Здравко се качи в таксито. Искаше да зададе въпрос на шофьора и за това го потупа по рамото, за да привлече вниманието му.

Шофьорът изкрещя. Загуби контрол и едва не се заби в един автобус.

Зави по тротоара и спря на сантиметри от един стълб.

В колата настана тишина.

С трепещ глас шофьорът попита Здравко:

– Добре ли сте? Много съжалявам, но ме уплашихте до смърт.

Здравко започна да се извинява:

– Съжалявам. Не знаех, че едно докосване по рамото, може да уплаши някого толкова много.

Шофьорът отговори:

– Вината е изцяло моя. Днес за първи път сядам зад волана на такси. Преди това двадесет и пет години карах катафалка.

Милена бе разочарована от себе си. Събуди се сърдита, нервна и раздразнителна.

Тя имаше всичко, с което можеше да послужи на другите, но всичко ѝ изглеждаше като обременяващо задължение.

В яда си Милена накара децата си да се чувстват виновни за лошата ѝ сутрин.

Тичаше из къщата като заядлив носорог.

Съдра любимите си панталони и за всичко бяха ѝ виновни децата.

Внезапна мисъл премина през главата ѝ:

„Ако бях приготвила още снощи храната на децата за обяд или поне да бях изчистила банята ……“

Милена изпъшка, повдигна рамене и хукна навън.

От тук нататък денят стремглаво се обърка.

На волана бе доста груба и нетърпелива.

Общо казано представляваше една сърдите домакиня.

Когато децата се върнаха от училище я прегърнаха, въпреки виковете ѝ сутринта.

Тя се разплака.

– Вашата безусловна любов напълно ме разтопи. Извинявайте за грубото ми отношение тази сутрин.

Децата отново я прегърнаха и весело зачуруликаха край нея.

Когато остана сама на спокойствие, Милена падна на колене:

– Благодаря Ти за тези деца, Господи и за начина по който ги използваш, за да ми изявиш Твоята любов. Аз не я заслужавам. но поради Твоята милост Ти ми прощаваш. Благодаря Ти за любовта, която извлича покаяние от моето упорито сърце. Това ме вдъхновява да служа с благодарност и радост. Амин.

„Жалостив и милостив е Господ. . . . Не е постъпил с нас според греховете ни, Нито е въздал нам според беззаконието ни”.

Стефан бе мисионер и пътуваше от църква на църква и от място на място.

Една дъждовна вечер той бе сам зад волана, а му предстоеше дълго пътуване.

Притеснен от ситуацията, той се помоли:

– Господи, помогни ми да остана буден през целия път и да стигна безопасно до мястото, където ще служа.

След няколко минути на пътя му помаха човек край шосето. Стефан обикновено не взимаше стопаджии, но този път си каза:

– Вън вали. Този човек ще се намокри, а после може да се разболее. Я по-добре …

Той спря колата и покани човека да се качи.

Стефан много се зарадва, когато разбра, че непознатия е християнин, който имал приятели, които като него вършили Божието дело.

Двамата се смееха и споделяха различни истории.

Изведнъж Стефан извика изненадано:

– Зазорява се. Изобщо не усетих как мина времето.

Непознатият мъж каза:

– Трябва вече да слизам. Стигнах …

– Преди да се разделим нека изпием по едно кафе, – предложи Стефан.

Непознатият се съгласи и двамата влязоха в крайпътното кафене. На раздяла си обещаха да се молят един за друг.

Дъждът бе спрял и слънцето ярко осветяваше всичко.

Стефан тръгна към колата и спря:

– Забравих да го попитам за името и да му взема телефония номер, – плесна се по челото той и се върна обратно в заведението.

Изглежда човекът си бе тръгнал.

– Извинете, – Стефан се обърна към келнера, – на къде отиде мъжът, който беше тук с мен?

– Мъж ли ? – изумен го погледна келнерът. – Тук бяхте само вие. Дори се изненадах, че поръчахте две кафета.

Стефан погледна към масата, където бе седял и видя, че другата чаша бе все още пълна.

Докато се връщаше към колата си, той изведнъж си спомни:

– Вън валеше, а човекът, когото качих в колата си не бе мокър, а чадър нямаше.

Владислав караше бързо.

– Не можеш да ми избягаш, – той стискаше здраво волана и се заканваше. – Ще те настигна.

Владислав се опитваше да следва приятеля си по шосето. Колата пред него бе по-мощна и се движеше много по-бързо спрямо неговата тромава бричка.

Валеше силен дъжд. Това налагаше допълнителни усилия от страна на Владислав при управлението на колата, но въпреки всичко той не успяваше.

Изведнъж чистачките му изчистиха предното стъкло.

Владислав забеляза колата на приятеля си спряла на два метра пред него.

Натисна спирачките.

Пътя бе хлъзгав и колата на Владислав поднесе, след което се удари в едно голямо дърво край пътя.

Колата бе смачкана.

Владислав дойде в съзнание в местната болница.

По Божия милост той оцеля, но последствията от безразсъдното му действие се оказаха много скъпи.

Когато вземем необмислени решения, резултата в повечето случаи не е много добър, понякога дори плачевен.

Желание без знание не е добро, а когато прибързваме можем да пропуснем пътя.

Нека търсим Божията мъдрост и напътствия в изборите и решенията, които вземаме всекидневно.

Не беше горещо. Облаци пазеха сянка, а Тотьо караше колата си и даже си подсвиркваше.

По едно време погледа му попадна на таблото в автомобила. Удари с юмрук по волана и възкликна:

– Как така празен?! ….. Аз заредих ли колата, когато тръгнах?

Щеше да се плесне по-челото, заради пропуска си, но видя наблизо една колонка, сякаш поставена точно за него.

Тотьо спре колата пред нея. Постави накрайника в резервоара, пъхна картата си и влезе в магазинчето, което бе малко по-отзад.

Купи си газирано, поговори с магазинера, след това отиде до колата и сам изми предното ѝ стъкло.

Едва тогава Тотьо погледна към таблото на колата и се изненада:

– Пак празен ….

Той бе доста разсеян, но започна да търси причината, поради която пак бе пропуснал.

Накрая разбра, въздъхна дълбоко и добави отчаяно:

– Навярно съм забравил да натисна лоста ….

Когато го направи, забеляза, че индикаторът за горивото започна да се покачва.

Вдигна ръце и изпухтя:

– Ще чакам, като не внимавам.

Не ви ли се е случвало и на вас да очаквате Божията намеса, но не сте се включили към Духа Му?

Предизвикателства ще идват в живота, но не е необходимо те да го определят.

Помощта е много по-близо, само не забравяйте да се включите към Божия Дух.