Есента ни стопли с лъчезарното си слънце. Нивите се раззелениха. А добитъка се зарадва на възможността да попасе свежа зеленина.

Тодор бе изпаднал в трудна ситуация и не намираше изход от положението.

Той сподели това със със стария си баща, който всички тачеха и наричаха „мъдреца“.

Свел глава Тодор слушаше стария Филип:

– Признай си, когато изпаднеш в трудно положение, желанието ти е да вземеш нещата под контрол.

– Ние всички искаме да преглеждаме, да инспектираме, …. – думите на Тодор прозвучаха по-скоро като оправдание. – Искаме да живеем с увереността, че всичко ще бъде наред и нещата, които не са, ще могат да бъдат оправени с известно усилие.

– И тайничко си мислиш: – усмихна се Филип, – „Ако планирам всичко внимателно и се трудя достатъчно, мога да превъзмогна всяко смущение, което ме гнети“.

Какво можеше да каже на това Тодор?

А старецът продължи:

– Проблемът идва когато нашите усилия не са достатъчни. Когато трудностите, които срещаме, са по-големи от възможности ни или са напълно извън нашия обхват на влияние. Когато срещаш обстоятелства, които бързо изчерпват твоите духовни, емоционални и физически резерви, може би ще поискаш от страх да се прилепиш към нещо здраво.

– И какво е това „здраво“, за което трябва да се хвана? – въздъхна тежко Тодор.

– Въпросът, който трябва да си зададеш, е: Дали моите безпокойства ме водят към Бог или към собствените ми ресурси? Държиш ли се за нещо различно от Господа, някаква форма на земна сигурност, вместо да Му се довериш да ти помогне? Запомни, че каквото и да държиш твърде здраво, ще го загубиш. В каквото и да се вкопчиш търсейки в него безопасност, то става идол за теб. Без значение дали е богатство, дарба, връзки с хора, които могат да ти свършат работа, власт, …

– Трябва ли да задържа Бог като източник на увереност? – попита Тодор.

– Тази роля по право принадлежи на Него, – удари с длан по коляното си Филип. – По скоро Той ще позволи да се провалиш, така че да видиш, че Той е твоя суверен и неизменен Господ. Бог копнее да се предадеш в ръцете Му. Той ще се грижи за всичко, което те засяга, по най-добрия възможен начин, а също и ще те подкрепя в процеса.

– Какво друго ми остава? – тъжно се усмихна Тодор.

– Въпреки че Господ ще те тества, Той ще изявява Своята безкрайна любов, – стареца потупа насърчително сина си по рамото.

Наближат ли избори се наблюдава постоянен поток от негативни или положителни „реклами“ за един или друг политик.

Всичко е ясно. Те са само добри или лоши.

За съжаление тези реклами работят. Колкото и да не се усещат, повечето хора си падат по тях.

Май е време да погледнем „рекламите“ на едни църкви за конкурентните особено, когато става въпрос за привличане на нови членове.

Ето Манол постоянно мърмори:

– Знаете ли този пастор? Той проповядва повече от час.

Думата час отеква зловещо за слушащите го.

Като капак се появява Асен, който много ядосано споделя:

– Веднъж проповядва цели 73 минути и аз пропуснах обяда си.

– Ако питате мен, – намеси се и Начо, – този човек не се интересува от теб и мен, а само от приближените си и съвета на старейшините.

– Какво знаете вие? – махна с ръка Досьо. – Елате да видите оня, дето кръщава бебетата. На такъв можете ли да му се доверите?

Марга облекчено въздиша:

– Ние сме различни. Нашият никога не проповядва един час. Познава всички ни. Пита ни за здравето и как са децата ни. До сега нито едно бебе не е кръстил.

Е изборът е ясен.

Антон израстна заобиколен от хора посветили живота си на Бога, но в училище той откри, че не всички християни се справят добре с някои въпроси свързани с християнството.

Веднъж, когато вече бе гимназист, в едно от междучасията се бе събрала малка група в столовата .

Младежите не обсъждаха музикални състави, футболни отбори или съвременната мода, а спореха по въпроса за предопределението.

Сякаш Бог бе предизвикал този дебат с цел, да се задълбочи срещата им с несътворения живот и светлината на Господа.

