Пламен стоеше прав и крачеше нервно из стаята. Любо го наблюдаваше и мълчеше, той познаваше приятеля си много добре. Неговата припряност му причиняваше доста неудобства, но той умееше да търпи.

– Какво означава да „угаждаш“? – размахваше нервно ръце във въздуха Пламен.

– Тази дума на гръцки е ареско и се е намирала на надгробните паметници на починалите държавни служители….., – опита се да обясни Любо, но веднага бе прекъснат от приятеля си.

– Да са заслужили добре, разбирам, но каква е връзката с „угаждам“? – наостри се Пламен.

– Ако служителят е бил добър и е работил за доброто на обществото, тогава на неговия надгробен камък са написали, че е ареско, която може да се разбира още и като: достоен, годен, приятен, достатъчен, …

– И все пак не разбирам, как са били угодни тези служители? Особено, когато се казва в църквата, „Бъди угоден на Бога“, това ми звучи озадачаващо, тайнствено и трудно за разбиране – повиши тон Пламен.

– Това означава следното. Правя всичко възможно, но целта ми е, когато всичко бъде направено и казано и служенето ми свърши, Този, Който е над всички началства и власти, да ме погледне и да каже: „Ти извърши добра работа, от теб хората и църквата имаха полза. Считам те за угоден и достоен“.

– А аз ще мога ли да Му бъда угоден? – тихо попита Пламен.

– Виж, – започна кротко Любо, – Бога ни е поверил делото на благовестието. И ние трябва така да говорим, „не като да угаждаме на човеците, а на Бога, Който изпитва сърцата ни“.

Властваше император Валериан. Той бе заповядал да убият много от християнските водачите в Рим. Алчността и лакомията му нямаха край.

Лоурънс бе дякон, който отговаряше за църковните пари. Един ден му бе заповядано да се яви пред римския префект. Този човек знаеше, че дяконът има връзка с парите на църквата, за това му предложи:

– Ще бъдеш свободен, ако ни предадеш богатството на църквата.

– Добре, – съгласи се Лоурънс, – ще ви предоставя съкровищата, но за това ще ми са необходими няколко дни. Църквата е много богата и това не може да стане много бързо.

Префектът се зарадва и пусна дякона, като му заяви:

– Ще те чакам след два дена.

Всъщност Лоурънс раздаде парите на църквата на бедните.

А на третия ден той се яви лично пред префекта и каза:

– Излезте да видите чудесното Божие богатство.

Когато префектът излезе, пред него не стоеше кола със злато, а тълпа от куци, слепи, болни и просещи хора.

– Какво е това? – скръцна със зъби префектът.

– Тези бедни хора, – започна да обяснява съвсем спокойно Лоурънс, – един ден ще имат славни тела и завинаги ще живеят на небето. Те са глинени съдове, в които са скрити съкровищата на Светия Дух.

Префектът побесня. И как нямаше да изпадне в ярост, та нали с това „богатство“ щеше да стане за присмех пред целия Рим.

За да си отмъсти, той измисли бавна и мъчителна смърт за Лоурънс.

Дяконът бе поставен на скара и се пече на нея, докато предаде Богу дух. По време на този процес Лоурънс бе спокоен, а това много впечатли мъчителите му.

Мракът настъпваше, сякаш някой го гонеше, но това не попречи на разговорът между Сава и Леонид, защото те не бързаха за никъде, а само разсъждаваха на глас. На тях не им бе нужно да е светло, за да развият мислите си.

– Ако илюзиите ни се разпаднат, – заяви Сава, – това означава, че сме освободени от фалшивите си представи.

– Но, освободени от тях, – отбеляза Леонид, – човек може да станете циник и да се ожесточи срещу други хора.

– Ако Бог съсипва илюзиите ни, – подчерта дебело Сава, – започваме да виждаме хората такива, каквито са.

– Но това не ни прави язвителни, изричащи горчиви думи, – допълни Леонид.

– Нашите илюзии често са причина за жестокост, – обяви Сава, като леко се усмихна.

– Ние се възприемаме един други не като факт, а като продължение на нашите идеи, – Леонид се опита да обясни това.

