Семейство Томови загуби своя любимец Лъки. Това бе трудно за възрастните, но смъртта на кучето малкият 4-ри годишен Сава не можеше лесно да преживее. Та той беше най-добрият му четирикрак приятел.

Сава не оставаше родителите си след случилото се, постоянно им задаваше въпроси:

– Къде е Лъки? Какво точно е станало с него?

Баща му казваше:

– Не се притеснявай! Лъки сега е на небето за кучета.

Но Сава продължаваше да задава много въпроси, за съдбата на четирикракия си приятел.

Един ден Сава предложи на майка си:

– Мамо, хайде да напишем писмо на Лъки.

Майка му го погледна съчувствено, но не отказа на молбата му. Приготви лист и химикалка, и старателно записа всички думи на сина си, които той ѝ продиктува.

На мястото на адреса, тя написа: „Лъки, небето на кучетата, първи облак“.

Майката на Сава бе решила да прибере писмото , когато синът ѝ заспи, но забрави да го направи.

На следващия ден в пощенската кутия писмото го нямаше, но майка и син намериха писмо, на което пишеше: „От Лъки“.

А ето какво пишеше и в самото писмо:

„Аз съм на небето за кучета. Всеки ден си играя доволен и щастлив съм. Благодаря ти, Сава, че беше мой приятел. Обичам те, Сава!“

Малкото момче бе удивено, защото бе получило отговор от Лъки, но още по-силно бяха изненадани родителите му. Те разбираха, че някое добро сърце се бе смилило над мъката на сина им.

По-късно установиха, че отговорът бе написала пощальонката Марта, която работеше в пощата от 27 години.

– Това писмо трогна сърцето ми, – разказваше по-късно Марта на родителите на Сава. – Разбрах, че това е малко момче, което тъгува за четириногия си приятел. Когато загубиш любимо същество, няма значение на колко си години, всеки страда и изпитва болка.. Това писмо направи работният ми ден незабравим и за това реших да успокоя и зарадвам малкия ви син.

Това бе незабравим жест на любов и съпричасност. Малкият Сава и родителите му няма да забравят това писмо.

Мария пътуваше със сина си Емил в обществения транспорт.

В същия автобус се качи Гларусът, така наричаха 13 годишният Николай приятелите му. Когато Гларусът забеляза Емил присви пренебрежително очи и измърмори:

– Червенокос, пфу …..

След това се обърна към момчето, което се намираше до него, вероятно един от приятелите му и изпухтя:

– Ако някога ми се роди червенокосо дете ще го убия. Какъв отвратителен цвят. Оня малкия трябва да го приберат някъде и да не го показват навън.

Емил бе само на четири години, но думите на това грубо момче го смутиха. Мария се чувстваше унижена, за това, че рижите коси на сина ѝ бяха станали мишена на поредния хулиган.

Когато слязоха от автобуса Емил погледна майка си с тъжни си сини очи и попита:

– Мамо, защо хората не харесват моите коси? Ако бях като батко, който е тъмнокос, щях ли да им се харесвам повече?

Сърцето на Мария се разкъсваше от болка, когато чу въпросите на малкия си син. Тя го прегърна и го притисна към гърдите си.

– Мили мой, малцина са в този свят, които не харесват косите ти. В този свят има добро, освен зло. Съществуват добри и грижовни хора, които не биха се присмели на косите ти, за тях ти не би бил по-различен от другите.

Емил се усмихна топло и каза:

– Не се тревожи за мен, мамо. Въпреки, че говореше лоши думи за косите ми, у този батко може да се намери нещо добро. Вероятно е бил разстроен и е имал проблеми.

Да, в този свят злото не може да надделее над доброто.

Катедралата на Свети Йоан Богослов в Ню Йорк е една от най-големите християнски църкви в света. Тя се намира в Манхатън, в сърцето на града.

Тази сграда се смята  за една от най-известните в Ню Йорк, но длъжностните лица, отговарящи за списъка на забележителностите в града, очакват зданието да бъде завършено, за да го включат в регистъра.

Строителството на сградата е започнало през далечната 1892 г. Още от самото начало този строеж е бил съпроводен с множество проблеми, като недостатъчни финансови средства и технически въпроси по запазването ѝ от пожар. Да не говорим за факта, че строителите няколко пъти изменяли общият ѝ архитектурен стил.

Официалните представители на църквата, все още се опитват да решат как да довършат катедралата, а през това време тя е получила прозвището „Свети Йоан Недовършен“.

В църквата беседваха група хора. Задаваха различни въпроси и търсеха отговори за тях в Библията.

– Как мислите, – попита един дребничък мъж с прошарена коса, – може ли вярващ и спасен човек да падне в изкушение?

Последва дълга пауза.

– Е, всичко е възможно за този, който вярва, – засмя се млад мъж, доволен, че се е сетил и вмъкнал подходящ стих от Библията.

Сряда. Обикновена поликлиника в малък провинциален град. Милена седеше пред вратата на завеждащия и чака да оформят документите на сина ѝ.

Коридорът бе пълен с чакащи, повечето са майки с деца. Малките тичат напред назад, за тях детството не е престанало.

Изведнъж от кабинета на завеждащия се чу гласът на секретаря му:

– Майката с детето инвалид, идвайте, всичко е готово …

Фразата увисна във въздуха. Всички чакащи започнаха нервно да се оглеждат. Милена също започна да се оглежда. Коя ли е тази майка? Тя първоначално не разбра, че викат нея ….

Когато ѝ стана ясно, че е тя, в главата ѝ прокънтя:

„Защо аз? Не приемам това!“

Тя вътрешно яростно отричаше ставащото. Обхвана я паника:

„За какво е всичко това? Какво погрешно съм направила? Инвалидност, това не е за моят син. Господи, нека това да е сън. Ще се събудя и всичко  ще бъде наред …“

Милена си правеше  голо и егоистично пресмятане:

„Ще излекуват син ми и веднага се прибирам в къщи. Всичко ще е наред. Приготвям храна за цялото семейство, веселим се, пеем …..

Но тя трябваше да приеме, че синът ѝ е инвалид. Защо ѝ бе толкова болно?

Работата не е в във вината, а в отношението. Даже и на педантичен шофьор с многогодишен безавариен стаж може да се случи…

Става дума за отношението на околните. Хората се отнасят към инвалидите, като към лица с ограничени възможности.

Милена излезе от кабинета на завеждащия с документите и мина край любопитните и съчувстващи погледи на седящите там майки.

„Хората не са лоши, – опитваше се да се успокои Милена, – те просто искат да разберат как е там зад „нормалното“. Край тях минава чужда трагедия, която не ги засяга. Слава Богу!“

Милена излезе на улицата , а там я съпровождаха отново съчувствени и любопитни погледи:

– Как ли се е случило? ….Защо не е опазила детето си? …. Хубавото е, че това не се е случило с нас ….

Множество въпроси, на които Милена не можеше да отговори.

Искаше ѝ се да им изкрещи:

„Инвалидността е само дума. Тя означава, че някой живее по-трудно и сложно, отколкото вас. Такива трудно вземат неща, които за вас са нещо естествено или не могат да общуват с другите, защото не ги разбират. Не ги съжалявайте. Ценете ги и ги обичайте“.

Милена крачеше бързо, тя искаше да избяга от хората. По лицето ѝ се стичаха сълзи, но в душата ѝ грееше надежда.

– Детето ми ще оздравее, – усмихна се тя на себе си, – а болката ми от отхвърлянето ще изчезне ….