Турският музикант Гьоркем Шен е публикувал видео в YouTube, на което той свири на музикален инструмент, който е нарекал „яйбахар“.
Този музикален инструмент може да ви изглежда на всичко друго, но не и на уред, от който могат да се извлечат музикални звуци.
Но когато музикант се допре до струните му, става ясно, че такива звуци едвали ще могат да се получат от други музикални инструменти.
Инструмента е устроен така, че вибрациите от неговите струни с помощта на цилиндрични пружини се предават на специални барабани, на които са обтегнат специални мембрани.
В резултат на това се получава уникален обемен звук, който буквално изпълва стаята.
За сега музикантът не е мислил по въпроса за производство и продажба на такива инструменти. Него напълно го удовлетвояват експериментите със звуците, с който той се занимава в старата си къща. Но в бъдеще такава възможност, за производство, не се изключва.

Славена беше дребничка и рижа, с много лунички по лицето. Живите ѝ сини очи засияха, когато Павел обеща да я закара до града. Той бе шофьор на голям камион и прекарваше стоки от едно място на друго. По този начин изхранваше семейството си.

Славена се покачи на високата седалка в кабината до шофьора и тръгнаха. Тя не обичаше да мълчи и започна да разказва за себе си:

– Била съм осиновена, когато съм била бебе.

– Е, случва се, – уклончиво каза Павел..

– Родната ми майка е била на 14 години, когато съм се родила, – продължи Славена. – Не могла да ме задържи, по-точно не е искала, – в гласа ѝ се усети горчивина. – Тогава са ме взели мама и татко. Те са много мили хора, – очите ѝ заблестяха. – Осигуриха ми прекрасно детство. Чувствах се сигурна и обичана. Бях заобиколена от хубави неща. Записаха ме в добро училище. С избора си на професия май ги разочаровах. Брат ми стана адвокат, а една актриса не може да се мери с юрист.

– Има много начини, чрез които можеш да накараш, хората да се гордеят с теб, – каза Павел. – Може би ако получиш тази работа ще се зарадват за теб.

– Да, но те не са искали това за мен. Мама мечтаеше да стана учителка, но аз нямам достатъчно търпение, особено към децата.

– Човек трябва да има голямо търпение, за да се занимава с тях, – съгласи се Павел. – Аз имам три момчета, които нямат още осем години и съм забравил какво е спокойствие.

– Навярно съпругата ти много се изморява? – съчуствено каза Славена. – Тя ходи ли на работа?

– Как ще ходи с три деца?! – възкликна Павел. –  Много се дразни, когато хората ѝ задават същия въпрос. „Вие какво си мислите, че правя по цял ден, – често ги кастри тя. – Да не мислите, че си правя маникюра, стоя с часове във фризьорския салон или по цял ден си пия кафето с приятелки?“

– Извинявай, това беше глупав въпрос. И на мен ми се случва да търпя подобни забележки.

– Какви забележки могат да ти правят на теб?

– „Колко е хубаво, че живееш при такива хора“ или „Какъв късмет извади, че те осиновиха Доротея и Стефан“. Разбирам ги. Те смятат, че е много добре, като съм попаднала в добро семейство, вместо да бъда в дома, без изгледи за сносно бъдеще. Донякъде са прави, но ми е трудно.

– Собствената ти майка се е отказала от теб, – каза Павел и я погледна в очите, – а други хора със съвест, са те осиновили. Би трябвало да си им благодарна.

Тя наистина им беше благодарна и ги обичаше много, за това много я болеше, когато ги огорчаваше.

„Дали наистина, ще се зарадват, – помисли си Славена, – ако получа тази работа?“

И със скрита надежда в сърцето се усмихна на себе си.

