Някои хора доста стресиращо приемат летенето със самолет.

Какво да кажем за Павел, който летеше с осем месечния си син и то не веднъж.

Малкото първоначално се справеше добре с адаптирането по време на един от полетите, но по едно време му доскуча да седи в скута на баща си и обърна поглед към съседната седалка.

На нея седеше непознат жена.

Детето внезапно пожела да спре да се гушка в баща си и изпълзя до жената.

Тя отвори ръцете си за него и каза:

– Просто ми го дайте.

Бащата ѝ подаде малкия си син.

След няколко минути малкото сложи глава на гърдите на непознатата и заспа.

– Ще се грижа за детето ви, а вие дремнете, за да наваксате малко сън, – предложи тя на бащата.

Мъжът благодари, настани се удобно и моментално заспа.

Добротата на жената и любовта към ближния си казаха дума. Те бяха напълно достатъчни, за да се почувства малкото добре, а бащата да отпочине.

Петров изтърва обяда в стола и се насочи към близкия ресторант.

Там го обслужи сервитьор, който се държеше странно. Бе разсеян и три пъти трябваше да му повтори поръчката.

При сервирането младият мъж, се обърка нацяло. Извини се, но и след това нещата не потръгнаха в работата му.

– Явно този човек има тежък ден днес, – каза си Петров.

Той можеше да се оплаче от работата на келнера направо на собственика на ресторанта или нямаше да му даде изобщо дори малък бакшиш, но …

Петров постъпи по друг начин.

Почувства, че трябва да помогне на сервитьора. За това извади портфейла си и му даде двеста лева. С толкова разполагаше в момента.

Младият мъж се разплака:

– Току що спасихте колата ми.

Петров бе разбрал, че нещо повече измъчва сервитьора и той реши да му помогне.

Така се реши да посее време за този млад човек, чувствайки, че само двестате лева няма да свършат работа.

Двамата приятели Спас и Милен обсъждаха нашумялото събитие:

– И какво толкова е станало в Асбъри? – повдигна рамене Спас.

– Хората празнуват! – каза въодушевено Милен. – Студентите там започнали да се покланят и не спират. Времето за молитва, покаяние и поклонение не престава и започна да се разпространява и в други кампуси по цялата страна.

– Да, но други ги осъждат, – възрази Спас.

– Какво не им харесват? – възмути се Милен.

– Не пеят правилните песни. Няма достатъчно проповядване на събранията. Тълпите не са достатъчно разнообразни……

– И какво от това? – недоумяваше Милен.

– Виж, ако има съживление, Бог ще го започне със средни на възраст, като нас. Това изглежда много по-разумно. А тези младоци какво си въобразяват? Липсва им зрелост, за да водят движение на Бога.

– Проблемът ти е , че съживлението в Асбъри не започна от такива като теб, – усмихна се Милен.

Милен скръсти ръце и се нацупи.

– Както искаш, – погледна го със съжаление Милен. – Нима така ще стоиш, докато дойде истинското съживление?

Нако трябваше да премине през първата сесия по химиотерапия. Бе доста напрегнат и притеснен.

Наложи се да прекара десет часа с няколко пациента, докато чакаше да го повикат.

Лора бе болна от рак от доста време. Медицинската сестра дойде до нея ѝ обясни:

– Терапията ви бе неуспешна. Ще се наложи да дойдете пак след два дена.

Лора се усмихна уморено и добави:

– Разбирам. Случват се такива неща. Ще се видим пак след два дена.

Тя взе бастуна си и понечи да си тръгва.

Когато мина край Нако, Лора забеляза страха му, изписан на лицето му. Спря се и му подаде един лист, като прибави:

– Надявам тези стихове да ви донесат утеха, както дадоха на мен.

А там пишеше:

„„Да бъде благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Отец на милостта и Бог на всяка утеха, Който ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме онези, които понасят различни мъки, с утехата, с която самите ние сме утешавани от Бога“.

Докато Нако бе в болницата, по докторските кабинети, центровете за лечение, оперативните зали и в дома си, той си спомняше стиховете подарени му от Лора.

Насъбралите се на мегдана коментираха скорошните земетресенията, които оставиха много хора без подслон, храна и топлина в това студено време.

Отзивите бяха различни.

Някои се заеха даже да разкриват причините за това нещастие, което бе постигнало толкова много хора.

– Не трябва да бързаме с изводите, – наблегна бай Сотир.

– Така си е, – подкрепи го Генчо. – Бихте ли купили къща, ако ви беше позволено да видите само една от стаите ѝ? Бихте ли си купили кола, ако видите само гумите и стоповете ѝ? За да преценяваме нещата добре, трябва да ги видим цели.

– Едно падение не прави човека некадърен…., – обади се Стоян.

– Едно постижение също не го прави успешен, – побърза да добави Ганчо.

– Житейските злополуки и ужаси са само страница от голямата книга на живота, – каза бай Сотир. – Докато не разберем цялата история, не бива да даваме преценка за житейските бури.

– Само Един знае какво става и какво ще последва, защото Той е Авторът на тази книга, – извиси глас Христо. – Знайте, че Той вече е написал и последната ѝ глава.