В магазина бе пълно с хора. О, нима може да не е така, щом докараха нова стока?! Въпреки навалицата, когато Мирослав Никодимов влезе в магазина млад мъж привлече вниманието му.

Той беше от друга раса. Имаше особена прическа. Облеклото му беше доста странно. Някак не пасваше на обстановката в този магазин.

Никодимов натовари покупките в количката и се насочи към касата. Изведнъж, той почувства нечия ръка на рамото си.

Обърна се и видя същият млад мъж. Трепна от изненада. Младежът му подаде портмонето му и се извини:

– Съжалявам, че ви стреснах, но мисля, че това е ваше.

– Дори не съм забелязал, кога съм го изпуснал, – каза Никодимов. – Благодаря ви.

Мирослав се засрами за начина, по който бе преценил този млад човек. Той бе по професия учител и бе обучавал ученици от различни националности.

„Знам, че е глупаво да си правя преценка по външния вид на човека, но ето направих го. Колко е хубаво, че Бог не ни оценява по това как изглеждаме“ – помисли си Никодимов.

Мирослав наведе глава и тихо прошепна, едва доловимо с устни:

– Боже, помогни ми да не правя повече такива прибързани оценки и нека да виждам най-доброто във всеки човек. Не искам да съдя за никого по външния му вид.

Да, Бог наистина не гледа на лице, защото Той знае какво има в сърцето на човека, преди някой да Му е казал това.

Пролетта дойде. Цветята разтвориха красивите си цветове, но това не радваше Димо, Любка и четирите им деца. Те бяха останали без дом. Живееха в старата си кола, която вече не беше в движение.

Миеха коли по бензиностанциите, събираха хартия, желязо, найлон, стъкло и какво ли още не, за да изкарват прехраната си. Всеки ден водеха борба за оцеляване.

Не веднъж се бяха обръщали към приятели и роднини за помощ, но освен осъждания, присмех и подигравки, нищо друго не получиха.

Много хора виждаха как живеят, но ги отминаваха, сякаш не съществуваха.

Продадоха всичко, за да си намерят подслон някъде, но не сполучиха. Оставиха си само малко дрехи, одеяла, съдове и Библията.

Вечерно време на уличната лампа загрижените Димо и Любка четяха от Словото.

Любка постоянно плачеше и питаше Бога:

– Защо, Господи, ни дойде това на главата? Какво да направим, за да си осигурим подслон и нормален човешки живот?

– Не плачи, – успокояваше я Димо, – няма да бъде все така. Бог ще ни даде изходен път.

– Кога? – едва не крещеше Любка.- Отчаяна съм до смърт. Повече не мога да издържам.

Тази вечер отново отвориха Библията, за да прочетат нещо за насърчение. Любка прочете на глас:

– „За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме укрепява“. – Тя ги повтори няколко пъти тези думи и усети силата, която носеха в себе си.

Осъзна ги напълно и каза смело:

– Каквото и да се случва, колкото и да ни е тежко, Бог ни е дарил със сила, за да се справим със всяка ситуация.

Димо ѝ се усмихна, а тя продължи:

– Сега преживяваме неща, които ни сломяват. Всичко това ни изглежда невъзможно за преодоляване, но нали сме в Божиите ръце. Помощта ни е от Него.

Скоро дойдоха две семейства и им помогнаха. Те вече не живееха в колата.

Скоро след това Любка се усмихна на Димо и каза:

– Сега знам, че в коя да е борба, която водим, не сме сами. Всяка победа получаваме от Бога чрез Исус Христос.

Бог никого няма да остави, но ще го укрепи и привдигне.

Във втората глава на Битие, Библията ни казва, че Адам и Ева са яли от плода на „дървото за познанието на доброто и злото“ (וְעֵץ הַחַיִּים וְעֵץ הַדַּעַת טוֹב וָרָע).

В продължение на много години, този плод се е смятал за ябълката и е изобразяван съответно така. Но в действителност, Библията нищо не казва за ябълка.

Тогава какво са яли в Едемската градина? Какъв е бил забранения плод?

Митът за ябълката се е появил благодарение на грешката на Св. Иероним, когато той през 382 г. е направил латинския превод на Библията, известен като Вулгата.

Но какъв е бил плодът?

Еврейски източници предлагат няколко отговори: орех, егоз, אגוז; лимон, етрог, אתרוג; лоза, гефен, גפן; пшеница, хита, חיטה; и смокиня, теена, תאנה.

Двете най-разпространени тълкувания са версията за лозата и смокинята, с превес на смокинята, тъй като това е първото дърво, което се появява в книгата Битие.

Освен това, в текстът се казва, че когато първата двойка осъзна своята голота, сложиха на себе си препаски от листа на смокиня.

В градината има много магнолии. Този храст не влияе особено на останалите растения в градината. Цветовете му не се набиват на очи. Те вехнат почти незабелязано.

Но когато погледнеш цветчетата под лупа, можеш да забележиш, колко са невероятни. Всички тичинки се виждат съвсем ясно и върху всяко розово венчелишче са разположени малки червени точки. Това е едно прекрасно цвете.

Когато погледна магнолията, се питам: По какъв начин Бог гледа на нас. Той ни познава толкова добре, че знае всички косми на главата ни.

В този свят има много причини да се чувстваме незначителни, незабележими и изплашени, но всъщност ние сме много ценни за Бога.

Когато болките в този свят заплашват да ограбят радостта ни, нека си спомним, че Бог ни познава и обича.

Странстващ проповедник, след като свършил месата, пуснал по редовете своята шапка, за да събере даренията.

Обикаляйки цялата църква, тя се върнала при него така празна, както и тръгнала.

Объркан проповедникът я вдигнал пред очите на всички над амвона, надянал я на главата си и казал:

– Благодаря на Бога и на вас, мои братя и сестри, че вие макар и да нямате пари, все пак ми я върнахте обратно. Амин!