Добромир стигна до колата си. Извади ключовете, за да отвори вратата, но тогава нещо привлече вниманието му. Един младеж се прехвърли от колата си в инвалидна количка и се насочи по улицата, която беше доста стръмна.
Добромир се приближи до младежа и каза:
– Навярно си решил да тръгнеш по тази стръмна улица, по която аз току що слязох?
Младежът само му кимна с глава в знак на съгласие.
– Имаш ли нещо против да ти помогна?- попита Добромир.
И още преди младежът да каже нещо. Добромир хвана дръжките на количката и започна да я бута нагоре.
– Казвам се Добромир, – представи се той на младежа.
– Аз съм Станчо. Обикновено се изкачвам сам по тази стръмна улица, но като ми предложи, реших да не възразявам. Знаеш ли, понякога си представям как тичам нагоре по тази улица, както едно време, когато имах крака.
– Какво е станало с краката ти? – попита Добромир.
– Катастрофа, неприятна работа, – смръщи вежди Станчо.- Връщахме се от състезание. Бяхме спечелили всички възможни първи места. Правехме планове да копунясваме край морето …. Тогава ни блъсна някакъв пиян …. Най-добрият ми приятел загина на място. На другите им се размина само с натъртвания и драскотини, а аз ……. останах парализиран от кръста надолу …… За миг животът ми коренно се промени.
– Съжалявам, – каза Добромир, той не знаеше какво да каже в случая, за да утеши Станчо.
– Все пак се радвам, че останах жив, – засмя се Станчо. – Всеки път, когато си спомня за приятеля си, как загина, все си обещавам да живея пълноценно и заради него.
– Какво правиш тук? – попита Добромир, за да разсее мрачните спомени на Станчо.
– След катастрофата трябваше да се откажа от мечтата си. – тъжно каза Станчо. – Може странно да ти звучи, но исках да спечеля златен медал на Олимпиада. Кандидатствах и ме приеха тук да уча. Разбрах, че мога да допринеса нещо в живота и по друг начин.
– Майка ми често казваше, че някои мечти умират, за да се родят други, – насърчително каза Добромир. – Ти ще успееш. А какъв искаш да станеш сега, след всичко, което ти се е случило?
– Предприемач или може би да имам собствен бизнес, – замислено отговори Станчо. – Но най-много от всичко….. усещам в себе си сили …… да бъда водач.
– О, личи си, не се предаваш лесно, – усмихна се Добромир.
– Благодаря. Повечето хора трудно биха си представили водач в инвалидна количка, нали? Но Рузвелт един от великите водачи в американската история, също е бил в инвалидна количка. Може краката ми да са слаби, но важното е характерът и волята ми да бъдат силни.
– Няма нищо невъзможно за човек, който вярва, – каза въодушевено Добромир.
Станчо погледна часовника си и извика:
– Съжалявам, че трябва да тръгвам, но имам лекция след пет минути. Довиждане и много ти благодаря.
Двамата си стиснаха ръцете и Станчо се отдалечи.
– Надеждата умира последна, – каза си Добромир, когато се върна при колата си.- Важно е човек да има мечта и да я следва.
Качи се в колата и потегли.