Богатият човек вижда в себе си много начини и сили за собственото си благосъстояние.

Но ако многоимащият прекъсне привързаността си към имота, изгаси всяка надежда към него и престане да вижда в него съществена своя опора, то в сърцето си той е като този, който няма нищо.

На такъв е открит пътя към Царството. Тогава богатството не само не му пречи, но му помага и дава възможност за благотворителност.

Богатството не е беда, а упованието и пристрастието към него.

Тази мисъл може да се обобщи така: Който на каквото уповава и към каквото се пристрастява, от това е богат.

Който на Бога уповава и прилепва сърцето си към Него, той е богат с Бог. А който уповава на друго нещо освен Бога то от другото е богат.
Следователно, който не е богат с Бога, за него няма вход към Божието Царство.

Нели е малка, но не обичаше да лае за щяло и нещяло, тя е сериозна дама. В къщи бе спокойна, а на улицата вървеше с ясно определена цел. Никого не докосваше и не обичаше децата. Няма да отиде при тях, и ако ги видеше да се задават, не ги гледаше подозрително.

Нели си отиваше у дома със стопанката си Фанка, когато иззад ъгъла се показа баба с момче на четири години.

– Иди погали кучето. Виж колко е смешно и мило, – нареди бабата на внучето си.

Нели изпадна в шок. Те не бе свикнала да се спускат към нея, нито да викат край нея хора.

Внукът на тази баба веднага протегна ръцете си към кучето. То започна да се крие зад Фанка. И се опита да се слее с асфалта.

Обикновено Нели привличаше вниманието на хората, поради своята миловидност и малък ръст, за това Фанка я взимаше на ръце, но не и този път. Когато стопанката ѝ понечи да я повдигне, момченцето изведнъж хвана каишката.

Фанка очакваше, кучето да се разлае, но то само изръмжа и се изопна на асфалта.
Детето започна да го дърпа под одобрителните възгласи на баба си:

– Погали го, нищо няма да ти направи.

Фанка грабна каишката от момче, взе на ръце кучето и си тръгна.

Бабата взе да подтичва и да вика отзад.

Изведнъж от входа излезе Ники с голямото си куче и тръгна към Фанка. Бабата веднага промени траекторията си и ги заобиколи.

Ако всичко беше свършило така, това би било много добре, но не стана ……

– Махнете това чудовище! Такива кучета трябва да се убиват! Видях по телевизията такива какво правят с децата!, – започна още по-силно да вика бабата, така че хората започнаха да се обръщат към Фанка и Ники.

В двора познаваха Нели и кучето на Ники още от рождението им. И никой не се стряскаше от тях.

– Искахте да погалите кучето, елате и го направете, – каза Фанка, на която този цирк бе започнал да ѝ идва до гуша,  като същевременно свали намордника на голямото куче.

Бабата хвана внука си и бързо се отдалечи, като продължаваше недоволно да мърмори…..

Има ли нещо по-лошо от самотна старост? Със всеки изминат ден главата започва да работи все по-зле, отслабва зрението и слуха. Болестите натрупани през всичките години, сега през настъпилата старост вкупом  напомнят за себе си. А помощ няма от кого да поискаш.

Такава бе съдбата и на Мария, която разчиташе на собствените си спестявания, които намаляват малко по-малко. Тя имаше и пенсия, но колко бе тя?

На кого да се довери? Никой не познаваше. Ако се довери на непознат човек, можеше да загуби и малкото, което ѝ бе останало.

Във входа на Мария скоро се настани в един от съседните апартаменти Елена с трите си деца. Тя бе забелязала старицата и се опитваше да установи добри взаимоотношения с нея, но Мария бе много затворена. Личеше ѝ, че страда от някакво психично заболяване.

Но Елена не се отказа така лесно и Мария ѝ се довери. Един ден възрастната жена я пусна дори в собствения си апартамент.

Това, което Елена видя там силно я шокира.

„Колко време е живяла в тази мръсотия?“ – помисли си Елена.

Виждайки изненадата в погледа на гостенката си Мария каза:

-А това ли, та аз не съм се къпала от 13 години.

В стаята се търкаляха счупени мебели и съдове, раздрани дрехи бяха разхвърляни навсякъде, а пода бе покрит с дебел слой мръсотия.

