Бяха една малка група. Водеше ги човек, който обясняваше природните забележителности и отговаряше на въпросите им.

В подножието на планината Симо забеляза, че редица домове са без прозорци.

– Как влиза светлина в тези жилища? – попита Симо. – Що за идея е това, да не оставят място за прозорец на поне една стена?

– Някои от тукашните се боят от демони, – обясни водачът. – Смятат, че такива изчадия могат да проникнат в домовете им, докато спят и да им навредят. За това са построили домовете си с непроницаеми стени.

– Ако знаеха само, – въздъхна най-възрастният от групата дядо Петър, – че ако последват Исус, не само щяха да имат прозорци, но щяха да ги отворят широко, за да проникне светлината.

– Не би трябвало да им се присмиваме, – обади се Наско. – Днес живее в тежко време изпълнено със страх, напрежение, болка и мъка. Не се ли крием и ние от коварна болест, която ни разделя с любими хора, приятели …..

– Исус иска нашите домове да имат прозорци, – наблегна бай Мито. – Трябва да търсим убежище не зад стените, а в Господа.

– Понякога е необходимо да има стени, – засмя се Васил, – но те нека бъдат с прозорци. Това ще покаже на останалите, че се доверяваме на Бога, не само сега, но и за в бъдеще.

– Нашите страхове са си реални, – каза Милена.

– Да, но Бог е по-голям от тях, – провикна се дядо Петър. – Прозорците ни откриват Исус – „истинската светлина“, но не само на нас, а и на тези, които се нуждаят от Нея.

Групата се умълча. Те гледаха стените без прозорци и тъжно си мислеха за хората, които се криеха зад тях.

Луната бе извървяла своя път. Звездите бледнееха. Обади се петел и светлината разкъса мрака.

Мирон седеше на пъна в двора навел глава. Той не бе мигнал цяла нощ. Тежки мисли притискаха душата му.

Вратата изскърца и дядо Павел излезе навън. Видя внука си и го попита:

– Още ли се измъчваш? Остави тази работа. Заеми се с друго.

– Има ли поколение, което не преживява безизходица? – тежко въздъхна Мирон.

– Всеки носи своя кръст. Ние на какво сме осъдени? – попита старецът вглеждайки се в тъмния силует на бараката за дърва. – На раздяла.

– За желязната завеса ли говориш? – Мирон вдигна глава и се вгледа внимателно в дядо си.

– Става въпрос за всички завеси, които са били спуснати и продължават да се спускат.

Мирон потръпна, но не от хладината на утрото.

– Знаеш ли, – продължи дядо Павел, – по едно време бях усърдно започнал да чета Библията. Ти преглеждал ли си я?

– Нали баба ставаше и лягаше с нея, – засмя се Мирон. – Виждал съм я и знам, че има два завета и нищо повече. Исках по едно време да почета от нея, но тя беше изчезнала. Баба умря и не можах да намеря старата ѝ Библия.

– О, с нова ще те снабдя, – тупна с длан по ствола на ябълката дядо Павел, – само трябва да поговоря с поп Стойко. Разбира се, ако имаш още желания да я прегледаш. Хубаво е човек да си я чете.

– О, с удоволствие бих се поровил из нея, – възкликна ентусиазирано Мирон.

– В Стария завет има една книга, – вдигна вежди нагоре старецът. – Тя се казва Еклесиаст. Та в нея пише, че човек не си знае времето. Както рибите попадат в мрежата, а птиците в примката, така и човек се улава в усилено време.

– Епохата понякога поставя хората в неблагоприятно условия, – въздъхна отново Мирон. – На какво ли ще бъдат подложени хората след нас?

Слав Звезданов живееше в разкошна къща. Обичаше лукса. Свиреше прекрасно на цитра, имаше многобройни почитатели, но това му доскуча и той се отдаде на виното и разврата.

Хората, които обичаха музиката му бяха объркани.

– Какво стана с него?

– Не можем да го познаем.

Един старец минавайки от там каза:

– Човек потопен в богатство полудява. След това идва период, когато се отказва от всичко и минава в другата крайност, но лудостта не го оставя.

Не се мина много и хората забелязаха нови странности у Слав.

Той започна много рядко да се храни. Дълго време прекарваше под лъчите на пламтящото слънце……

Красивото му тяло се превърна в трудно разпознаваема маса.

Старец, който бе предрекъл, че Слав ще мине в другата крайност, един ден се приближи към него и му каза:

– Звезданов, чух, че преди си свирел много добре на цитра. Дойдох при теб, за да ти задам един въпрос: Какво става, когато струните се разхлабят?

– Никаква музика няма да се получи, – отговори с немощен глас Слав.

– А ако струните са обтегнати? – продължи да пита старецът.

– Тогава от тях е невъзможно да се извлече музика.

– Музиката, която искаш да добиеш от себе си, – поклати глава старецът, – ще бъде прекрасна, ако струните ти бъдат нито разхлабени, нито много стегнати. Нужен е баланс. Запомни, че прекаленото напрежение на силите води до излишък, а прекомерното отпускане докарва слабост. Постигни в себе си равновесие и ще достигнеш целта си.

Мравката наблюдаваше слона и го съжаляваше:

– Колко е голям, а хората го измъчват с носенето на тези огромни трупи.

Слонът продължаваше да работи, той изобщо не бе забелязал малката мравка.

Денят преваляше. Нощта скоро щеше да покрие всичко с тъмното си було.

– Защо носиш тези трупи? – попита мравката.

Слона се огледа, но не можеше да разбере от къде идва тънкото гласче.

Мравката няколко пъти повтори въпроса си и накрая слонът я забеляза:

– Колко си мъничка, едва те виждам, – възкликна едрото животно. – Нося тези трупи, защото, за това ме хранят.

– Това е много тежък труд, – отбеляза мравката. – Донасяй ни борови иглички и ние ще те храним.

– А какво представляват те? – попита изненадано слона.

– Ето това е борова игличка, – поясни мравката.

Тя държеше малка, изсъхнала и насмолена игличка.

– Използваме ги да си изграждаме мравуняците, – допълни мравката.

Слонът се опита да хване малката борова игличка, но не успя. Изпоти се и игличката се навлажни, но сега тя за нищо не ставаше.

– Това не е за мен, – въздъхна тежко слона. – Прекалено е малка, за да я хвана. Опитвах, но не мога. По-добре да си нося трупите.

– Ех и ти, – разочаровано каза мравката, – а ние ти бяхме приготвили цяла муха за вечеря.

Васил се надигна от стола и погледна към Дамян. Усмихна се и хвърляйки един поглед към масата каза:

– Почват постите. Какво ще кажеш по въпроса?

– Телесният пост е само първата стъпка към истинския.

– Повечето твърдят, че постът е само само въздържане от храна. Други постят като не ядат и не пият вода. Трети не ядат блажно. Къде е истината? – попита Васил.

– Истинският пост е отстраняване от злото, обуздаване на езика, отказ от гняв, усмиряване на похотите, спиране на клеветите, лъжите и лъжесвидетелствата, – поясни Дамян.

– И каква е целта на всичко това? Постът не е ли една обикновена диета?

Дамян Повдигна вежди нагоре и доразви мисълта си:

– Постът не е цел, а средство за отвличане на вниманието ни от желанието да угаждаме на тялото си. Той спомага да се концентрираме и да помислим за душата си.

– Добре, а какво не е позволено да се яде по време на поста? – настояваше на своето си Васил.

– Да се изяждаме един друг ……

И двамата се разсмяха.