Когато Аркадий Исакович Райкин бил в напреднала възраст, веднъж след концерта му представили  Борис Лвович, актьор и режисьор.

Ето какво си спомня Лвович:

– Аз започнах колебливо да изразявам възторга си от него като артист, но Райкин не слушаше, а повтаряше , като едва движеше устните си: „Актьор, ….. режисьор… да“.

– А женен ли е? – изведнъж попитал Райкин.

– Да, женен е.

– А отдавна ли? – продължил с въпросите си Райкин.

– От 15 години.

– Само с една ли?

– Да, Аркадий Исакович, само с една.

– Да, да, – поклатил глава Райкин – и аз с една жена цял живот.

Изведнъж казал сякаш чакал точно това да съобщи на някого:

– Знаете ли какво? Жененият човек не се чувства добре у дома, а мързеливия навсякъде.

В един от дните за почивка, цялото семейство – майка, баща и дъщеря отидоха на кино.

Момиченцето бе само на четири години.То много време прекарваше в църквата и затова разбираше християнството на определено ниво съответстващо на възрастта му.

На дъщерята в киното и стана скучно. Трудно ѝ бе да седи на едно място.

И когато всички бяха затихнали в киносалона, наблюдавайки ставащото на екрана, се чу звънкия глас на дъщерята.

– Мамо, кога ще започне хвалението?

„Къща, в която няма никаква книга е като тяло лишено от душа“ е казал веднъж Цицерон.

Тези думи се отнасят не само за духовното богатство. Италиански икономисти установили, че между четенето на книги в детството и благополучието в зряла възраст има тясна връзка.

Английски невролог твърди, че нищо не развива така детския мозък, както книгата, защото литературата се явява катализатор на мисловните процеси.

Във всеки сюжет има начало с противоречие или конфликт, развитие, кулминация и развръзка. Тази структура кара мозъка, максимално да се задейства, да изгради някаква последователност. Човек се замисля върху връзките между събитията и анализира ефекта от действията на героите.

За това от количеството прочетени книги в детството, зависи способността на човек към логичното мислене и концентрацията взряла възраст.

Най-добрия подарък, които можем да направим на едно дете е, да му внушим любов към книгата и желание за четене.

Тази година в групата за рисуване на 5-6 годишните бяха само 10 деца. Половината от тях бяха момчета. Това беше доста „весела“ група.

Имаше между тях едно момче на име Янко, което всяко второ занятие превръщаше в кошмар. Постоянно изпадаше в истерия, дърпаше за косите момичетата, разваляше работата си и унищожаваше тази на другите деца.

След всяко занятие го взимаше баба му. Елена Данаилова вечно се оплакваше от Янко на баба му.

– Днес заля рисунката на Катя, стъпи на листа на Явор, блъсна Станислав, …..

Янко навеждаше глава смирено надолу и тихо казваше:

– Ще се държа добре, обещавам! Само не ме отписвайте от групата.

Но това обещание действаше само до втората минута, а после … същото.

Янко рисуваше с удоволствие. Дори Данаилова признаваше, че се справя много по-добре от другите в това.

Но идваше момент, когато Янко решаваше:

– Тази линия е твърде крива. А червения цвят не е достатъчно червен…. Това на нищо не прилича. Изобщо не ми харесва ….. изобщо нищо не се получава.

Янко изхвърляше листа в кошчето и се опита да нарисува нова картина, но отново не успяваше.

След това със ярост се нахвърляше на рисунките на своите съседи. Започваше да разпръсква чуждите четки, замеряше момичетата с боички, …..

Колегите на Данаилова ѝ казваха:

– Защо го търпиш?

– Ако бях на твое място отдавна щях да го изгоня от групата.

– Той пречи на останалите деца.

Най-накрая Данаилова не издържа и позвъни на майката на Янко:

– Моля ви, елате приберете сина си, пречи на останалите деца да работят.

– Добре, идвам, – изненадващо за учителката се съгласи майката, – но при вас имаме още две заплатени занятия. Тях синът ми ще ги загуби.

Данаилова бе толкова ядосана, че бе готова да даде пари от собственото си портмоне, само и само да не вижда това момче на уроците си.

Все пак стигнаха до някакво компромисно решение:

– Добре, – каза Данаилова, – ще ви позвъня след една седмица и ще решим какво да правим.

След една седмица, учителката се бе вече успокоила. Тя започна по-трезво да разсъждава за ситуацията:

„От една страна той пречи на мен и другите деца, но той рисува много добре, над средното ниво за тази възраст, нищо че половината от времето го губи за други неща“.

Така учителката стигна до правилното решение и предложи на майката на Янко:

– Нека остане, но с едно условие, на занятието да присъства възрастен човек, който да го успокоява.

На следващото занятие дойде баба му. И това веднага даде резултат. Момчето се успокои, започна да рисува без да капризничи. Като награда, на бабата бе разрешено да чака Янко в коридора.

Веднъж дойде „да го наблюдава “ по-голямата му сестра Олга. Тя бе на около 18-20 години. Доста симпатична. Но лицето ѝ беше такова …. сякаш ѝ дължиш милион. Тогава учителката напълно разбра как се чувства Янко.

След първите три линии момчето разкъса листа си. Явно му бе тежко да рисува под такъв надзор. Когато Янко изпадна в истерия, момичето изобщо не успокои брат си, а стана и излезе от стаята.

След това Олга позвъни на майка си и ѝ каза:

– Янко е голям проклетник. Пак започна да крещи, да къса листовете си и да пречи на другите.

Родители обръщайте внимание на децата си. В крайна сметка, това което детето вижда, чувства и получава до петата си година, остава ярък отпечатък върху целия му живот.

Хора с деменция често забравят подробности от всекидневен си живот. Дори могат да се загубят.

Един ден в полицията се обади разтревожен женски глас:

– Моята майка е на 86 години. Тя има деменция и …. изглежда се е загубила.

– Обяснете спокойно какво точно се е случило, – помоли я дежурният полицай Миронов.

– Преди час тя излезе на разходка около къщата и още не се е прибрала. Излязох и я търсих наоколо, но не я намерих.

Петима полицаи заедно със кучета, тръгнаха да търсят възрастната жена.

Интересното е, че точно Миронов пръв я видя.

– Здравейте, – поздрави я любезно полицая.

– Не мога да разбера, – каза притеснено възрастната жена, – от къде се появи полицай в гората?

– И аз се разхождам, като вас, – отговори добродушно полицая.

– Защо пък не, – съгласи се старицата, – днес е прекрасен слънчев ден. Всеки човек има нужда от разходка.

Тя му се усмихна вече успокоена.

– Аз май се заблудих, – каза възрастната жена.

– Не се притеснявайте, – каза Миронов, – аз ще ви помогна.

След това той я хвана за ръката и двамата бавно тръгнаха към дома ѝ.

По пътя полицаят и жената разговаряха. При размяната на мисли,  тя се чувстваше като в свои води.

– В какво се крие тайната на вашият дълъг живот и здравето ви? – попита я Миронов.

– За това е необходимо да се води активен начин на живот и човек правилно да се храни, – отговори възрастната жена.

В тази история може да не виждате нищо особено, но нима не ви става хубаво, когато видите някой да се отнася добре особено към болен възрастен човек?

Миронов по-късно сподели с хората от квартала:
– За мен най-голямото отличие е да помагам на хората, така че те да се чувстват добре, независимо на каква възраст са.