Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Михаил доста възрастен, а днес разглеждаше детските ранички в магазина.

Той се обърна към жената до него:

– Днес е рождения ден на внучката ми. Надявам се, че ще и хареса моя подарък.

Тя само повдигна рамене.

На касата Михаил стискаше розова раница с анимационен герой. Изглеждаше развълнуван.

Няколко часа по-късно той поднесе подаръка на внучката си.

Когато детето видя раничката, която дядо ѝ бе подарил възкликна:

– Не харесвам този герой! Мразя розаво!

Баща ѝ смръщи вежди:

– Михаела, извини се.

– Но аз не я харесвам, – оплака се тя.

Нараненият поглед на Михаил бе трогателен.

Как ли се чувства нашият Небесен Отец, когато се оплакваме?

Нека бъдем благодарни за даровете, които ни е дал.

Михаил бе явно огорчен:

– Живеем в свят, където ценят колко голяма е заплатата ти, имаш ли кола, вила, къща и кой стои зад гърба ти.

Крум се усмихна скептично:

– Звучат като големи и невъзможни за изпускане.

– За това така и гледаме на борбите в нашия живот, – смънка Трифон. – Победите ни са незначителни, ако не са признати от другите.

– Това не е така, – съпротиви се Григор. – Най- мощните действия се извършват в така наречените „незначителни“ борби. Животът, нещастието, изолацията, изоставянето и бедността са бойни полета, които имат своите герои, макар и непризнати от този свят.

Методи, както винаги вземаше думата последен, но всички очакваха, че ще каже нещо мъдро.

Така стана и сега.

– Не размерът на публиката или количеството аплодисменти определят стойността на постиженията ни. Живейте живота си пред истинския Бог с вяра, надежда и любов, въпреки че няма да получите похвали за това. Не забравяйте, че вашият истински характер е това, което правите, когато никой не ви гледа.

Георги Балтов изпусна разочароваща въздишка, докато самолетът бавно се приземяваше.

И този полет мина, без да може да се прояви.

Мечтаеше за момента, когато уплашена стюардеса ще извика:

– Може ли някой да приземи този самолет?

– Е, винаги има и следващ път, – каза си той.

Цял живот си представяше как спасява и помага на хора при авария или нападение.

Мечтата му бе да стане герой. Да се пише и говори за него.

Днес бе на път за банката и се надяваше:

– Може точно днес да се появи маскиран мъж с оръжие в ръка, искащ да ограби банката.

Но и това не се случи.

Георги бе сляп и подмина възрастна жена прегърбила се под тежестта на двете тежки чанти, които носеше.

За него нямаше значение малкото момченце, което бе паднало и ожулело коленете си.

– Какво като плаче, ще му мине, – развеселен Георги премина покрай него. – О, за такива дребни работи, не си заслужава …, – гордо вдигнал глава продължаваше напред. – За да станеш герой, ти трябва нещо голямо.

Методи бе обвинен, в нещо, което не бе извършил. Той не се защитаваше, а само каза:

– Всяка история се нуждае от злодей, за да може героят да блесне.

Дядо Петко бе чул препирнята на младите хора и само добави:

– Със сигурност не е трудно да се намерят злодеи и в истории за страданието на Исус по време на страстната седмица.

Всички ококориха очи и въпросително погледнаха стареца.

– Това бяха невежи и безверни ученици, коравосърдечни фарисеи, садукеи, защитаващи своите привилегировани позиции, жестоки и безчовечни войници и циничен имперски областен управител, – започна да обяснява дядо Петко. – Към този списък могат да бъдат добавени и нашите имена, тъй като нашите грехове направиха ужасното изпитание на Исус необходимо.

Останалите само въздъхнаха.

– Можем да добавим и Божието име към списъка, – провокира ги старецът.

– Какво? Бог е причинил страданието на Исус? – почти в един глас реагираха няколко души.

– Да, – поклати глава дядо Петко. – Зад камшика на бича беше Божията ръка, която изливаше присъдата, гнева и наказанието за греховете на целия свят върху Сина.

Повечето бяха навели глави.

– Представете си, – плесна с ръце старецът, – как коженият камшик се спуска по голия гръб на Исус. След него остават рани, които кървят. Плътта Му е разкъсана.

– Колко лош е грехът, – възкликна Камен. – И то нашия грях.

– Така изглежда наказанието, – констатира дядо Петко. – Ако Бог наистина направи това на своя Син, той със сигурност ще го извърши и на невярващите в последния ден.

Повечето мълчаха и клатеха глави.

– Цената беше платена. Исус иска да види своето потомство – теб и мен, да живее с Него вечно, – каза като заключение дядо Петко.