Във Варшава преди концерт на Лист неговият импресарио обявил пред публиката, че в залата ще горят 500 свещи.

Седящият в галерията недоверчив провинциалист изобщо не го домързяло и преброил всички свещи. Без да ги дочете до края, той се почувствал измамен.

Изобщо не му било до музика. Той дълго седял, пъхтял и още повече затъвал в огорчението си.
Накрая не издържал, станал и възмутено извикал:

– Как не ви е срам! Панове, нас отвратително ни лъжат! В тази зала са само 498 свещи, а не 500…

Не разбирайки какво се случва Лист прекратил концерта. Тогава на сцената излязъл импресариото.

– А преброихте ли свещите на пианото? – гневно попитал той.

– Не, – смутил се провинциалистът.

– Съжалява, простете …. Продължавайте нататък, господин Лист.

Учените отдавна са се интересували, как термите обновяват въздуха във вътрешните галерии на домовете си и накрая това им се отдало.

Те използвали топловизори и миниатюрни датчици отчитащи въздушните потоци, които били поставени в повече от десетки термитника.

Оказало се, че вентилацията в термитниците работи благодарение на разликата между дневната и нощната температура.

През деня въздухът в контрафорсите се загрява по-бързо, отколкото в центъра. Топлият въздух от контафорсите се издига нагоре, а по-студеният от централните проходи пада и по този начин се обезпечава вентилацията на термитника.

През нощта, въздухът вътре в контрафорсите бързо се охлажда, а в центъра се запазва топлина и въздушния поток се движи в обратна посока.

Обръщането на въздушния поток освобождава от вътрешните помещения въглеродния диоксид в рамките на един ден.

Въпреки, че учените са изследвали само един вид на термити, те вярват, че такава вентилация, която работи поради архитектурните особености на жилището им, я има и при другите видове.

Бяха влезли в една от галериите и коментираха видяното. И двамата знаеха за всяко изображение и автора ѝ доста много. Те ценяха изкуството и изследваха всеки шедьовър заедно.

– Каква великолепна творба? Кой не би се възхитил от нея? – каза Наталия затаила дъх пред стенописа.

– Тайната вечеря е шедьовър, – Лазаров се оживи и разгорещи от собствените си мисли.

Бузите му бяха хлътнали през последните няколко седмици, но това не пречеше на въодушевлението му:

– Вижте, как майсторът е разгърнал гения си! Скъпа на такъв художник бил предложил да те нарисува, – обърна се Лазаров към жена си.

– Едва ли бих позирала такава раздута, – каза Наталия и сложи ръце на корема си.

– Но нали Изабела е позирала на Мантеня бременна и резултата е поразителен, – възрази Лазаров.

– Да, признавам, че картината „На Парнас“ е шедьовър, но …. – не се съгласи Наталия.

– Какво говориш, мила? – продължи да изказва несъгласието си Лазаров. – Казват, че Изабела приличала на богиня, дори засенчвала Венера. Вярвам, че така ще бъде и с теб.

– Съмнявам се, – каза Наталия. – Сега съм по-пълна, отколкото при предишните си бременности. Ако искаш наистина да позирам на някой художник, изчакай бебето да се роди. След това ще плувам, ще тичам и ще се постегна малко.

– Художниците имат нужда от пари, за тях няма значение как изглеждаш, – засмя се Лазаров. – Знаеш ли, че Иполит освен с рисуване се занимава и с разни технически изобретения. Току виж при някой от експериментите си се самоубие.

– Не ми харесва този човек, особено сега, когато съм бременна, не бих искала да съм край него, – въздъхна Наталия. – Той е очарователен, но малко ме плаши. Не ми харесва, че рисува бебета в утробата и разни анатомични органи.

– Но, Натали, – в гласът на Лазаров звучеше укор и недоумение, – ти с лекота укротяваш коне и всякакви животински твари, пред които другите пребледняват и губят дар слово. Нима се страхуваш от един художник? Та това е глупаво.

Той я познаваше много добре и за това ѝ се възхищаваше. А на Наталия ѝ бе достатъчна само една неговата усмивка, за да се изправи пред всякакви предизвикателства.

Има хора, които изпитват удоволствие, да правят света по-добър край себе си. Всеки се възхищава от такива хора.

Валери Храмов от Екатеринбург последните 25 години е работил в едно училище.

Първоначално е преподавал изобразително изкуство, а после е станал пазач в същото училище, но не престанал да рисува.

Той е изрисувал стените и на трите етажа на учебното заведение. Превърнал е училището в приказен свят.

Понякога първокласниците си правят екскурзия из неговите „галерии“.

В кръчмата на бай Манол се бе събрала малка групичка от мъже. Навън беше пек, но в кръчмата беше прохладно.

Лальо с пиперлив сърказъм започна да разказв за Радой. Още от едно време двамата бяха големи врагове.

– Беше луд за връзване. Срамуваше се, че е син на Боньо най-богатият човек в околията. За Радой баща му бе крадец и измамник, човек с пропаднала душа, предопределен за пъкъла.

– Тогава защо взе наследството? – заядливо попита Минчо, който им беше комшия.

– Радой взе наследството, за да го унищожи и прахоса – отговори Лальо.

– Чух, че Радой търсел жертвите на Боньо, – обади се Симо, близък техен роднина. – И ги убеждавал да пуснат иск срещи новия наследник, сиреч срещу самия него.

– Така натрупа повече от двеста съдебни дела, – добави Мирон.

– Най-интересното е, че правеше всичко възможно да ги загубии всичките, – засмя се Лальо. – По този начин връщаше несправедливо отнетото на хората.

– Нали го видях какви ги върши, – каза Симо. – изслушваше мнението на авторитетни адвокати, а после правеше точно обратното.

– Една сутрин беше завел група мъже с чукове и голяма кутия черна боя в любимата галерия на Боньо. – започна да разказва Минчо. – Там бяха събрани изключително ценни шедьоври на изкуството.

– И какво е правел там? – попита Мирон.

– Радой взел един чук и пред смаяните мъже почнал да чупи гръцките и римските статуи, – продължи да разказва Минчо. – Обърнал се към мъжете и им извикал: „Какво гледате? Трошете наред! А картините покрийте с черна боя!“

Слушателите зяпнаха изненадано.

– Когато дойдохме да спасяваме имуществото, – каза Минчо, – заварихме Радой изтощен, но вече успокоен. Беше се проснал насред целия погром. Разрухата беше страшна. Нищо не беше оцеляло.

Данчо тъжно въздъхна:

– Като си спомня как Боньо галеше тези статуи и изящните рамки на картините, които специало беше поръчал от чужбина …. Горкият, непрекъснато плачеше и повтаряше: „Като си помисля, че трябва да оставя всичко това!“

Плановете, с които „великите“ мъже се опитват да увековечат паметта си, представяйки се за по-добри, отколкота са, обикновенно завършват така …..