Банко бе добър градинар. Всяко стръкче в градината му усещаше неговото присъствие и му се радваше.
Той пееше, когато работеше и всяко омърлушено растение надигаше глава и се преборваше с вредителите, които го бяха нападнали.
Банко плевеше и поливаше. Радваше се на всеки стрък пробил земята. Окриляше го с нежност. Той укрепваше и растеше нагоре.
Един ден добрият градинар забеляза, че един трънлив храст е започнал да линее.
Много от клонките му бяха увиснали, а по тях листата бяха загубили зеления си цвят. Тя бяха станали не кафеникави, а направо черни. Докоснеш ли ги, веднага се разпадаха.
Банко се приближи към храста и започна да му говори:
– Приятелю, от какво си се уплашил? Не трябва да се страхуваш от нищо. Твоите клонки не се нуждаят от нищо. Нима силната ми любов към теб, не е достатъчна за твоята защита.
И трънливия храст го послуша. От благодарност той даде семена, от които израснаха храсти без тръни.
Веднъж попитаха Банко:
– Как успяваш да съживяваш и променяш растенията в твоята градина?
– С любов, – простичко отговори той.