Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.

Един мъдрец отишъл на една мелница да си купи малко брашно. Мелничарят го помолил малко да почака, докато зърното се смели и излязъл. Мъдрецът започнал да наблюдава как се мели житото. Бик със звънче на врата, чийто ярем бил прикрепен за воденичните камъни, се въртял в кръг и привеждал камъните в движение, вследствие на което зърното се мелело.

Скоро мелничарят си дошъл и дал един чувал с брашно на мъдреца.

– Искам да те питам нещо, – казал мъдресът. – Ти си практичен и икономичен човек, защо си дал пари за това звънче на врата на бика?

– О, това е много просто. Бикът върви в кръг, ако се спре звънчето млъква. Аз излизам сритвам го и той продължава. Така аз мога да се занимавам с други неща, докато меля зърното.

– Интересно, ако бикът спре и започне да маха глава, звънчето ще продължи да звъни. Тогава ще има проблем.

– О, това едва ли ще се случи, бикът не е умен, колкото тебе.

Един вол, на който му провървяло, бил избран между братята си на невиждано висок пост. След щастливия обрат в живота си, той бил обладан от тщеславие и гордост. Всички други теглят хомота, но той е над всички тях.
Едно теле, което било на вола племенник, като разбрало, че вуйчо му е станал големец и има много сено и безброй ливади, решило да иде да го помоли за малко храна.
Без да губи време, то отишло в големия град, за да се срещне с роднината си. Но там един слуга го задържал на вратата:
– Сега не можете да го видите. Той спи. Елате след два часа.
– По пладне не се спи. Не помня някога да е спал през деня.
– Я се махай, че ще те набия! Тук всеки се променя. Пред тази врата трябва да стоиш по-смирено, щом искаш да влезеш и да извлечеш някаква полза.
Телето осъзнало, че този слуга бе прав и решило да почака. Когато вуйчо му излязъл на разходка, минал по край него и не го забелязал. Сълзи напълнили очите на телето, но то решило, че вероятно роднината му не го е видял.
На следващия ден щом пукнала зората, телето отново застанало пред портата на вола. Видял го слугата, смилил се на него и влязъл да докладва:
– Извинете, господарю, вън ви чака един ваш роднина, на сестра ви син.
– Мой роднина?! Изхвърли го! Аз нямам роднини. Аз съм си сам.

Такава купичка сол се слага всеки ден в двата края на вратите и входовете, които току-що са изметени. Ресторантите,  пивниците, баровете, магазините, които следват традиционната японска култура спазват този обичай, с надеждата бизнесът им да процъфти.

Съществува легенда за произхода на този обичай. Първият китайски император от династията Цин имал 3000 наложници. Той правел нощни обиколки до фаворитките си с кола, теглена от вол. За да привлекат императора жените поставяли купчинка сол пред домовете си. Волът, които обичал да си близва сол, винаги спирал пред такива домове.