В края на войната осем войника се промъкваха през обкръжението към своите на изток. Беше зима.

Вървяха по пътища и през полета и гледаха да не попаднат в плен на германците.

Една вечер съвсем бяха останали без сили. Снегът им беше до колене. Бяха стигнали до някакво поле.

– Тук ще замръзнем и ще си останем завинаги, – прошепна плахо мършаво, изпосталяло войниче.група, ръка, далечина, другар,

Един едър войник, който вървеше начело на групата вдигна ръка и посочи в далечината. Другарите му бяха изморени, но извиха поглед в оказаната посока и забелязаха светлина. Войниците ускориха крачка с надежда и тръгнаха към нея.

Скоро стигнаха до малка къща на хълмче сред полето. Един от войниците почука и влезе. Вътре един възрастен човек си кърпеше валенките.

Войникът искаше да помоли за подслон, но не стана нужда. Старецът го погледна и каза:

– Влизайте, може да останете да пренощувате.

Войниците не чакаха повторна покана. Влязоха на топло. Натъркаляха се по пода. Бяха много изморени и бързо заспаха.

По едно време един от войниците отвори очи. Вече се бе съмнало. Всички лежаха накуп не на под, а на земята и шинелите им бяха покрити със лек сняг.

Над тях нямаше покрив, а чисто небе. Някъде наблизо биеше камбана. Те скочиха и тръгнаха по посока на звъна.

Влязоха почтително в храма, навели глави.

Изведнъж един от войниците посочи една от иконите и смаян каза:

– Това е старецът, който ни приюти тази нощ.

Всички погледнаха образ на иконата не по-малко изненадани от него. След това вдигнаха ръце и благодариха за спасението си.

Веднага след като запали фенера, художникът отиде до прозореца и затвори капаците. Избра едно от големите платна, облегнато на стената, занесе го до големия статив и го сложи в средата на стаята.

Направи няколко крачки напред и го разгледа внимателно. Върху тази картина беше работил повече от три години. На нея бе изобразена сцената, в която Юда предава Исус в Гетсиманската градина и войниците го арестуват.

Докато разглеждаше картината по тялото на художника премина ледена тръпка и космите по ръцете му настръхнаха.

Той няколко пъти бе прерисувал Юда. Беше заличавал бягащия мъж, но спираше, преди да стигне лицето и ръцете.

В последния момент бе добавил свидетеля отдясно с фенер на мястото на апостол Йоан.

Картината бе истински триумф. Художникът знаеше това, но тя можеше да се окаже и смъртната му присъда.

Рисувайки тази картина той осъзнаваше каква безумна смелост бе демонстрирал. Бе нарисувал реална личност, която с дейността и действията си заплашваха Христовата църква.

В същото време художникът бе поставил и себе си на картината. В десния край на платното една объркана и уплашена фигура, гледаше безпомощно случващото се.

Бореше се с демоните, които картината събуждаше у него от известно време насам. Много пъти си бе мислил да я изгори. Веднъж дори полетя към нея с нож, но в последния момент хвърли ножа и се свлече на земята, облян в сълзи.

– Не мога да я унищожа, – крещеше художникът. – Не мога да обвиня и онзи богохулник в расо за предателството му.

Беше се опитвал да промени главните действащи лица, превръщайки ги в образи на учениците на Христос, но това се бе оказало невъзможно.

– Господи, Ти ли искаш да остане платното така? – стенеше художникът.

Той искаше да се отърве от картината. Не можеше да я унищожи сам и знаеше това много добре. Сега тази картина не принадлежеше на него, а на историята, но не можеше и да живее с нея.

Художникът взе един парцал и изтри потта от челото си. След голямо усилие на волята взе решение:

– Ще я продам, но с едно единствено условие. Този, който я купи да не я показва на никого, дори и на приятели, докато  е жив този, който съм изобразил като Юда на картината.

Така картината бе запазена за поколенията.

Полковник Николов стоеше изправен и се взираше в настъпващите вражески войници. Бяха останали само с по две паласки патрони на човек. Доста от командирите на подразделенията бяха убити. Бяха само шепа хора, а настъпващия враг беше многоброен.

Всички напрегнато очакваха нарежданият и заповедите на полковника. Николов унесен в мислите си правеше разбор на ситуацията.

„Не можем да се оттеглим, – помисли си полковник Николов, – но и не можем да останем тук. Вместо да стоя безучастно, трябва да предприема нещо. Предпочитам да действам. Аз съм човек на действието“.

Полковникът застана с гръб към врага и извика на войниците си:

– Извадете щиковете!

Никой не помръдна. Всички го гледаха изненадано.

– Хълмът ни дава предимство, – каза полковникът. – Извадете щиковете! Целият полк в масирана атака! Левият фланг тръгва пръв!

Полковникът извади сабята си и извика:

– На нож! На нож!

Готов да се изправи срещу съкрушителното превъзходство на противника, разсече въздуха със острието на сабята си.

– В атака! В атака! – извика полковникът.

Приближаващите войници, убедени в превъзходството си над малобройната военна част пред тях, изведнъж спряха движението си.

Виждайки лавината от хора, готова да ги помете, обърнаха се и побегнаха. Няколко смелчаци изпразниха пушките си, преди да ги хвърлят и хукнаха след другите.

Всичко стана за броени минути. Полковникът опря острието на сабята си в ключицата на противниковия офицер, който бе вдигнал ръце.

Атаката бе приключила.

Николов не допускаше отчаяние в сърцето си. Страхът нямаше място в живота му.

Той не искаше да прахосва време, а после да съжалява за изгубените възможности. Когато бе изправен пред избор, той винаги избираше да действа.

С това вдъхнови другите и те победиха.

На пост при вратата на една войскова част стоял войник. Чул се шум от приближаваща кола. Войникът погледнал и видял, че идва дежурния на частта, който бил много строг капитан.

Войникът се изправил и застанал мирно. Капитанът го погледнал и казал:

– Слушай, твоето отдаване на чест не ми е нужно. По-добре ми отвори вратата, за да вляза в поделението.

Войникът се опомнил и изтичал да отвори вратата.

Така постъпват много, които се наричат християни. Те отдават почит на Бога по различни начини, но сърцата им са затворени да изпълнят волята Му.

Молят Му се, величаят Го, пеят Му хваление, а вратата към сърцето им е затворена за желанията и намеренията на Бога.

Защо са Му на Исус Христос нашите почести, ако не Му отдадем заслужено място в сърцата си, като не сме нахранили гладния, не сме утешили скърбящия, не сме ……….

По време на Втората световна война, съюзническите генерали били изправени пред неочакван проблем.

Войниците писали хиляди писма до близките си. В тях може да се е съдържала и секретна информация.

За да се проследи такава голяма кореспонденция е бил необходим голям щат от сътрудници, но във военно време, това е икономически неизгодно.
Как са решили този проблем в Европа?

Е, сега е ваш ред да помогнете на безпомощните съюзнически генерали. Дайте някакво изгодно предложение, така че от писмата да не изтича секретна информация.

Ако вие бяхте на тяхно място какво щяхте да направите? О, не! Само да не сте посмели да лишите близките от вестите изпратени от любимите им хора. Това могат и да не са секретни тайни, а топли думи, споделена любов, изпитан страх, ….

Условието е, писмата да стигнат по предназначението си, но да не се изпуска секретна информация, ако такава неволно е споделена.

Уморихте ли се да мислите? И на генералите не им е било лесно!

Няма да ви измъчвам повече.

Отговор:

Писмата били задържани почти 2-3 седмици. След това всяка информация, записана неволно от войниците, била вече неактуална.