Религията не веднъж в историята на човечеството е променяла лицето на света. Водела е до възход и падение на империите. Но не винаги към всяка нова система от вярвания и практики са се прибавяли хиляди последователи.
Тридесет години след завоюването на империята на инките от испанците, избухнало огромно религиозно въстание против католиците.
Хората искали да се върнат към вярата в традиционните богове на Андите. Тази религия била наречена Таки Онкой или Болезнен танц, което идвало от екстатичния танц на неговите последователи.
Нова религия била подкрепяна от последният владетел на инките Тупак Амару, който вярвал, че по-рано християнския Бог е помогнал на завоевателите на инките, а сега е дошло времето, боговете на Андите да победят завоевателите.
Въпреки това, поради етнически и класовите различия, много местни жители са взели страната на испанците и религиозно движение е разпуснато след масова кампания, организирана от свещеника Кристобал де Алборнос.

Религиозни групи на различни култове са започнали да съществуват, откакто хората са се научили да обменят информация. Много от тях се основава на вярата в предсказания или религиозните убеждения за уникалните явления.
Кодекс от правила и еднакво мислене, обединяват вярващите в тях. Някои от хората са привлечени от страх, други от интерес, а трети от любопитство. Прекомерното увлечение към нещо води до неконтролируема болезнена зависимост.
Всички култове по различен начин гледат на света и се отделят от останалата част на обществото.
В сектата на „Източната мълния“ вяват, че Исус се намира на земята сред нас и той се ръководи от догмите на тяхната секта.
Този китайски култ е бил замесен в отвличания и други престъпления срещу християните. Те използват секса като ритуал за влизане в култа. Членове прекарват живота си в подземни църкви и се противопоставят на Комунистическата партия на Китай.
Култът е свързана с движението на опозицията на правителството. Например, с движението на „Тайпинг“, оглавявано от измамници, които наричат ​​себе си братя и сестри на Исус, и са организирали въстание.

През 1931 г. в китайската провинция Синцзян избухнал бунт сред тюркско-мюсюлманското население.

В правителствените войски били мобилизирани руски емигранти, като семейство Уайт, които са живели в Синцзян от времето на Гражданската война в Русия, както и тези, които избягали поради глада и колективизацията в Съветския съюз.

Две години по-късно генерал-губернатор на провинцията Шен Шицай бил в състояние да води преговори със Съветския съюз за помощ при потушаване на въстанието.

В Китай бил прехвърлен 13-ти Алма-Атински полк, войниците на който били облечени в белогвардейска униформа.

Освен това, Съветския съюз финансирал вече сражаващите части, съставени предимно от емигранти. По този начин, „червени“ и „бели“, участвали в конфликта от едната и съща страна.

През 1916 г. В Ирландия избухнало „ Великденско въстание“ срещу британците.

Метежниците бързо завзели повечето правителствени сгради в Дъблин.

Бил изпратен допълнителен британски контингент, които превишавал по численост въстаниците 20 пъти. Веднага войските пристъпили към потушаване на бунта.

Англичаните нямали достатъчно бронетехника, а трябвало да решат въпроса за придвижването в града.

За това събрали импровизирани автомобили и шасита на камионите Даймлер и парови котли от завода на Гинес, в които прорязали отвори за да могат да стрелят от тях.

Тъй като бунтовниците не са имали тежки оръжия, дебелината на стоманените котли била достатъчна защита за войниците вътре, а цилиндрична им форма спомагала някои от куршуми да отскачат.

След въстанието, тези машини са били демонтирани, върнати на фабриката и продължават да се използва по предназначението си.

Султан Махмуд Втори отдавна бил стигнал до горчивия извод, че може да въздигне собствената си власт само ако унищожи еничарите. От сто и петдесет години те били само извор на крамоли и безредици, но в последните двадесет , от свалянето на Селим Трети, те придобили мощ, която едва ли не затъмнявала тази на султана.
Те се оказали неспособни да се справят с „Мора кавгасъ“, въстанието на гърците, но се бъркали в работите на Дивана и даже си издействували право на глас в неговите решения.
Като подготвил някои части, предимно топчии,  по европейски образец и си осигурил сляпата им вярност, султанът решил, че е дошло времето да си разчисти сметките с оджака и сам предизвикал поредния еничарски бунт.  С ферман възвестил решението си да възстанови онзи „Низам-и джедид“ – ново време], който бе коствал престола и главата на Селим Трети, а след него — и на великия везир Мустафа Байрактар.
Еничарите отговорили с незапомнен метеж. Гневът им се стовари най-напред върху техните аги и одабашии, за които усетили, че са преминали на страната на султана. Спипали неколцина от тях и ги разкъсаха, ала най-главният, въздигнатият от паша Хюсеин ага, успя да избяга в Стария сарай.
Преследвайки по петите Хюсеин ага, бунтовниците стигнали до двореца и подпалиха вратите му, проклинайки на висок глас султана като гяур. Сетне се оттеглиха и разположиха стана си на своите обичайни сборища и прекатурвайки котлите си, поискали отменянето на „новия ред“ и разтурянето на военните части, образувани по чужд модел.
В отговор султанът призовал верните си войски, излязъл от сарая със свещеното зелено знаме на Пророка и обявил своето решение да унищожи оджака. По негова заповед топчиите обградили бунтовниците и открили огън.
Еничарите застлали мегдана с трупове,част от тях обърнали гръб и ударили на бяг.
Последвало незапомнено преследване и клане. Секли ги докато ги изтребили. Няколко хиляди трупа бяха хвърлени в Босфора и Мраморно море. А за другите, дето по някакъв начин се били отървали от клането, султанът изпратил заповед по цялата страна  да бъдат избивани без съд и церемонии.
Такъв бил краят на еничарите, „Писано било“ оджакът, създаден преди четири столетия и половина, който бил главна сила на мюсюлманството в завоевателните войни, да свърши под мюсюлмански нож…