Когато Гошо бе малък гледаше по-възрастните и си казваше:

– Те са мъдри и няма да се провалят, защото знаят винаги какво да правят. Един ден, когато порасна и аз ще знам как да постъпвам.

Дойде и този ден, но Георги осъзна:

– Много неща съм научил и въпреки това, все още не знам какво да правя в някои ситуации.

Независимо дали става въпрос за болест в семейството, проблеми в работата или конфликт с колеги, в такива моменти се изтръгват всички заблуди за личен контрол и сила.

На Георги му оставаше само една възможност.

Той затвори очи и прошепна:

– Господи, помогни ми. Не знам какво да правя.

Така Георги научи, че личната слабост и безпомощност не означават поражение, но когато се предадат на Бог с доверие, те стават инструменти за Господа да работи в и чрез тези обстоятелства.

Това, че сме пораснали, не означава, че знаем всичко.

Разбира се, ние ставаме по-мъдри с възрастта, но нашите слабости разкриват колко сме безсилни.

Нашата истинска сила е в Христос.

„Да пораснеш“ означава да се довериш и да се подчиниш на силата, която идва, когато осъзнаеш, че се нуждаеш от Божията помощ.

Данчо и Елена се харесаха веднага щом се видяха. Тогава бяха още студенти в университета, но учението не пречеше на любовта им.

Скоро след като завършиха успешно висшето си образование, се ожениха.

Живяха дълги години щастливо, но …

Един ден лекарят каза на Данчо:

– Елена има Алцхаймер.

– Но тя е едва на 47 години, – възкликна изумен Данчо.

– Това не променя нещата, – тъжно поклати глава докторът.

Данчо се съгласи и дълги години обслужваше съпругата си като болногледач.

Когато го питаха:

– Не ти ли е тежко? Тя дори не те познава.

Данчо само се усмихваше и добавяше:

– Болестта на Алцхаймер ми даде възможност да обичам и да служа на съпругата си по начини, които бяха невъобразими, когато се съгласих да сторя това.

Той противопостави действия на служение с тези, които преливаха от любящо сърце.

Само една дълбока и постоянна любов можеше да му даде сили да я подкрепя всеки ден.

Такава жертвена любов виждаме у Бога към нас, Който изпрати Исус да умре за нашите грехове.

Този акт на саможертва, мотивиран от любов, промени света ни завинаги.

Христо бе мисионер. Днес бе стигнал местоназначението си и това бе след мъчително пътуване. Странното бе, че отиваше към църква, за която твърдеше:

– Там има хора, които никога не са чули Евангелието.

Нетърпеливият млад мисионер пристигна на мястото, където смяташе, че съществува голяма група от хора, които бяха напълно недокосната от Евангелието през цялото си съществуване.

– Това може да е най-трудното мисионерско поле досега, – каза си той, докато оглеждаше голямата църква, която някога е била известна като спортната арена. – Като си помисля, че всяка неделя това място се изпълва с хиляди и хиляди хора, които никога не са чували добрата новина за Исус Христос. Напълно празно платно от сърца за делото на Светия Дух.

Христо не губи време и се приближава до група членове на църквата.

– Здравейте! Чухте ли добрата новина за Исус Христос? – попита той.

– Какъв е този „Исус“, за който говорите? Това нова криптовалута ли е? — попита един от мъжете.

Не след дълго голяма тълпа се беше събрала около Христо, който започна да чете от Библията, книга, за която никой от тях не беше чувал нищо преди.

Вечерта Христо се молеше за възможността да посети и други църкви, за да занесе Евангелието на нецърковните хора.

Станчо се чувстваше сякаш бе попаднал в седмия кръг на ада. Е, не точно, но …

Заради обилният сняг, децата бяха в къщи цяла седмица. Пътищата бяха заледени и поради това се отмениха много дейности.

– Тука сме като в капан, – въздишаше тежко Станчо. – Така става, когато сме всички в къщи заедно. Писък, вой …. децата се възползваха от възможността да се бият помежду си почти без прекъсване.

Мария, по-малката му дъщеря, се ядоса за нещо и хвърли четката си за коса към екрана на телевизора.

Той изтрещя и загуби картина и глас.

– Е, какво пък няма да гледаме телевизия, – усмихна се Станчо. – И какво може да се прави в такова време?

Станчо взе Библията и започна да чете.

Когато стигна до историята за Ной и ковчега, си каза:

– Ной беше затворен със семейството си още по-дълго. И той беше в капан с диви животни. Имам чувството, че и аз съм така в момента.

Даниел посети Атина. Той имаше възможност да се разходи из древната Агора. Това е пазарът, където различни философи са преподавали, а хората са се покланяли на избраните си богове.

– О, – възкликна Даниел, – тук има олтар на Аполон и Зевс.

– Всичките са в сянката на Акропола, където някога е стояла статуя на богинята Атина, – уточни приятелят му Мишо, с когото бяха предприели това пътешествие.

Даниел се замисли, а после добави:

– Днес може да не се кланяме на Аполон или Зевс, но хората са не по-малко религиозни.

– В какъв смисъл религиозни? – попита Мишо. – Людете изобщо не се интересуват от богове и религии с малко изключения.

Даниел се усмихна:

– Например, има покланящи се на парите и вещите …

– Тогава никога няма да имат достатъчно, – бързо добави Мишо.

– Ако се прекланят пред тялото и красотата си …., – продължи Даниел.

– Винаги ще се чувстват грозни, – допълни Мишо.

– Дори се прекланят пред интелекта, – плесна с ръце Даниел.

– В крайна сметка ще се чувстват глупави.

– Нашата светска епоха има свои собствени богове и те не са с добро качество, това означава …., – тук Даниел направи пауза.

А Мишо веднага изстреля:

– Че имат нужда от един истински Бог, Който е създал всичко.

– За разлика от Аполон и Зевс, този Бог не е направен от човешка ръка, – уточни Даниел.

– А що се отнася до пари красота и интелект, – Мишо леко приведе глава, – поклонението пред Него не ни съсипва.

– Нашият Бог е всичко, на което разчитаме. Той ни дава цел и сигурност, – възторжено възкликна Даниел.

– Земният бог може да ни разочарова, но единственият истински Бог е готов да бъде намерен, – усмихна се радостно Мишо.