9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.

През 1990 г Сараево бил обсаден. Снаряди разкъсвали града.
Дупките по тротоарите и местата, където са били убивани хора, не били залети с нов асфалт, а с червена смола.
Ето защо, дори и много години след края на войната, можете да видите белезите от нея.
Наричат ги „Сараевски рози“, въпреки че всяка година броят им намалява.

Християните не трябва да ходят, да кършат ръце, и да питат какво трябва да правят в съвременния свят. Писанието казва, че при преследвания, гонения и войни, ние трябва да се държим здраво това, което ни е поверено, като знаем, че Исус Христос ще се върне с триумф, слава и величие.

Често, когато си лягам вечер, си мисля, че Христос може да дойде, преди да съм се събудила. Понякога, събуждайки се рано преди изгрев си мисля, че този ден е денят на Неговото идване.

Той все още не е дошъл, но Бог продължава да работи, а на това призовава и нас. В един свят, изпълнен с объркване и отчаяние, ние трябва да се молим и да направим всичко по силите си, за да се облекчим страданието на хората и да им кажем за любовта на Господа.

Нека животът ни бъде изпълнен с думите на Исус: „Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небесата“.

Ние не можем да си представим, колко световни шедьоври са изчезнали в пожари, наводнение, войни или поради незнание. В най-добрия случай са се оказвали в частни колекции.
Караваджо е един най-големите реформатори на живописта на XVII век. Той е основател на реализма в този вид изкуство и негови картини са пострадали не веднъж.
През 1969 г. в Палермо, от параклиса на Сан Лоренцо е изнесена картината му „Рождество със Св. Франциск и Св. Лаврентий“.
Откраднатата картина била дадена  за съхранение на семейство Пулар, което я е държало в съвсем неподходящи условия. Картината дълго била гризана от прасета и плъхове. Най-накрая нейните „собственици“ решили да я изгорят.
Тази история не е измислена. За съдбата на картината е разказал един завербуван мафиот. Но края ѝ е толкова трагичен, че човек трудно би се помирил с него.
Тази картина на Караваджо и до сега стои на първо място в списъка на откраднатите италиански шедьоври и на трето място в световната класация.

Желанието с цел печалба на нефт се явява основният мотив за намесата на чужди сили в гражданските войни. Към този извод са стигнали британски политолози, доказвайки „циничността“ на изследователите на международните отношения.
Учените са разгледали вътрешните конфликти в 69 страни в интервала 1945-1999 г. В целия свят гражданските войни са 90 процента от въоръжените конфликти. В 70 процента от случаите в конфликта се е намесвала и трета сила. Политолозите са се опитали да разберат какви фактори увеличават вероятността от такава намеса.
Те открили, че, от една страна, възможността за външна намеса е в пряка зависимост от количеството на нефт в страната. Второ, колкото повече нефт се изнася в една или друга държава, толкова тя с по-голяма готовност се намесва във вътрешния конфликт на страната, износителка на нефт.
Докато войските на LIH не стигнаха до богатия на петрол северен Ирак, за тази група почти не можеше да се чуе новина. Но веднага след като те заеха петролните полета, обсадата на Кобани излезе на предната линия в новините, а САЩ изпрати безпилотни самолети, за да атакуват LIH. Възможно е да има и други причини за тази намеса, но в повечето случаи се откроява много ясен модел. Търсенето на петрол се е отразило на много такива решения. Активната намеса в конфликта на Либия има само „икономическо“ обяснение.
Освен това, шансовете за инвазия на трета сила се увеличават, ако тя е голяма държава, бунтовниците са добре въоръжени, между двете страни има етническа близост, а конфликтът се развива на фона на студената война. Като пример учените привеждат участието на САЩ в гражданската война на Ангола 1975-1991 г., Гватемала, Индонезия и Филипините. Те споменават решението на Великобритания да се намеси в нигерийския  конфликт 1967-1970 г. и отказа ѝ да участва в гражданската война на територията на други нейни бивши колонии, където нямаше петролни резерви, като Сиера Леоне и Зимбабве.
От друга страна, дори да имат силна армия, страните с най-големи резерви на петрол, като арабските държави в Персийския залив, Мексико, Индонезия, на практика не се намесва във вътрешните конфликти на своите съседи.
Изследователите отбелязват, че намаляването на зависимостта от енергоносителите може да промени модела, описан по-горе.