На Иванка Василева не ѝ бяха останали сили, да се бори с мислите, които постоянно нарушаваха спокойствието ѝ: „Имаш рак. Последен стадий. Скоро ще свърши животът ти……“

А тя беше още млада, скоро навърши 28 години. Искаше ѝ се да живее ….

Един ден в офиса ѝ пристигна голям и красив букет. От него примамливо надничаха червени лалета, бели нарциси и нежни момини сълзи.

– Аз не съм поръчвала цветя, – обърна се Иванка към приносителят на букета.

Изпълняващият поръчки от близкия цветарски магазин смутено погледна една бланка и попита:

– Нали вие се казвате Иванка Василева? А този офис е на ул. „Васил Коларов“ 14?

– Да, – объркана и смаяна потвърди Иванка.

Мъжът повдигна рамене и ѝ подаде цветята.

Докато разглеждаше изящно подредения букет и му се любуваше, Иванка намери бележка скътана между листата на прекрасно наредените цветове. На нея пишеше: „Исус те обича!“

Седем месеца подред в офиса на Василева пристигаше букет от неизвестен доброжелател с бележка, съдържаща библейско насърчение.

Всеки път, когато поредния букет пристигаше, тя  прегръщаше цветята и шепнеше щастлива:

– Благодаря ти, Господи.

Цветята дадоха възможност на Иванка да усети, осъзнае и възприеме Божията любов, изразена чрез този анонимен съчувстващ на нейното страдание човек.

Това бе щедрост мотивирана от любов, чрез която се отдаваха слава, почест и хвала на даряващия на всички благословения – Исус.

Слав обичаше Бога. Като младеж бе се включвал във всяка дейност към църквата. Ако трябваше да се насекат дървата на някоя старица, той бе пръв. Предложиха ли някой да посети болен в болницата или дома му, той веднага откликваше……

Дойде денят, в който му дадоха възможност да проповядва пред малки църкви състоящи се от десетина, най-много петнадесет човека.

Навсякъде се намираха услужливи християни, които  му разказваха за различни хора идващи в църквата, които бяха с разбити домове, мечти и надежди. Накрая, виждайки смайването на Слав, казваха:

– Споделям това с теб, защото тези лица ще присъстват днес на събранието и се надявам да кажеш нещо, което да ги обнадежди и срещне нуждите им.

Това смазваше Слав. Тези проблеми бяха толкова различни, че той повдигаше безпомощно ръце и си казваше:

– Това е невъзможно! Тези трудности и страдания не мога да ги обединя по никакъв начин. Нужно е да говоря за всяко едно от тях поотделно. А къде време за това?

Един ден Слав отиде при бай Марин, един от стареите в църквите и му разказа за проблемите си.

Възрастният човек го изслуша и го посъветва:

– Дай им просто Исус.

– Как да направя това? – неразбиращо тръсна глава Слав.

– Забелязал ли си, че когато говори нашият пастир, всеки от нас има чувството, че той знае болките ни и дава изходен път? – попита бай Марин.

– Да, това ми се е случвало не веднъж, – призна Слав. – И как го прави нашият пастир?

– Той не знае нашите нужди, нито проблемите ни, но когато застане в молитва, иска слово от Господа, което е необходимо за съответната група от хора. И Исус сам отговаря на духовната нужда на всеки чрез това, което проповядва пастирът.

Бог ни е дал достатъчно ресурси, за да отговорим на нуждите на другите, дори да не проповядваме от амвона, защото ни е дал Себе Си и Словото Си.

Вечерите през зимата са дълги, но те създават възможност за повече разговори и общение. Човек не може да живее сам. Той се нуждае от приятелски връзки.

Антон  обичаше сина си и не пропускаше възможност да общува с него. Показваше му и му разкриваше неща, които бе научил или сам открил за себе си. На Драган тези беседи и размяна на мнения бяха много ценни за него.

Тази вечер баща и син седяха край камината и тихо разговаряха.

– Ако зададем шест нули – 000 000, какво мислиш, че се получава? – попита Антон.

– Те сами по себе си нищо не значат, – отговори Драган.

– Но я постави петица пред тях – 5 000 000, забелязващ ли нещо? – предизвика сина си Антон.

– Получава се доста солидно число, – засмя се Драган.

