Здравко бе обикновен дърводелец. Жена му почина при раждането на дъщеря им Вера и вече десет години той се грижеше сам за детето си.

Един ден Вера сериозно заболя. Извикаха лекар, който след прегледа тъжно погледна Здравко и с болка каза:

– Тя има рак. Трябва да ѝ направим операция.

– Ще намеря пари за това, не се притеснявайте, – заяви Здравко.

Той бе готов всичко да направи за детето си, нали само то му остана.

Здравко заложи дома си срещу сумата необходима за операцията на дъщеря му.

Казват, че бедата не идва сама.

Вера не издържа и почина на операционната маса.

За Здравко настъпиха тежки дни. Той не можеше вече да работи и кредиторите отнеха дома му.

Нещастен, самотен и обезкуражен Здравко седна в мразовитата утрин на тротоара и протегна ръка към малцината минаващи край него.

Подминаваха го. Не му обръщаха внимание или се правеха, че не го забелязват.

Наоколо светеха хиляди празнични светлини. Чуваше се смях и радостна глъч. Хората празнуваха.

А Здравко седеше превит на тротоара, протегнал замръзналата си ръка напред. Той вече не усещаше тялото си. Унасяше се, очите му се притваряха, а сънят го мамеше в прегръдките си.

– Чичко, – Здравко едва долови детски глас, – лошо ли ви е?

Той не можеше да се помръдне. Опита се да каже нещо, но устните му бяха като запечатани.

Изведнъж усети как здрави и яки ръце го поеха и го понесоха нанякъде.

Когато се събуди, той се намери в топло легло. Мътният му поглед различи светлинки на украсената малка елха в стаята.

– Къде съм? – попита изумен Здравко.

Над него се надвеси дружелюбно усмихната жена, която спокойно му каза:

– За сега почивайте и не се притеснявайте. Искате ли малко да хапнете? А може би желаете да пийнете нещо?

– Не, благодаря, – глухо отвърна Здравко и отново заспа.

Когато се посъвзе, той разбра, че са го намерили премръзнал на улицата и веднага са повикали лекар, след което са го пренесли наблизо в едно жилище.

Здравко плачейки разказа за загубата на дъщеря си, работата и дома си.

– Не се вълнувайте, – опита се да го успокой жената, която го бе приютила, – Бог ви обича и ще се погрижи за вас.

– Бог ли? …., – неуверено започна Здравко, но не продължи.

„Къде беше Той, когато умря моята скъпа Ана? – бунтуваше се в мислите си той. – Защо не помогна на дъщеря ми да се отърве от рака?“

Здравко безропотно наведе очи, какво можеше да каже на тези добри хора?

Благодетелите му разказаха за него в църквата и хората пожелаха да помогнат на този нещастен човек. Даряваха средства и успяха да му върнат дома, но това не бе всичко.

Душата на този човек бе наранена. Той се нуждаеше от утеха и много любов. Доста хора от църквата жертваха от времето си за Здравко. Разговаряха с него и му помагаха с каквото могат.

Измина една година от тогава.

Здравко се възстанови. Погледът му се измени.  На лицето му постоянно грееше усмивка. Той редовно обикаляше улиците и разговаряше с бездомниците. Опитваше се по всякакъв начин да помогне на тези хора, но най-вече се стараеше да приемат дара на Христос – спасението.

И това ако е Нова година?! Без искрящия бял сняг и празнотата изпълваща повечето хора, независимо от шумните компании, голямото количество храна и алкохол по масите.

Благой и Марин напуснаха буйната и разюздена група от хора, с които се бяха събрали да срещат Новата година. Пред останалите се оправдаха, че искат да излязат малко на чист въздух.

Щом напуснаха шумното помещения, двамата уверено закрачиха към близкия парк.

– Навярно има причина, поради която изолирането на човека се явява едно от тежките наказания в рамките на наказателния кодекс, – подхвана разговора Благой.

– Нима не си разбрал, че повечето от хората не искат да останат сами за по-дълго време? – Марин предизвикателно изгледа приятеля си.

– Според теб как може да се дефинира понятието самотата? – повдигна вежди въпросително Благой.

– Може би като болка предизвикана от това, че индивида няма приятели и другари, – предположи Марин.

– Доста хора определят този феномен като „страх от изчезване“, – наблегна Благой.

– И какво правят според теб тези самотни хора? – наежи се Марин.

– Те отделят по-голямо време в социалните мрежи, където се чувстват приети и одобрени. Всяко положително натискане на бутон от мишката за тяхна публикация ги довежда до еуфория, – със съжаление отбеляза Благой.

– Да, но ние сме християни и не трябва да се чувстваме самотни, – размаха ръце въодушевено Марин, – защото имаме непрекъснат достъп до нашия Бог. Не трябва да се страхуваме от това, че някой може да ни изостави или отхвърли, защото Господ защитава сирака и изоставената.

– Да, само Той може да изцелява съкрушените сърца, – съгласи се Благой.

– А с какво може да се запълни празнотата в живота на хората? – попита Марин.

– Бог ни обича. Просто трябва да отидем при Него със целия си багаж от чувства, притеснения, горест и страдание. – тихо каза Благой.

– И ако предадем безсъдържателността на живота си на Господа, Той ще я изпълни с вътрешно удовлетворение и радост, – тържествуващо възкликна Марин.

– Единственото нещо, което трябва да направим е да разберем, че Бог ни съчувства в тежките моменти, а в хубавите ликува с нас. Какво друго ни остава освен да Му се доверим и да не търсим други лишени от смисъл, нелогични и фантастични начини за запълване на празнотата в нас? – заключи Благой.

