Калоян днес реши да посвети свободното си време за разходка. За целта покани приятеля си Антон, да го придружи.

Разходка е добро начинание, но човек не може да мълчи през цялото време.

Така започна и разговора между двамата младежи.

– Смяташ ли, е хората са добри слушатели? – попита Калоян.

– Повечето запомнят само около половината от казаното, – поклати глава Антон. – Вместо да слушат, хората често се разсейват, обмислят какво да кажат или просто не обръщат внимание.

– Всеки от нас приема слушането за даденост, но колко често наистина чуваме какво казват? – повдигна въпросително вежди Калоян.

– Един от проблемите е, че не осъзнаваме важността на слушането, – въздъхна тежко Антон. – Заинтересовани сме другите да ни слушат, а не да чуваме какво казват те.

– Така става, защото прекарваме времето за слушане, фокусирайки се върху собствената си гледна точка или интереси. Умът ни често се отклонява, мислим си за нещо друго, – наблегна Калоян.

– Ако искаме да бъдем по-добри слушатели, трябва да оставим разсейването настрана и да се съсредоточим върху хората, с които общуваме, – подчерта Антон.

– Трябва не просто да говорим, но и да обръщаме внимание на това, което другите казват. Необходимо е да даваме на хората нашето неразделено внимание.

– Скоро си мислих за това и за взаимоотношенията ни с Бога, – сподели Антон.

– Когато времето за молитва е изпълнено със собствените ни мисли и тревоги, ние само говорим, но не слушаме какво ни казва Господ, – отбеляза Калоян.

– За това трябва да премахнем разсейването, а когато четем Словото, да мисли върху всяка фраза, разбира се в контекста, – даде съвет като изходен път от ситуацията Антон.
– Само тогава ще бъдем чувствителни към това, което Бог иска да ни съобщи, – заяви категорично Калоян.

Недко седна до дядо си и попита:

– Какво иска Бог от нас? Какво очаква Той от нас?

Старецът само се усмихна, а Недко продължи:

– Някои казват, че това е неразбираемо. Наистина ли е така?

– Когато пораснеш, – започна дядото, – ти ще се ожениш. Ще имаш семейство. Какво би искал от децата си?

– Бих искал да живеят мирно и да се отнасят приятелски със всички членове на семейството. Да си помагат. И така да учат и техните деца.

– Това е добро, но какво е още необходимо, за да не отлетят децата ти всяко в своята посока? Кое тогава ще бъде най-важното? – попита старецът.

След като помисли известно време, Недко отговори:

– Да се обичаме взаимно. И тази любов ще обедини семейството ни още по-силно.

– Така е, – съгласи се дядото. – А сега на въпросът ти, който постави в началото …

– Разбрах, – Недко прекъсна старецът, – сам си отговорих на въпроса.

Днес Петър бе настроен философски:

– Начинът, по който реагираме на обстоятелствата в живота, разкрива какви сме. Дали сме с Бога или действаме по своя приумица.

– Да бе, – възпротиви се Христо, – Заседнал съм в задънено положение. Ям един и същи обяд почти всеки ден. Връзките ми обикновено ме съсипват повече, отколкото ме изграждат. И трябва да вярвам, че това е добро и че това е дар от Бога?

– Ако сме в Христос, имаме увереност в Божия съвършен разгръщат се план.

– Стига, – възмути се Христо, – Аз си имам собствена цел в живота, не ми трябва Божията.

– Твоята цел не е „просто“ да караш кола, да упражняваш еди каква си професия или да имаш семейство и деца, – каза Петър съвсем спокойно.

– Какво означава „просто“?

– Една професия никога не е предназначена само за плащане на сметките, хобитата за забавление и приятно прекарване на времето. Това, което възприемаме с очите и ушите си не служи за отвличане на вниманието ни от ежедневния стрес и натоварване.

– А какво тогава?

– Всичко, което правим, е възможност да почетем Бог, да станем повече като Неговия Син и да насочваме другите към Него.

Христо махна недоволно с ръка, а Петър продължи:

– Когато изгубим това от поглед, дори най-удовлетворяващите моменти от живота ще ни оставят да се чувстваме празни, а най-лошите моменти ще ни накарат да поставим под съмнение Неговото присъствие или доброта.

– Да, но понякога оставаме в същата ситуация, няма никаква промяна, Въпреки желанието ни, – реагира бурно Христо. – Какво значение има тук Бог?

– Той може да сметне за уместно да ни остави в същата ситуация, в която сме били от години, но никога няма да ни остави сами в нея.

– Но аз искам да ми помогне да изляза от нея, а не да ме придружава, – възкликна Христо.

– Запомни едно, – наблегна Петър, – всичките обстоятелства, от най-високото до най-ниското от паденията ни, са инструменти на Божествената милост, които Бог използва, за да изпълни Своята вечна цел. За това, вместо да роптаеш, довери Му се и започни да му служиш от днес нататък.

Тони пак бе напуснал работата си. На него често му се случваше това в последно време.

Приятелят му Дони го подкачи:

– Толкова ли трудна бе работата ти? Ако е така, нима се страхуваш, когато е тежка?

Тони недоволно сбърчи нос и измърмори:

– Не бе много трудна, но загубих интерес към нея. Освен това получих по-добра оферта в една фирма.

– Виж, – Дони смръщи вежди, – Бог е вградил във всеки от нас способност за огромно удовлетворение от работата, която е не само завършена, но и добре свършена. Ако се откажем, преди да сме приключили, пропускаме задоволството, което идва със завършването ѝ.

– Какви ги говориш? – махна гневно с ръка Тони. – Богатите и известните не работят и какво? Нима само те могат да се ползват от този лукс?

– Според мен това не прави живота им по-удобен и комфортен, – изрази несъгласието си Дони. – Безработицата е толкова опустошителна, че човек без работа е …

– Гладен и гол, защото няма пари, – бързо го прекъсна Тони.

– Не, – усмихна се Дони, – този човек е извън плана на Бога за живот и следователно е лишен от удовлетворението, което идва от работата и от завършването ѝ. Така че …

– Дони, не искай от Бога да ме оставя да „завърша“ работата си, когато ми се предлага по-добра възможност и повече пари, – Тони прибра ръце пред гърдите си и умолително погледна приятеля си.

– Не искаш да чуеш, но не знаеш какво пропускаш, – въздъхна Дони.

– Добре де, – примирено каза Тони, – но на мен така ми е добре. Не ти ща удовлетворението.

Манол бе много любознателно момче. Той не оставаше намира дядо си. Все го питаше за нещо.

Добрият старец не отказваше да му отговори. Дори се стараеше да поучава и възпитава любимия си внук, нали бе кръстен на негово име.

Днес Манол се вълнуваше от следния въпрос:

– Как могат едновременно да съществуват усмивка и сълзи?

Дядо му се усмихна и каза:

– Според мен истинска е само онази радост, която не ти пречи да плачеш.

– Как така? – озадачи се Манол. – Или плача или се смея.

Дядо му уточни:

– Само тези сълзи са правилните, през които можеш да се усмихнеш.

– Трудно ми е да го възприема, но щом казваш …., – почеса се по главата Манол, – приемам, че е така.

– Ще дойде време и сам ще се убедиш в това, – старецът потупа внука си по рамото.

Манол само вдигна рамене. Той е още малък, но когато порасне …