– Човешкото познание само по себе си събира редици от нули, – започна отдалече Антон това, което искаше да обясни на сина си.

– Шегуваш ли се? – подскочи изненадан Драган.

– Не, – реагира веднага бащата. – Представи си млад човек преминава през университет, след това практикува известно време това, което е учил. Дори и да има отлична диплома неговата придобивка е само ред от нули

– Как така?

– Този ред нули ще приеме власт и сила, ако пред тях се постави нещо, което има значение, – Антон се опита да подскаже на сина си.

– И как се избира и слага … това значещо нещо? – Драган напълно се обърка.

– Когато човек се отдаде на Христос и посвети всичките си достижения на Него, всяко негово завоевание придобива висока стойност.

Колкото повече един индивид обича, почита и слуша Бога, толкова повече знае и е ценен за останалите. Ако нямаш Господа, ще имаш множество провали в живота си. Независимо от това колко са големи знанията ти, твоето падения , ако си без Христос, ще са многобройни.

„Страх от Господа е начало на мъдростта“.

Даниела притеснена се качи в самолета. Тя водеше за ръка тригодишната си дъщеря и отчаяно се опитваше да я успокои, защото малкото момиче я удряше и плачеше. Вероятно се плашеше от голямата метална птица в чийто търбух влизаха.

А с другата ръка тя притискаше до гърдите си увито в одеяло бебе.

Младата жена стана още по-неспокойна, когато се събуди и четиримесечният ѝ син, който започна да плаче. Беше огладнял.

Пътникът седящ до Даниела погледна съчувствено младата майка и ѝ предложи:

– Дайте да поддържа бебето, докато сложите колана на дъщеря си.

Момиченцето приковано на седалката, се огледа изплашено. Мъжът се усмихна на детето, извади една книжка и каза на момиченцето:

– Я да видим какво има тук? Ето ти моливчета. Можеш ли да оцветиш тази картинка?

Детето радостно протегна ръка, взе моливите и тихо каза:

– Да.

Докато малката прехапала долната си устна съсредоточено драскаше по листа на предоставената ѝ книжка, Даниела успя спокойно да нахрани сина си.

„Какъв учтив и приятен човек, – помисли си Даниела. – Само Бог ми го е изпратил. Бях в такава ситуация, че можех всеки момент да избухна в плач и да се потопя в отчаяние, когато този мъж се намеси и ми се притече на помощ“.

Когато преживяваме огромната Божия доброта, нека потърсим умишлено възможност да извършим добро дело за някой друг човек.

Мартин отдавна си мечтаеше да се изкачи на планината и да наблюдава как Бог твори утрото.

И защо ли нищо не ставаше? Какво му пречеше?

Успиваше се. Предстояха му важни срещи на другия ден и той отлагаше за по-нататък. Често си лягаше късно, забол очи в някоя интересна книга. Но най-интересното бе, че дори когато имаше възможност, нещо леко го придърпваше към кревата и затваряше очите му.

Тази вечер наблюдавайки тъмното небе, върху което просветваха безброй светлинки, Мартин категорично реши:

– Тази нощ преди да просветлее небето и слънцето да се усмихне на хребета, аз ще бъда на върха на планината.

Облече се топло и обу удобни обувки. Нощта бе студена, но светла, така че Мартин нямаше нужда от допълнително осветление, за да гледа къде стъпва.

Когато се изкачи на върха, тъмнината започваше вече да отстъпва и слънцето се появи на хоризонта. Нюанси на различни цветове се сляха в един сноп от съвършена светлина. И слънцето се изяви в цялата си красота.

Докато небесното тяло величествено изпълняваше своето шествие, заливайки със своите лъчи земята и всяка смирена долина, Мартин долови прекрасна песен. Това бе Небесният хор, който прославяше величието на Бога и славното Му утрото.

Чистата и бистра утринна светлина пробуди в сърцето на Мартин жажда за Истината, Която би го изчистила и настроила в хармония с всичко, което го заобикаляше.

Вятърът, който подухна при изгрева на слънцето, пробуди в него надежда за предстояща среща с Бога.

Господ не закъсня. Изпълни го с Духа Си и Божите мисли станаха негови.

Единственото желание на Мартин бе, да живее живот изпълнен с Божието присъствие.

Какво могат да направят Божите нощи и утрини в самите нас?