Може би в тези празнични дни виждаш някой, който все още не е успял да удави в алкохола самотата си. Иди при него и му предложи Господа, като единствен изход от положението му.

Нима не искаш в началото на годината и той да се почувства радостен?!

Георги Наумов не обичаше да спори, но затова пък често си намираше подходящ събеседник, с когото да размени мисли по вълнуващите го въпроси.

Днес се запозна със Здравко Манолов и двамата веднага започнаха да дискутират необходимостта от свободно време и натовареността на съвременния човек.

– Коя е причините за емоционално напрежение и физическо изтощение според вас?  –  попита Георги.

– Мисля, че хората са се втурнали в живота без да намират време, да останат насаме с Бога. Те пренебрегват необходимостта да се отпуснат и да общуват с Господа и в резултат на това не могат ясно да възприемат реалността.

– Желанието да правим нещата много бързо ни изтощава, губим от поглед основната цел и вече не сме в състояние да оценим обективно ситуацията, – изказа своето мнение по въпроса Георги. – Когато се движа с голяма скорост, имам много адреналин в себе си. Трудно мога да се спра и да почивам. Дори когато седна да размишлявам върху някои неща, аз пак продължавам да тичам нанякъде.

– Това темпо на живота ни създава много проблеми, – подчерта Здравко. – Всеки от нас има ангажименти в работата си, семейството, църквата, даден клуб, приятели ….. Те се натрупват и ние продължаваме да правим твърде много значително бързо. В крайна сметка се разболяваме и стигаме до ръба на нервната криза.

– Не се справяме с работата си, защото сме твърде уморени.

– И тогава започваме да страдаме от угризение на съвестта и започваме да се съдим.

– Трябва накрая да признаем, че е много трудно да се направят много неща наведнъж, – засмя се Георги. – Ако сме издържливи, можем да изкарате така известно време, но след това започваме да пропускаме важни детайли, забравяме какво трябва да кажем, не отиваме на насрочени срещи, в тази бъркотията ни притискат финансовите дела, ставаме прекалено емоционални.

– И това става, защото човек е превишил границите на своите възможности.

– Нужно е да се намали това темпо на живот и да се отдели повече време за общуване с Бога, – Георги се опита да извлече основен извод от дискусията.

– Не напразно Исус ни казва: “ Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“, заключи Здравко.

Един цар отишъл на лов. Придружава ли го придворните му.

Стигнали до едно езеро. Там плавал лебед. Царят се прицелил в птицата, но не улучил.

Преди уплашеният лебед да се скрие в тръстиката, придворните започнали да възклицават доста високо:

– Какъв добър изстрел!

– Нашият цар е най-добрият стрелец!

– Неговите патрони не пропускат целта!

Дълго време придворните възхвалявали „точната“ стрелба на царя.

Владетелят сам видял, че неговият гърмеж изобщо не докоснал лебеда, но как да ги спре?

Когато се върнал от лова, царят се отбил при един старец, който бил почитан от всички за мъдростта си и го попитал:

– Кажете ми, някога сред моите придворни ще се появят ли правдиви хора? Кога моите министри ще спрат да ме ласкаят и ще започнат да ми казват истината?

Мъдрецът отговорил:

– Ако царят обича поезията, придворните му постоянно ще му четат стихове. Ако се увлича от музиката, хората от свитата ти няма да се разделят с различни музикални инструменти и в двореца ще се изпълняват прекрасни мелодии и песни.

– Но аз искам да чуя истината за себе си, – нетърпеливо се обадил владетелят.

– Тогава би трябвало придворните ти да говорят истината.

– Да но те само ме лъжат и ласкаят, – повдигнал отчаяно ръце царят.

– Защото ти обичаш да те мамят и да си кривят душата, – усмихнал се мъдрецът. – Придворните правят това, което се харесва на царя. За това, господарю, помислете добре, кой е виновен, че вашите министри не казват истината?

Беше прекрасна вечер. Мартин и Славка излязоха на разходка. И двамата бяха изненадани от красотата, която ги заобикаляше.

Това бе една от онези ясни зимни вечери, когато сиянието на луната и звездите очароваха и спират дъха.

Славка протегна ръка напред и възторжено каза:

– Марти, виж това! Не е ли прекрасно?!

Мартин повдигна глава нагоре, усмихна се и нежно каза:

– Красиво е, защото е сътворено от моя Татко!

Славка трепна:

– Татко …

– Мислиш, че се държа доста фамилиарно с Бога? – попита Мартин.

– Може би …. , – малко неуверено потвърди Славка.

– Това не противоречи на Библията, – убеден в своята правота каза Мартин. – В Новия завет за обозначаване на бащата се използва гръцката дума „Авва“. По-точен превод за нея би била думата „татко“. Тази дума обозначава близост. Говори за отношения, които се развиват благодарение на многото време, което сме прекарали заедно.

– Искаш да кажеш, че баща и татко са различни понятия? – Славка погледна изпитателно Мартин.

– Когато бях малко дете човекът, който ме отгледа, понякога бе „баща“, а друг път „татко“.

– Интересно, – поклати глава Славка, – кога се появяваш тази разлика?

– Когато правехме нещо заедно, което ми бе приятно, той бе за мен „татко“, например, когато ловяхме риба. Но когато ми казваше да направя нещо и от мен се очакваше моментално послушание, той бе „баща“.

Бог е такъв. Той е наш Баща и Татко. Понякога трябва да бъдем много сериозни дори делови спрямо Него. А друг път можем да се чувстваме съвсем безгрижни. Но и в двата случая, ако общувате с Бога достатъчно, за да Го познавате, ви гарантирам, че ще искате да сте близо до Него през цялото време.