал ли си се някога какви плодове дава моя живот?

– Искаш да кажеш, какво произвеждам ли?

– Не, имах друго предвид, – поклати глава Кирил и уточни. – Повечето християни измерват плодовете на другите и своите, четат книги как да станат по-плодовити, дори ходят на семинари за това.

– И какво лошо има в това? – повдигна рамене Сава.

– Това не е тяхна грижа, – наблегна силно на думите си Кирил.

– Че на кого друг? Нали те дават плод?

– Плодът в моя живот е Божия грижа, не моя, – отвърна Кирил.

– А каква е твоята грижа? – повдигна вежди предизвикателно Сава.

– Да се уверя в следните неща: 1. Като плодоносен клон съм свързан с лозата и поддържам чиста и безпрепятствена връзка с нея.

– Е, разбира се, иначе как ще даваш плод, – съгласи се Сава.

Кирил продължи:

– 2. Подчинявам се на начина на отглеждане от Лозаря, което включва подрязване в живота ми.

Сава искаше да каже нещо по този повод, но Кирил го изпревари:

– 3. Да общувам с Господа, да бъде моето сърдечно желание.

– Напълно съм съгласен, – плесна с ръце Сава. – Прав си, че връзката ни с Бога е най-важна.

Любо и Спас бяха връстници. Учеха в един и същи клас, но често се спречкваха, поради различия в гледните точки.

Днес Любо бе под напрежение от изминалото занятие, затова насочи стрелите си към Спас.

Той присмехулно присви очи и попита:

– Спасе, вашият Господ е много ревнив, а?

– Да, Той държи много на любовта ни към Него, – отговори кротко Спас.

– Той ли те избра? – продължи с подигравките си Любо. – А може би не може да издържи, че си свой или че принадлежиш на този свят.

– Той ме обича, – усмихна се Спас. – За това и даде Сина Си, за да не умра поради греховете си.

– Изглежда много ви завижда на доверието? – провокира го с поредния си въпрос Любо.

– Смешно е да се доверяваме на себе си, – поклати глава Спас, – да надничаме в пробити цистерни като пренебрегваме Неговия преливащ фонтан, който е безплатен и винаги на разположение.

– Ех, …и ти, – махна с ръка Любо.

– Когато се облягаме на Него, Той се радва, но когато прехвърлим зависимостта си на друг, разчитаме на собствената си мъдрост или на тази на приятел, когато се доверяваме на някакви наши собствени дела …

– Ха ха ха, – изсмя се Любо, – ще остане недоволен и ще те накаже.

– Каквото и да прави Неговата цел е да ни приближи към Себе Си …

– Навярно много ревнува в каква компания си? Как може да разговаряш с някой друг повече, отколкото с Исус? – ирония преливаше от думите на Любо.

– Да останеш само в Него, това е истинската любов, а да общуваш със света, да намираме достатъчно удовлетворение в земни удобства, дори да предпочитаме компанията на други християни пред общение с Него, това …., – не успя да обясни Спас.

– Това наскърбява вашия ревнив Бог, – Любо довърши самодоволно фразата.

– Той копнее да пребъдваме в Него и да се радваме на постоянно общение с Него, – издигна гласа си Спас.

– А изпитанията, които ви изпраща? – Любо погледна приятеля си предизвикателно.

– Това прави за да отстрани погледа ни от сътворените неща и да го фиксираме върху Него, Този Който е създал всичко, – поясни Спас.

– Любов, любов, но защо е тази ревност? – не се предаваше лесно Любо.

– Той ни обича толкова много, че няма да позволи на нищо да ни нарани и ще ни защити от всички ни врагове.

Любо размаха ръце, сякаш гонеше някоя досадна муха, а Спас продължи възторжено:

– Ще запазя сърцето си в свята чистота само за Христос и със свещена ревност ще затварям очите си за всички очарования на този свят.

Катя Попова бе учителка в местното училище. Още съвсем млада, скоро навлязла в професията си, тя се стараеше и много се грижеше за поверените ѝ ученици.

Един ден след като бяха свършили занятията, Катя видя среща, която я наведе не на много добри мисли.

– Това ми изглежда много подозрително, – закима тя с глава.

Пред училището стоеше привлекателен млад мъж, който чакаше нейната тринадесет годишна ученичка Мария.

Отношенията между двамата бяха явно сърдечни и това накара Катя убедително да изрече:

– Между младият мъж и Мария има непозволена връзка. Ммм … Това трябва да се прекрати навреме.

Катя Попова повика родителите на Мария, за да разговаря с тях.

Тя бе много изненадана, когато прелъстителят на ученичката ѝ влезе в кабинета ѝ и се представи:

– Аз съм бащата на Мария.

Той беше на 40 години, но изглеждаше много по млад.

Катя се успокои и разясни случая.

– Извинете, – обърна се тя към бащата на Мария, – но вие изглеждате толкова млад и привлекателен. Когато ви видях с дъщеря ви, си помислих, че между вас има навярно интимна връзка. Моля да ми простите, не знаех, че сте баща ѝ.

Всички се засмяха.

Важното е, че недоразумението бе изяснено.

Димо бе навел глава. Размислите му не бяха весели, но той ги изказа на глас:

– Днес повечето от нас имат жалко плитки представи за Бог.

– Защо мислиш така? – попита Ганчо.

– Уж християни, а смятат Бог за наш страхотен приятел, който трябва да имаме за всеки случай.

– Може би имаш право, – почеса се по главата Ганчо. – Скоро чух такова изказване: „Ами ако Бог беше просто мърляч като нас?“

– Това е слаб опит на едно човешко същество да направи Бог значим, – възмути се Димо. – Ето пуританите са имали солидно библейско разбиране за Бога. Знаеш ли защо е важно да възстановим това уважително схващане за Господа?

Ганчо само повдигна рамене и очакваше да чуе отговора.

– Плиткият възглед за Бог води до повърхностен живот. Ако поевтиниш Бог, ще поевтинее и самият ти живот. Отнасяй се повърхностно към Бог и ще станеш повърхностен, но ако Го уважаваш, корените на твоя духовен живот ще станат по-дълбоки.

– Да, – съгласи се Ганчо, – Бог е свят. Възвишен. Той е единственият мъдър Бог, Създателят, суверенният Господ. Той е Учителят. Той ми казва какво да правя и аз нямам друг безопасен вариант, освен да го направя. Не предлага алтернатива, нито многоброен избор. Имаме само една инструкция и тя е да вършим Неговата воля.

– Но не днес. Сега Той е нашият разбиращ приятел, Който винаги е на разположение, – иронизираше Димо.

Последва кратка пауза, след която настървено продължи:

– Не, Господ е нашият Бог. Той не се прекланя пред забързаното ни темпо, а мълчаливо чака да изпълним изискванията Му. И след като се забавим достатъчно, за да Го срещнем, Той добавя невероятна духовна дълбочина към нашия иначе плитък живот.