Улицата пред малката църква бе пуста. Желязко се бе втренчил във витражите на прозорците. Прекрачи прага на църквата и влезе. Това място бе изпълнено с миризма на тамян и восък.

Желязко си спомни времето, когато всичко това носеше определен смисъл за него. Някога влизането в църква му носеше успокоение и уют. Това бе мястото, където можеше да дойде  и да се помоли, да потърси помощ или услуга или просто да намери събеседник

Тук той бе разговарял с Бога и Той го слушаше. Като дете Желязко бе сигурен дори, че Бог му отговаря. За него това беше едно малко чудо.

Но с течение на времето имаше чувство, че Бог вече не го слуша. В живота му се случиха доста неприятни неща и бе загубил вярата си. Реши, че се е заблудил, че Бог  не му е говорил.

По светски си обясни, че собственото му подсъзнание оформя отговорите на въпросите, които си задаваше, че те са били някъде дълбоко заровени в него, но той не го е осъзнавал.

Всичко, на което го бяха учили като малък му се струваше като приказка, към която човек се придържа в тежки времена, която му осигурява една фалшива котва, за която да се захване.

Цялото великолепие и церемониалност в църквата, за него се бе превърнало в лицемерие. Всички бяха убедени, че техния Бог е истинския, че те са праведни и ако са негови последователи, ще намерят покой и спокойствие в отвъдния живот, но това не важеше за него.

Срещна Зина и продължи да ходи с нея на църква, но нямаше смелост да ѝ разкрие , че е загубил детската си вяра в Бога, страхуваше се да не я загуби. Беше влюбен, а какво ли не прави човек в името на любовта.

В неделя, когато беше на църква, докато другите се молеха, той си мислеше за децата, работата и съпругата си. Привидно изпълняваше всички ритуали , но не изразяваше гласно мнението си.

Но когато научи, че диагнозата на жена си в болницата, окончателно реши, че няма Бог.

Но сега той отново бе тук , в църквата. Зина му бе подарила златно кръстче и му  го беше окачила на врата. Тогава му бе казала:

– Носи го и никога не го сваляй от себе си!

Той го носеше, не защото вярваше в онова, което символизираше кръстът, а просто като украшение.

Желязко обхвана с ръце малкото кръстче, но в него не усети никаква сила. Беше дошъл в църквата не заради това, което вярваше, а заради онова, в което вярваше Зина.

Вътре бяха коленичили няколко вярващи потънали в молитва.

Желязко неволно коленичи и затвори очи. Почувства се като онова малко дете, което със страхопочитание влизаше на богослуженията.

Изплака тихо мъката си и усети мир в сърцето си. И докато се чудеше какво да прави, той чу съвсем ясно:

– Има надежда за жената Зина, само вярвай!

Вратата в другия край на залата се отвори и някой влезе. Зоя присви очи и разпозна Светослав.

– А, Зоя! – обади се той. – Търсех те. Искам да ти покажа нещо.

Светослав я изведе от залата и двамата тръгнаха към една заобиколена от цветя беседка. Двамата се настаниха удобно в нея.

– Знаеш ли какво открих? – Светослав извади от чантата си един разръфан, пожълтял ръкопис. – Това е препис на „За медицината“ от Целз. Той е бил не толкова лекар, колкото наблюдател на човешките същества,  съвременник на Плутарх. В труда му има едно чудесно приложение, в което се описва смъртта на Александър Македонски във Вавилон.

– И какво толкова е интересното? – попита Зоя.

– Александър умира в разгара на лятото. Между военачалниците му избухват борби кой да го наследи. Трупът на Александър е оставен, поне седмица, преди вавилонски и египетски балсаматори да се заемат с него. И тогава го намират чудотворно запазен.

Зоя изтръпна.

– Същите тези източници, – продължи Светослав, – говорят за божествеността на Александър. В тях се сочи, че въпреки силната горещина трупът узобщо не е започнал да се разлага. Александър е умрял по време на едно пиршество девет или десет дни по-рано. Тук се изброяват симптомите: гадене, силни болки, стомашни спазми и треска. – Светослав потупа ръкописа. – Целз смята, че Александър е бил отровен. Великият военачалник току-що се бил завърнал от сражения по границите с Индия, а там има една отрова, наречена арсен. В малки дози тя може да се използва за лекуване на стомаха. Това ме заинтересува, затова внимателно прочетох Целз, Плутарх и други коментари по въпроса. Арсенът е много силна отрова, която съществува под много форми и има различен мирис. Нейното въздействие е смъртоносно, но тя забавя и дори спира процеса на разложение и разпадане. Някои симптоми са очевидни. Ако трупът не е бил погребан или изгорен на клада, кожата пожълтява и изглежда златиста. Тя изпуска прах, приличащ на златисто покритие. Мисля, … – той замълча за малко, – че запазеният труп, който намериха, има общо със смъртта на Александър Велики. Сега разбираш ли?

