Когато се изпълни определеното време и настъпи световната есен, Бог ще изпрати ангелите си да приберат реколтата си. Какво ще намерят те в полето на нашите сърца?

Това време ще настъпи за всеки от нас, преди времето на общата жътва.

Не бива да униваме. Погледнете, сеяча сее и на камък и в тръните край пътя. Това означава, че в него има надежда и за голите полета.

Ние знаем от живота на светиите, колко често душата изглежда окончателно окована от греха, заслепена от страстите, упорита да върши зло.

Но изведнъж почвата става дълбока, изпълнена с плодотворни сили, чиста от вредни примеси и чужди семена.

„Ония пък, които слизат на морето в кораби и вършат работи в големи води, те виждат делата на Господа и чудесата Му в дълбочините“.

Който все още не е познал, че всеки духащ вятър е благоприятен за Небето, той се явява калфа, а не майстор в своето изкуство. Мъртвата тишина на никого не носи полза.

Северният, южният, източния или западния вятър няма значение кой, но всеки спомага за достигане на блажения пристан.

Стреми се само към едно. Задръж се в открито море и не се страхувай от бурните ветрове.

Молете се, както се е молил стария рибар:

– Господи, изпрати ни в морето в дълбоки води. Тук се намираме близо до скалите, така че и най-малкия вятър, с помощта на сатана, ще ни разбие на парчета. Господи, изпрати ни в морето, където ще бъдем на простор, за да удържим славна победа.

Запомнете, че часът на изпитание измерва степента на нашата вяра. Вяра, която не е способна да понесе изпитанията, не е никаква вяра, а плътско доверие.

Вяра, която се показва само при хубаво време, не е вяра.

Думата „омограф“ означава homos – еднакво, grapho – писане. Това е загадка, в която отговорът ще бъде думите, които съответстват на написаното, но имат различни значения.

Погледни тази дума. В нея има две срички. Ударението е на първата сричка.

Това е вълшебен инструмент, в църквата стои, от него музика се разнася под самия таван.

А в същото време е бъбреците, далака, белите дробове, черния дроб и сърце.

Познайте думата.

Помислете добре, тези думи се пишат по един и същи начин, но имат различни значения. Не бързайте. Лесно е за досещане.

Отговор: нагро

Слънцето прежуряше, но под сянката бе прохладно. Димо бе навел глава и слушаше напътствията на поп Кирил:

– Скъпи мой приятелю, не ти ли бяха достатъчни пет работни дни, за да задоволиш потребностите си? Запомни, пари изкарани в неделя са огън, който ще погълне и останалите ти средства. Колкото искаш работи, но Бог ще ти даде толкова, колкото намери за добре.

Димо неохотно клатеше глава:

– Обещаха ми много повече пари, отколкото мога да изкарам за две седмици.

– Неделята е ден за Бога. Той трябва да се посвети на Него, – продължи поп Кирил. – Най-важната ти работа в този ден е да отиде на църква, да се помоли, да чуеш Божието Слово. Това трябва да го правиш с цялото си семейство. Защото ако децата не дойдат в църквата като малки, те няма да дойдат в нея и като големи.

– Да, но децата ми искат обувки, дрехи, храна, – упорстваше Димо – А сега вече и смарфони, лаптопи, таблети и каква ли не още техника. От къде да взема пари за всичко това?

– В неделя трябва да се погрижиш за своята душа. Човек освен тяло има и душа. Защо пренебрегваш душата си?

Димо се готвеше вече да си тръгне, когато поп Кирил го спря:

– Послушай ще ти разкажа една история.

Димо наостри уши, той обичаше приказките и историите, които разказваше попа.

– Един богат човек срещнал на пътя си просяк. Беднякът му разказал за своите нещастия. Богатия го съжалил и от седемте лири в джоба си му дал две. След това просякът разказал и за други своите беди и получил още две лири. Било време за обяд и богаташът поканил просякът на трапезата си. Докато се хранели беднякът разказал още една история от живота си и получил още две лири. Когато получил шестте лири, просякът измъкнал от джоба си нож и поискал, и седмата лира.

– Каква неблагодарност, – възмути се Димо.

– Какво му се полага на този просяк? – попита поп Кирил.

– Смърт, – извика Димо.

– И ти заслужаваш такова наказание, – каза поп Кирил. – Ти и този неблагодарен просяк. Бог ви е дал шест дни и само един  е оставил за Себе Си. А ти и този ден искаш да Му вземеш.

В действителност, в суетата на ежедневието много забравят за църквата. Ходенето на църква в неделя за тях е напразно пропиляно време. Страхувайки се как ще преживяват, хората се трудят цяла седмица, а в неделя пируват, вършат безумия и се отдават на пороците си. Не разбират колко много губят, ако не отидат в храма в неделя.

Ако свещеникът ви бе казал, че ще ви даде по 100 лева, ако дойдете в църквата в неделя, щяхте ли да правите уговорки, че не можете да отидете, защото сте заети. Съмнявам се. Може би бихте тръгнали още на разсъмване и бихте пристигнали в църквата много преди свещеника.

Денят бе хубав. Слънцето грееше приятно. Полъхваше лек ветрец. Сранимира бе свършила часовете си в училище и весела се прибра в къщи.

Когато влезе в хола, усети, че нещо не е наред. Майка ѝ бе пребледняла, а братчето ѝ не можеше да диша.

Те бяха в чужда страна, баща ѝ беше на работа, а майка ѝ още не бе усвоила езика.

Нямаше много време за размишления и Станимира взе инициативата в свои ръце. Тя бързо позвъни в службата за спешна помощ:

– Моя брат се задушава.Той умира, – каза тя малко припряно по телефона, но отсреща я разбраха.

Веднага за броени минути пристигна един от дежурните екипи, Вратите в къщата бяха широко отворени.
Майката стоеше все още объркана и уплашена.

– На брат ти му оставаха броени минути, – каза един от групата. – Ако не беше се обадила, той щеше да умре.

– Погледнете я , колко е малка, а бързо е реагирала, – каза една от жените пристигнала с другите на помощ. – На колко си година момиченце?

– На осем, – наведе срамежливо глава Станимира.

Един от мъжете бе направил изкуствено дишане на бебето, но малкото момченце още не даваше признаци на живот. То лежеше неподвижно.

Една от жените го обърна и тогава ……. чуха най-хувавия звук в този свят – бебешки плач.

Момченцето започна да диша и всички въздъхнаха облекчено. Майка му го прегърна и лицето ѝ засия.

– Браво, – поздравиха малката героиня, малко преди да си тръгнат хората от екипа дошъл в дома им. – Цял юнак, не се уплаши. Всяка минута бе ценна. Трябваше да се реагира точно така.

Станимира не осъзна колко много бе направила, за нея бе важно, че братчето ѝ е живо и здраво, а майка ѝ е спокойна и усмихната.