Небето се бе забулило с облаци. Не беше много студено, дори вятър нямаше. Петър и Мария решиха да отидат по магазините да напазаруват, докато не е заваляво.

Селото, в което живееха, беше голямо и тъй като се намираше близо до града, бе оживено и в него имаше множество магазинчета за какво ли не. Хората пазаруваха там, където им бе по-близо или им харесваше обслужването и стоките.

Петър и Мария най-напред се отбиха в един отскоро появил се зеленчуков магазин. При едно от обикалянията си из селото Мария го бе „открила“. Тогава поговори с младата жена, която продаваше. Хареса ѝ обстановката и си обеща пак да отиде там.

И ето сега с мъжа си бяха в този зеленчуков магазин. Плодовете и зеленчуците бяха подредени с мерак. Нямаше нищо случайно поставено или небрежно нахвърляно. Отсъстваше миризма на гнило или развалено. Усещаше се свежия аромат от плодовете и заленчуците.

– Здравейте, – поздрави ги весело продавачката. – радвам се, че отново дойдохте, – обърна се тя към Мария. – Миналия път, когато казахте, че ви харесва тук и ще се отбиете отново, помислих, че го направихте от учтивост.

– Нямах намерение да ви правя комплименти, казах ви истината, – засмя се Мария. – Наистина ми харесва тук, а и вие ме обезоражавате с вашата усмивка.

Надя, така се казваше пеодавачката, засия от радост.

– Заповядайте, изберете си, каквото ви харесва, – предложи продавачката.

Мария се наведе над една щайга и започна да слага  в наелонова торбичка лук. Избра си и няколко глави чесън.

– Навън заваля, – каза Петър, – ще се намокрим хубаво, докато се приберем.

Мария подад торбичките за теглене на Надя и я попита:

– Днес времето е мрачно, как я карате сега в магазина?

– Не обичам такова време, – призна си Надя.

– На пък ми харесва, – засмя се Мария.- Обичам да слушам как дъждовните капки барабанят по прозореца.

– В такова време предпочитам да съм си в леглото и да си пусна телевизора, – каза Надя.

– Телевизор? – измърмори Петър недоволно.

– Е, може и с книга, – съгласи се Надя, – но не и да съм на работа.

– В такова време и на мен не ми е приятно да бъда на работа, – солидарно заяви Мария, – пък и днес е събота. Няма ли да почивате?

– Утре ще почивам, – обясни Надя, – но от следващата седмица, ще работя и в неделя.

Мария сбърчи вежди.

– Ето написала съм, че работя до 7 часа, – поясни за положението си Надя, – но докато почистя идват хора и не мога да им откажа.

– Трябва да почивате, – загрижено каза Мария. – Иначе ще загубите усмивката си.

Надя се усмихна.

– Да не бъде, – прибави Петър.

– Вие сте млада жена, не позволявайте, капризите на клиентите и преумората да ви отнемат радостта и усмивката, – посъветва я Мария.

– Ще внимавам, – усмихна се Надя.

Петър и Мария си тръгнаха. Дъждът ръмеше. Бяха забравили да си вземат чадъра, но това не им развали веселото настроение.

– Ще станем по-свежи и млади, – пошегува се Петър.

И двамата тръгнаха бодро към дома.

Молитвата е съществена част от християнския живот. Както отсъствието на достатъчно питателна храна, отслабва нашето здраве, така недостатъчната молитва ни прави безсилни духовно.

В Библията се казва: „Непрестанно се молете“. Не е достатъчно да склониш само глава и да кажеш няколко думи. Това е много малко.

Нужно е да отделиш специално време, за да бъдеш насаме с Бога. Да се обърнеш към Него с молитва и да Го слушаш, а Той да ти отговаря чрез Своето Слово.

Ако всеки ден отделяш достатъчно време за молитва, то ти ще бъдеш изпълнен с Божията сила, която ти е необходима да преодолееш пречки и препятствия, а също и да извършиш Божията воля.

За претоварените от работа майки и много заети хора, това може да се окаже много трудно, но всяка минута прекарана насаме с Бога е неоценима.

Дори при голяма заетост човек може „непрестанно да се моли“ в ума и сърцето си. Можете да се молите навсякъде, в какво и да е време, и Бог ще ви чуе.

Молитвата непрекъснато насища и обогатява живота ни.

През Първата световна война мобилизираха Михо. Той бе причислен към кавалерията. Целият му живот беше свързан с конете. През втората световна война още в първите дни той бе на фронта. И отново с конете.

През 43 година Михо получи съобщение, че са загинали четирима от синовете му, петият още воюваше. Две години по-късно бе убит и последния му син.

Накрая Михо се върна, но сам. Донесе грамофон. Радваше се, че не бе попаднал в Далечния изток. Неговата жена го дочака, въпреки голямата си скръб по децата си.