– Смятаме, че човек може да бъде чудесен и прекрасен или слаб и суетен. Трето положение няма, – Сава разпери ръце.

– А колко хора страдат от факта, че не искат да се разделят с илюзиите си? – попита Леонид.

– Ако обичаме човек и не обичаме Бога, ние изискваме абсолютно съвършенство и пълно целомъдрие от индивида. И ако не го открием в лицето, ставаме жестоки и отмъстителни и искаме от него това, което не може да ни даде, – констатира Сава.

– Има само едно Създание,  –  заяви Леонид, – което може да задоволи бездънния копнеж на човешкото сърце и това Съществото е нашият Господ Исус Христос.

– Не ти ли се струва, че Господ е твърде суров към хората? – попита Леонид.

– Само така изглежда, – засмя се Сава. –  Бог знае , че всяка връзка, която не се основава на верност към Него, ще доведе до крах.

– Господ не се доверяваше на никой човек, но никога не се е отнасял към хората с подозрение и не се е опитвал да ги дразни, – потвърди Леонид, като тропна с ръка по масата.

– Божията благодат може да направи всеки човек толкова съвършен, че той не би разочаровал никого, но ако се доверяваме на хората, ние ще се разочароваме от всичко и не ще оправдаем ничии надежди, – заключи Сава.

Момчетата се надигнаха и всеки се насочи към дома си, като все още размишляваха върху възникналата тема.

Валери бе малко пакостлив, колкото всяко друго дете в ранните си детски години. Той постоянно се опитваше да скрие лошото си поведение, но майка му бързо откриваше какво е направил.

Валери се чудеше:

– Как толкова бързо и точно знае мама за моите изяви?

Един ден не се стърпя и я попита:

– Мамо, откъде знаеш, каква беля съм направил?

– Имам очи отзад на главата си, – усмихна се майка му.

Това накара Валери да проучи главата на майка си.

– Странно, – констатира той, – когато тя се обърне очите ѝ стават невидими или просто са покрити от косата ѝ. Как да разбера това?

Растейки Валери се отказа да търси допълнителните очи на майка си. Постепенно с възрастта си той скъса всички връзките с белите и пакостите.

Едва по-късно той разбра, че бдителният поглед на майка му, разкриваше всяка вреда, която Валери замисляше и изпълняваше като дете. Това бе израз на нейната любов и загриженост за децата ѝ.

Така и Бог ни вижда. Той съзира много повече от това, което правим. Бог възприема и усеща нашата скръб, нашите наслади и любовта ни един към друг.

Господ вижда нашия истински характер и знае какво точно ни трябва. Неговите очи забелязват какво има в сърцето ни. Защото Той е нашият внимателен и любящ Баща.

Бащата на Слави Димов бе борсов посредник, който бе осигурил добре бъдещето на сина си. За това всички очакваха да общува с хора, с които „му се полагаше“. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на младия мъж, за които близките затваряха очите си.

Социалният му коефициент се отличаваше от тези на другите синове на борсови посредници. Той би бил по-нисък, защото Слави се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини. Живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си.

Леля Маргарита много искаше да ги разгледа, но те се намираха в квартал, в който според нея било срамно да се живее.

– Добър познавяч ли сте? – го питаше тя. – Защото знам какви боклуци пробутват търговците.

Ах, тази леля! Тя не допускаше, той да е кой знае колко компетентен. Нямаше високо мнение за интелектуалните му способности.

Ако го накараха настойчиво да сподели оценката си за някоя картина, той смутено млъкваше, но малко след това охотно осведомяваше всички, в кой точно музей се намира тя, както и кога е създадена.

Слави в компанията на близките си се задоволяваше да ги забавлява само с най-дребни случки, чиито герои бяха общите им познати.

Той си преписваше нарочно такава смешна роля и с остроумието си развеселяваше събраните.

– Слави, ти си голям чудак! – казваше лелята често.

Поради квартала, в който живееше, дядо Нено се шегуваше, когато видеше Слави да поднася поредната си изненада от нов вид бонбони.

– Момче, още ли живееш до винарските складове. Сигурно си още там, за да не испуснеш влака, който тръгва за столицата.

Старецът леко се подсмихваше и намигаше на останалите. Един вид: „Нали си го знаете!“