В другите стаи положението беше още по отчайващо. Някои от вещите дори бяха покрити с плесен. В хладилника на старицата нямаше почти никаква храна.

Сърцето на Елена се сви от жалост. Тя запретна ръкави и започна да чисти. Изхвърли мухлясалите и повредени неща, но трябваше да бъдат заменени с нови. Какво да прави?

Тогава тя се обади на свои приятели и им разказа за съдбата на самотната жена.

В жилището на Мария се появи нов диван с ново бельо, чисти дрехи, без дупки и мебели, които не се разнищваха. Мръсотия беше изчезнала, а хладилника блестеше с поразителна чистота. На рафтовете му се  появи нормална храна.

Мария бе вече по-добре отколкото преди. Тя имаше вече чист апартамент, нови приятели, които я посещаваха редовно и се грижеха за нея. А тази компания бе много важна за нея.

Самотата бе ограбила живота ѝ, но хората смилили се над нея ѝ дадоха много любов и радостни дни.

В първия вход на един четириетажен блок една жена изпитваше голяма мъка. Тя бе изгубила детето си при трагичен инцидент.

Във входа много хора дори не знаеха за тази трагедия. Но това е нищо. В по-големите градове хората, които живеят на един етаж, дори не се познават.

Николина живееше в същия вход, един етаж по-надолу от тази жена. Тя не я познаваше, но след като научи за случилото се, ѝ написа писмо.

Николина бе много изненадана, когато получи отговор от Спаска, така се казваше жената, която бе изгубила детето си:

„Вашето писмо бе много насърчително за мен. То бе като лъч светлина в мрака“

Така Николина реши около датата на смъртта на детето на Спаска или неговия рожден ден, да ѝ изпраща писма с насърчение и утеха.

Веднъж Спаска срещна Николина пред блока, прегърна я и ѝ каза:

– Не спирайте да ми пишете. Всички други са забравили…. , – очите на жената се напълниха със сълзи, – признателна съм ви за всеки ред. Благодаря ви че си спомняте за моята болка и начина, по които ме подкрепяте през всичките тези години.

„Исус беше милостив и разбираше всеки човек, – помисли си Николина. – Той ни учи и нас така да се отнасяме към другите. Да покажеш милост към някого, не е кой знае колко трудно нещо“.

Николина бе насърчена от думите на жената и реши внимателно да се оглежда около себе си и ако види човек нуждаещ се от утеха или успокоение, да му помогне.

Понякога е достатъчно само да прегърнеш някого, да му напишеш писмо или да го изслушаш. Така ставаш проводник на Божията любов към хората.

Днес денят бе много емоционален. Недко Иванов посети няколко приятели в болницата.

Той видя едно семейство обляно в сълзи, което очакваше наближаващата смърт на техен близък и се подготвяше за тежката загуба.

Един радостен младеж едва не го събори на входа. Той беше сияещ и възторжено викаше:

– Изследванията ми са добри. Утре се прибирам в къщи. По-добри новини от тези не съм чувал до сега.

Щастливецът прегърна Недко и го завъртя.

Иванов седна в градината пред болницата и се загледа в небето. Облаците се бяха разделили. От едната страна бяха пухкави и бели, а от другата тъмни и мрачни, предвещаващи наближаващата буря.

– И двата вида облаци са съставени от едни и същи капки вода, – каза си Недко, – само че едните съдържат повече капки от другите.

„Радостта и мъката вървят заедно в живота. Но понякога идва по-голямо благословение след буря – мислите на Иванов се рееха като облаците по небето“.

Недко се изправи и тръгна към главната улица. А през това време той продължи да разсъждава на глас:

– В живота с Христос всичко, което ни се случва ни дава възможност да почувстваме Неговата любов. През по-тежките изпитания по-осезаемо чувстваме Божията благост.

Вятърът силно разклати клоните. Онези черни и мрачни облаци, май бяха приближили вече.

– Понякога и да не усещам Божието присъствие, – развълнувано крачеше Недко по тротоара, – аз пак получавам отговорите, които търся.

Едри капки дъжд вече безмилостно удряха минувачите.

– Колкото и големи бури да ни връхлитат, – засмя се Недко, – те могат да ни донеса и откровение по някои въпроси.