Никак не бе просто да се победят един друг и да покажат на останалите безумието на пътища им.

В християнския живот има безброй разсейвания, които заплашват да ни извадят от релси и да ни отвлекат от общението ни с Бог.

По време на спора Антон си спомни за един човек, който бе задал умишлено войнствен въпрос относно конкретно религиозно вярване. Той го бе поставил с цел единствено, за да предизвика дебат и дори полемика.

Друг тогава бе реагирал спонтанно:

– Нямам време да обсъждам това, моя Бог ме чака.

Да, беше грубо, но имаше нещо вярно в казаното.

Не си губете времето с празни дебати, които ви откъсват от общението с Божия Дух.

Човек може да има големи познания за християнската вяра и дори да ангажира други в името на Христос, аргументирайки се за определена позиция и вярвания, които са достойни за похвала и защита, но напълно да пропусне същността.

Бог те чака. Той копнее да общува с теб. Не пропилявай живота си в празни занимания. Не изпълвай дните си с религиозен шум или заетост, която изпълва главата ти и изпразва сърцето.

Приближавай се към Него, за да се приближи и Той към теб.

Борислав Живков бе неженен и за това нямаше деца. Той работеше в отдел за закрила на децата в големия град.

Всеки ден се сблъскваше със с голяма нужда, не достигаха приемни родители. Накара той сам реши да направи нещо по въпроса.

В последните години Борислав отгледа повече от петдесет деца. Веднъж му се случи да се грижи за девет деца едновременно.

Когато го питаха:

– Защо правиш това?

Той отговаряше:

– Всеки път виждах дете, което има нужда, някой да се грижи за него. Ако имате място в дома си и в сърцето, вземете някое дете, обикнете го и се грижете за него.

Живков постоянно мислеше за това.

Приемните деца, които вече са пораснали и водят своя собствен живот, все още имат ключове от апартамента на Борислав. Те често го посещават в неделя.

И защо го търсеха? Защото им бе показал любовта си към тях като баща .

„Бог поставя самотните в семействата“.

В Исус вярващите съставляват едно духовно семейство.

Каквито и да са нашите предизвикателства в семейството, нашата изолация, изоставянето или дисфункцията във взаимоотношенията ни, ние можем да знаем, че сме обичани. С Бог вече не сме сираци.

Те бяха четирима млади мъже, които често се събираха заедно и разговаряха. Днес един от тях, най-младият, Динко попита:

– Как мислите, трябва ли хората да се молят?

Асен, Петко и Ганчо го изгледаха изпитателно.

– Не ти ли се струва доста тъпо, да разискваме по този въпрос? – лека усмивка заигра по устните на Ганчо.

– Защо? Струва ми се интересно да разсъждаваме по тази тема, – застъпи се Асен за Динко.

– Е какво пък, защо да не поговорим и за това? – вдигна рамене Петко.

– Това е тъпо според мен, – ядно започна Ганчо. – Нали Бог знае всичките ни нужди, преди да ги поискаме. Тогава защо е необходимо да се молим?

– Този свят се определя от вечни закони, – започна малко нерешително Петко. – Как бих се осмелил да доближа до Бога и да го помоля да промени нещо в тази вселена, за да се изпълни някое мое желание?

– Мисля, – почеса се по главата Асен, – че за щяло и нещяло не трябва да тичаме при Бога. Ние сме мъже и сами трябва да се справяме със трудностите.

– За вас може да е ненужно, безсмислено и незряло да се моли човек, но аз не мисля така, – най-накрая се обади и Динко.

– И защо? – останалите трима източиха шиите си от любопитство.

– Ако се смирим пред Господа, показваме нашата зависимост от Него, – смело и дръзновено заговори Динко. – Ако не се молим по традиция, а искрено ….

– Смирение, зависимост …. дрън дрън, – започна да се смее Ганчо. – Ти мъж ли си или някое малко дете?

– Нека да пазим сърцата си и да разчитаме на Господа, – каза кротко Динко. – Молитвата не променя Бога, а само този който се моли.

Асен и Петко се замислиха, но Ганчо продължаваше да се смее.

До сега стигаха до някакъв консенсус, но сега изглежда мненията им рязко се разграничаваха.