– Тя не е светица, както предполагат всички? – ококори изумено очи Зоя.

– Мисля, че е така. Отстраних тънкото, наподобяващо восък, покритие от кожата и … веднага започнах да изследвам червения прах между пръстите на ръцете и краката и онова малко количество, което се виждаше по врата. Според мен, този запазен труп е жертва на убийство, отровена с арсен и погребана в градината, от където го изкопаха.

– Какво искаш да кажеш?

Светослав се изправи:

– Няма значение, Зоя. Най-добре е да оставим на Бога въпроса за светостта. Не се тревожи, никой няма да научи за това. Ще се погрижа за трупа.

Голяма част от електроната техника се трупа в депата за отпадъци. Навярно ще кажете, че е добре те да бъдат разтворени в нещо или да се разбият на молекули, така че да могат да се използват отново. Тази идея е разработена от учени от университета в Илинойс.
Те са създали електронни схеми, които се самоунищожават под въздействието на топлина. Специалистите даже са разработили схема, която пуска процеса за самоунищожение по радиосигнал.
За самоунищожаващи при нагряване схеми учените са използвали магнитни схеми, напечатани на много тънки и гъвкави материали.
Изследователите са предложили да се вградят в тях микроскопични капки на слаба киселина, затворени във обвивка от восък.
При нагряване, восъкът се разтопява, кисилината излиза отгоре и разтваря електрониката. При унищожаването на схеми по радиосигнал специалистите са използвали приемник с радиосигнали и нагряващ индуктор, който нагрявал устройството и разтопявал восъка.
Учените могат да контролират времето, през което да се разтвори електрониката, като променят дебелината на восъчния слой, количеството на киселината и нивото на температурата. Така някои устройства се самоунищожават след 20 секунди, а други няколко минути след нагряването.

Това е отхрачващо и болкоуспокояващо средство. Прилага се при кашлица, бронхит, стомашни болки, жлъчни и чернодробни заболявания.
На български се нарича още: бял крем, бял тъжек, флорентински крем, градинска перуника, кремък, магарешки уши, манастирско цвете, пеперуга, ружен, син крем, синя ружа, турско цвете, тъжък, хурка.
Използва се коренището. То съдържа до 0,2% етерично масло с главна съставка кетонът ирон, еугенол, ацетофенон, гераниол, линалоол, нафталин, терпени, олеинова, лауринова, бензоена и др. киселини, бензоен, оцетен алдехид, феноли; нишесте, слузни вещества, восъци, смоли, глюкозида иридин, занароза, тлъсто масло, дъбилни вещества, органични киселини, минерални соли и други.
Отглежда се като културно и декоративно растение из цялата страна. Популярно е в почти цяла Европа.
Билката има отхрачващо, общо укрепително, нервоуспокоително и болкоуспокояващо действие. Прилага се при кашлица, бронхит, стомашни болки, жлъчни и чернодробни заболявания. Подобрява функциите на задстомашната жлеза.
В твърде големи дози са възможни нежелателни ефекти от страна на храносмилането и нервната система.
Ето и една от рецептите за прилагане на билката.
2 чаени лъжички ситно счукан корена се залива с 1 чаша вряла вода и след няколко часа се прецежда. Запарката се пие се за 1 ден.

Това не е първоаприлска шега. Този чайник наистина е направен от пчели. Най-талантливите и трудолюбиви природни скулптори.
В създаването на този чайник са взели участие 60 хиляди пчели.
Трудолюбивите насекоми са изградили своите килийки около телена рамка, измайсторена от художника Томаш Либертини. Художникът е изградил само конструкцията, другото е дело на пчелите.
Проектът на Либертини, наречен „Хиляда години“, е посветен на пчелите.
Идеята е дошла от филма The Millenial Bee (1983) по романа на Габриел Гарсия Маркес „Сто години самота“.
Според Либертини, заглавието „хиляда години“ не само отразява невероятни свойства на восък – естествен материал, който буквално може да се съхранява в продължение на хиляди години, но също така показва мащаба на човешкия живот пред лицето на очевидната вечността на Вселената.
Художникът-експериментатор не за първи път работи с пчели.
Между неговите работи има и други произведения на изкуството, в които пчелите са се изявили като отлични скулптори.
Във всички тези случаи той е създавал само рамката, а другото е дело на пчелите. В крайна сметка Либертини е получил отлични вази от восък.