След войната Михо отново започна да се занимава с коне. Дори и като се пенсионира продължи да работи в конюшната. Не можеше да живее без коне.

Имаше си Михо кобила. В стопанството беше напълно безполезна. Своенравна, дива и неконтролируема. Но Михо не даваше и дума да се изговори за клане, нито я продаваше. Неговият авторитет в конюшната бе безспорен и никой не закачаше кобилата.

А ето какво се случи веднъж.

Кобилата си имаше конче. Жребчето щеше да стане добър кон.

Една вечер Михо поведе кобилата и жребчето към реката, за да ги окъпе.

Завърза жребчето на брега и изкъпа кобилата, а след това изкъпа и жребчето.

Михо живееше край река, но так и не се научи да плува.

Той се хвана за кобилата и реши да прекоси реката, а жребчето ги последва. Изведнъж  Михо попадна в яма и започна да потъва. Течението на реката бе доста силно и той се намери сам във водата.

Успя с последни сили да се хване за жребчето, а то пръхтеше и издуваше безпомощно ноздри. Течението ги отнесе по средата на реката. Михо усещаше, че ще се удави, но след себе си повлече и малкото конче.

Наоколо нямаше никой. Михо се опита да извика, но се нагълта с вода.

Кобилата се хвърли в реката и започна бавно и мъчително да ги дърпа към брега. Течението ги блъскаше неумолимо. Така кобилата се бори цели два километра надолу по реката.

Михо беше в безсъзнание, но здраво бе стиснал жребчето за врата. Какво стана той не видя…….

По-късно в кръчмата Михо разказваше за случилото се:

– Когато дойдох в съзнание, не смеех да отворя очи, да не би да видя архангел Гавраил. Накрая се престраших и погледнах. Над мен бе склонила глава моята кобилка.

Докато се влачеха във водата и кобилата се бореше в реката, някой ги бе видял и се бе развикал:

– Помощ! Михо се дави!

Жена му, на която бързо ѝ бяха съобщили лошата вест, тичаше по брега и високо ридаеше.

Когато кобилата измъкна Михо и жребчето си, хората дотичаха, обезпокоени. Зарадваха се, щом разбраха, че Михо е жив.

След този случай само някой да обидеше кобилата на Михо, трябваше да ѝ даде от най-хубавото зърно или захарче направо от ръката си.

Страхил стоеше на края на детския басей и се страхуваше да скочи. Той беше само на три години и половина.

Майка му беше във водата и го подканяше:

– Хайде, скачай. Няма нищо страшно. Да знаеш колко е хубаво във водата.

Страхил се дърпаше и бе отстъпил една крачка назад. Уплашено гледаше водата и не мърдаше.

– Трябва да те бутне някой, за да направиш нещо рисковано, – започна да натяква майка му. – Нямаш никаква решителност и активност. Ако бе някое друго дете, отдавна да бе скочило.

Подканянията и увещанията продължиха тридесет минути. Най- накрая Старахил скочи във водата. Той усети, колко е хубаво във нея и раздвижи даже ръце и крака.

Това не бе единствения случай, в който Страхил проявяваше несигурност и страх. Родителите му постоянно мърмореха след него:

– Ако не бъде подтикван непрекъснато, нищо няма да направи сам. Отглеждането му  е толкова трудно.

Страхил растеше, а това се повтаряше отново и отново. Трябваше да бъде убеждаван и подтикван, за да ходи на училище, да тренира някакъв спорт, да бъде с приятели на празниците и да отива на купони.

Минаха години. Страхил беше младеж на двадесет години, но още живееше при родителите си и нищо не правеше сам. Очакваше хората да му кажат какво да направи.

Дядо Петър реши сериозно да се заеме с младежа. Често говореше с него. Насърчаваше го сам да взема решения, да си поставя задачи за деня и седмицата. Страхил много се ентусиазираше, но всичко приключваше веднага, щом се разделеше със стареца.

Забравяше какво са си говорили или загубваше листа, на който бе записал някои „важни“ неща.

– Всъщност нищо не мога да направя самостоятелно, – оплакваше се Страхил на дядо Петър. – Все някой трябва да ме тика и да ми напомня, какво е нужно да направя.

– Но ти правиш толкова много други неща, за които никой не ти казва нищо, – възрази веднъж дядо Петър. – просто не си ги забелязал.

Страхил го погледна изненадано и се замисли. Почеса се по главата и попита:

– Ясно, а сега кажи ми как да се преборя с това?

– Много просто, – засмя се старецът, – започни да записваш нещата, които правиш, без някой да те кара.

– Ще пробвам, – засмя се младежът, макар че не беше сигурен до колко може да му помогне това.

Всяка вечер Страхил започна да отчита нещата, които бе направил самостоятелно, без „напътствия“. След една седмица броят на тези действия започна да расте.

Младежът започна да се чувства по-самоуверен.  Откри нови заложби в себе си. Започна да усеща, че и той е способно човешко същество.