Майката на Христина бе на осемдесет години. Тя падна в дома си. Счупи си таза и отиде в рехабилитационен център, за да се възстанови.

Това се случи една седмица след като съпругът ѝ почина в заведение за хора имащи проблеми с паметта.

Христина гледаше как майка ѝ, която имаше емфизем и периферна артериална болест, ставаше все по-слаба и изолирана.

Тя я питаше:

– Мамо, мога ли да ти помогна с нещо?

– Не, всичко мога да си правя сама. Нямам нужда от нищо.

След като майка ѝ отиде в рехабилитационния център, Христина влезе в дома ѝ и прегледа всички документи, които успя да намери.

– Пълна бъркотия. Напълно дезорганизирано. Сметки навсякъде, – мърмореше си недоволно Христина.

Като съвестна дъщеря, тя се зае сериозно да оправи нещата.

Прекрати поръчките на майка си за добавки против стареене. Анулира две застрахователни полици за гаранции на автомобили, по това време майка не шофираше. Прекрати годишен договор за инжекции на коляното с хиропрактор, защото той не бе нужен вече на старицата. Отхвърли исканията за дарения от десетки организациите.

Когато майка ѝ разбра какво е направила, побесня:

– Кой ти разрешава да се бъркаш в моите работи?

– Опитвах се да спася майка си, но станах човек, на когото тя не можеше да се довери. Станах нейн враг. Наистина се обърках, – въздишаше тежко Христина.

Един клиничен психолог и семеен терапевт ѝ каза:

– Справянето с по-възрастен родител, който упорито се съпротивлява на предложената помощ, не е лесно. Но решението не е да накарате по-възрастния човек да се почувства така, сякаш му се бъркате и поемате делата му. Това, което е необходимо е да го уважавате. Да имате съпричастност и признателност към автономията на възрастния човек.

И Христина се научи как да действа спрямо майка си.

– Не можеш да натискаш хора като майка ми и да се опитваш да поемеш контрол над нещата ѝ, – усмихваше се тя. – Научих се да не ѝ казвам, че греши, вместо това се обръщах към това, с което тя се гордееше, че знае.

Когато майка ѝ се разстройваше от нещо, Христина ѝ задаваше следния въпрос:

– Майко, през коя година се омъжи леля Сийка?

Или търсеше съвет от нея:

– Майко, не помня как се правят макарони. Колко сирене ти слагаше?

И майка ѝ забравяше от какво се е вълнувала.

Намалената мозъчна функция може да повлияе на проницателността и преценката на по-възрастния родител, както и на способността му да разбира рисковете на определени действия или ситуации, като същевременно това го прави подозрителен и готов да се отбранява.

Това обаче не означава, че трябва да се откажете от разговора с него.

Просто му дайте шанс да говори за това, което е важно за него. Позволете му да сподели чувствата и притесненията си.

Ако формулирате предложенията си като начин да помогнете на родителя си за постигне на цел, която те са споделили за важна, той е склонен да бъде много по-възприемчив към тях.

Магда имаше навика да се обажда на майка си поне три пъти в седмицата. Майка ѝ застаря и тя зачести обажданията си.

– Просто да разбера как е, – казваше като оправдание Магда.

Ана имаше и двама сина, които много по-рядко ѝ се обаждаха, но тя се радваше, когато чуеше гласа им, защото така разбираше как са децата ѝ.

– Защо не им се обаждаше ти? – питаха я комшиите и тези, които я познаваха.

– Не искам да им се натрапвам, – казваше тя. – Всеки си има свой живот и не желая да има се меся в работите, семействата и всичко, което вършат.

Понякога тези разговори бяха дълги. Съдържаха множество въпроси и отговори, но друг път бяха само поздрав за празник, рожден ден или някаква годишнина.

Ана се радваше на всяко обаждане и подчертаваше:

– Хубаво е да имаме връзка с децата си, но още по-добре е те да поддържат непрекъсната връзка с нашия Баща.