Айфеловата кула е построена през 1889 г. от известния инженер Густав Айфел. От самото начало, тя е предизвикала смесени чувства у парижаните. Много от тях са били убедени, че съоръжението разваля външния вид на града.
Една от най-ревностните противници на кулата бил Ги дьо Мопасан, които редовно призовавал да се премахне това уродливото архитектурно творение.
Независимо от това, авторът често отивал да обядва в ресторанта, разположен на кулата.
Защо ли го е правел?
Върл противник на съоръжението, да го използва за място, където да обядва, не ви ли се струва малко парадоксално?
Няма никава хитрина в това!
Не бихте се досетили за причината, ако не знаете какво е отговорил писателя, когато му задали въпроса:
– Защо обядвате тук?
Отговорът навярно ще предизвика усмивките ви, но в него има логика.
Отговор: „Аз обядвам тук, защото това е единственото място в Париж, от което не се вижда кулата“.

Забелязали ли сте, че като християни не оказваме достаъчно положително влияние на околните. Защо става така?
Само християнинът, който отказва да направи компромис по въпросите на почтеността и етичните принципи може ефективно да свидетелства за Христос.
Номиналният християнин е склонен да се води по светските закони. Той затваря очите си пред нечестивите дела, защото се страхува да не предизвика неудоволствие в света. Игнорира ясната библейска заповед: „Не се съобразява с тоя свят“.
Ние ще бъдем в състояние да живеят благочестиво и да окаже положително влияние върху безбожния свят, само следвайки гласа на Духа, ежедневно умирайки за себе си, всецяло предавайки се на Христа.
Кой кого изменя, светът теб или ти него?

Познаваха се от времето, когато и двамата бяха студенти в столицата. Тогава бяха само приятели, но тя забременя. Нина учеше за детска учителка, а Николай икономика.

Случилото се бе шок и за двамата.

– Сега не е време за бебе, – навиваше я Николай. – Предстоят ни трудни изпити. Трябва да завършим.

Нина беше объркана, но накрая се съгласи с идеята на Николай.

Два часа преди уговореното време в една частна клиника, Нина звучеше разколебано:

– Не мога, това е живот, как така …..не мога да му посегна, – сложи глава на гърдите на Николай и се разплака.

– Вземи се в ръце, – умоляваше я той, – това е най-добрият вариант за момента. Не е толкова страшно. В края на краищата цялата работа не е нещо повече от вадене на мъдрец.

Нина изтри сълзите си, но в нея нещо силно се противеше, друго я бяха учили родителите ѝ. Погледна Николай и видя непоколебимия му поглед. Разбра, че той няма да отстъпи, а тя толкова много го обичаше. След това се изправи и примирено пое към клиниката.

Той остана да я чака в едно кафене от другата страна на улицата. Прочете вестника, дори и рекламите, които ненавиждаше. Но времето за него едва се влачеше. Поглеждаше от време на време часовника си и имаше чувството, че времето е спряло, а стрелките изобщо не се движат.

Нина се появи след два часа. Тя беше пребледняла и се наложи да вземат такси. Когато пристигнаха в общежитието, завариха група младежи, които чакаха Николай. Бяха дошли за някакво отдавна уговорено събиране.

Нина се сви на леглото и се зави  през глава, но споровете, виковете, закачките пробиха през одеалото. Прилоша ѝ. Едва си проби път през разгорещената компания и отиде в тоалетната. Зави ѝ се свят. Изглежда действието на упойката беше минало, защото нетърпима болка я разкъсваше.

Не можа да спре надигащата се вълна от нея и повърна. Подпря се на стената, отпусна глава и се разплака. Остана там, докато гостите си тръгнаха.

Когато Николай я откри, Нина цялата трепереше. Прегърна я и нежно я поведе към леглото.

Година по-късно се ожениха, но Нина дълго време не можеше да зачене. Ходеха при какви ли не лекари.

Минаха осем години преди да се появят двете им близначки.

Нина и Николай никога не говореха за онзи следобед в студенската стая …. като че ли бяха сключили негласно споразумение да не повдигат този въпрос. Но преживяната болка и разочарование стояха като невидима стена по между им.