Тази връзка всеки от нас може да осъществява чрез молитва. За нея няма критерии колко продължителна трябва да бъде.

„Многото думи“ не се равняват автоматично на качествена молитва.

Основният акцент трябва да бъде върху поддържането на редовен контакт с нашия Отец, който знае нуждата ни, „преди ние да го помолим”.

Молитвата е добър и жизненоважен избор.

Вечер, но прекалено тъмна. Облаци затуляха небето и не се виждаха луната и звездите.

Слави седеше в любимия си фотьойл и се чувстваше самотен. Той бе тъжен заради проблем, който не бе споделил с никого.

Изведнъж си спомни въпросът, която бе чел в една книга:

„Ако дърво падне в самотна гора и няма никой наблизо, който да го чуе, то издава ли звук?“

Това бе породило много философски дебати, но отговор нямаше.

Слави се усмихна и попита:

– Когато никой не чува вика ми за помощ, Бог чува ли го?

Спомни си за един от псалмистите, който бе изправен пред заплахата от смърт и победен от страдание, как се бе почувствал изоставен, но въпреки всичко бе извикал към Бог, защото знаеше, че Господ слуша и ще му помогне.

Когато никой не знае нашата болка, Бог я знае. Когато никой не чува виковете ни, Той ги чува.

Знаейки, че Бог ще ни покаже Своята любов и защита, ние можем да сме спокойни в трудните моменти.

Можем да имаме мир, укрепени от увереността в Божието присъствие и помощ.

Отговора на въпроса на Слави, дали Бог го чува, е да.

Божията помощ и присъствие е нашата почивка.

Мартин дойде при приятеля си и едва не се разплака:

– Загубих всичко.

– И вярата ли? – попита го Спас.

– Не, нея не съм я загубил, – намуси се Мартин.

– О, може би нещо с характера ти? – погледна го озадачен Спас.

– Какво говориш? Как мога да си изгубя характера? Мога да го променя, но не за това става въпрос.

– А, може би имаш предвид спасението? – Спас тревожно огледа приятеля си.

– Не, не и не, – възмутено възрази Мартин.

– Е, тогава всичко е наред, – усмихна се Спас. – Щом не си загубил никое от тези трите това, което смяташ за загуба, няма съществено значение.

– Какво разбираш ти?! – вдигна ръце Мартин. – И това ми било приятел. Вяра, характер, спасение дрън дрън …. Това ли са най-важните неща?

„Онова, което се цени високо между човеците, е мерзост пред Бога“.

Тя бе малка пчела. Викаха ѝ Дори.

Тя не искаше да работи и негодуваше постоянно, когато я подканяха да свърши нещо.

– Животът трябва да бъде безгрижен и весел, – казваше Дори на всички.

– Но всички се трудят, – казваха ѝ останалите пчели.

– Ето вижте, – сочеше Дори една или друга буболечка. – Пеперудите безгрижно размахват криле си. Щурците весело си свирят и нищо не ги притеснява. Другите тичат насам натам, без някой да ги кара нещо да правят. Защо тогава трябва да събирам нектар и да го нося в кошера?

Един ден Дори избяга и се отдаде на приключения.

Срещна мравката, която носеше товар много по-голям от нея.

– Защо мъкнеш това тежко нещо? – попита я изненадана Дори.

– А зимата какво ще ям? – отговори с въпрос мравката.

Дори продължи пътя си навътре в гората.

Там срещна бръмбар, който ѝ обясни:

– Ако не се трудя семейството ми ще гладува.

Край реката Дори видя водно конче, което просто си летеше.

– Ето, това е, – примря от възторг Дори. – Летиш си и не те е грижа за нищо.

Когато водното конче я чу, сподели:

– Аз също работя, но намирам време и за забавление.

Дори се стъписа:

– И какво излиза? – каза тя на себе си. – Да се работи е необходимо и важно.

Тя се върна в кошера и заедно с другите пчели започна да събира цветен прашец.

Понякога изглеждаше, сякаш само обикаляше около ароматните цветя, но тя работеше, а работата ѝ носеше радост.