През 1990 г Сараево бил обсаден. Снаряди разкъсвали града.
Дупките по тротоарите и местата, където са били убивани хора, не били залети с нов асфалт, а с червена смола.
Ето защо, дори и много години след края на войната, можете да видите белезите от нея.
Наричат ги „Сараевски рози“, въпреки че всяка година броят им намалява.

Християните не трябва да ходят, да кършат ръце, и да питат какво трябва да правят в съвременния свят. Писанието казва, че при преследвания, гонения и войни, ние трябва да се държим здраво това, което ни е поверено, като знаем, че Исус Христос ще се върне с триумф, слава и величие.

Често, когато си лягам вечер, си мисля, че Христос може да дойде, преди да съм се събудила. Понякога, събуждайки се рано преди изгрев си мисля, че този ден е денят на Неговото идване.

Той все още не е дошъл, но Бог продължава да работи, а на това призовава и нас. В един свят, изпълнен с объркване и отчаяние, ние трябва да се молим и да направим всичко по силите си, за да се облекчим страданието на хората и да им кажем за любовта на Господа.

Нека животът ни бъде изпълнен с думите на Исус: „Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небесата“.

Ние не можем да си представим, колко световни шедьоври са изчезнали в пожари, наводнение, войни или поради незнание. В най-добрия случай са се оказвали в частни колекции.
Караваджо е един най-големите реформатори на живописта на XVII век. Той е основател на реализма в този вид изкуство и негови картини са пострадали не веднъж.
През 1969 г. в Палермо, от параклиса на Сан Лоренцо е изнесена картината му „Рождество със Св. Франциск и Св. Лаврентий“.
Откраднатата картина била дадена  за съхранение на семейство Пулар, което я е държало в съвсем неподходящи условия. Картината дълго била гризана от прасета и плъхове. Най-накрая нейните „собственици“ решили да я изгорят.
Тази история не е измислена. За съдбата на картината е разказал един завербуван мафиот. Но края ѝ е толкова трагичен, че човек трудно би се помирил с него.
Тази картина на Караваджо и до сега стои на първо място в списъка на откраднатите италиански шедьоври и на трето място в световната класация.

Желанието с цел печалба на нефт се явява основният мотив за намесата на чужди сили в гражданските войни. Към този извод са стигнали британски политолози, доказвайки „циничността“ на изследователите на международните отношения.
Учените са разгледали вътрешните конфликти в 69 страни в интервала 1945-1999 г. В целия свят гражданските войни са 90 процента от въоръжените конфликти. В 70 процента от случаите в конфликта се е намесвала и трета сила. Политолозите са се опитали да разберат какви фактори увеличават вероятността от такава намеса.
Те открили, че, от една страна, възможността за външна намеса е в пряка зависимост от количеството на нефт в страната. Второ, колкото повече нефт се изнася в една или друга държава, толкова тя с по-голяма готовност се намесва във вътрешния конфликт на страната, износителка на нефт.
Докато войските на LIH не стигнаха до богатия на петрол северен Ирак, за тази група почти не можеше да се чуе новина. Но веднага след като те заеха петролните полета, обсадата на Кобани излезе на предната линия в новините, а САЩ изпрати безпилотни самолети, за да атакуват LIH. Възможно е да има и други причини за тази намеса, но в повечето случаи се откроява много ясен модел. Търсенето на петрол се е отразило на много такива решения. Активната намеса в конфликта на Либия има само „икономическо“ обяснение.
Освен това, шансовете за инвазия на трета сила се увеличават, ако тя е голяма държава, бунтовниците са добре въоръжени, между двете страни има етническа близост, а конфликтът се развива на фона на студената война. Като пример учените привеждат участието на САЩ в гражданската война на Ангола 1975-1991 г., Гватемала, Индонезия и Филипините. Те споменават решението на Великобритания да се намеси в нигерийския  конфликт 1967-1970 г. и отказа ѝ да участва в гражданската война на територията на други нейни бивши колонии, където нямаше петролни резерви, като Сиера Леоне и Зимбабве.
От друга страна, дори да имат силна армия, страните с най-големи резерви на петрол, като арабските държави в Персийския залив, Мексико, Индонезия, на практика не се намесва във вътрешните конфликти на своите съседи.
Изследователите отбелязват, че намаляването на зависимостта от енергоносителите може да промени модела, описан по-горе.

За това съществуват много теории. Ето и една от тях.
Територия на Северна Африка на запад от Египет, древните гърци и римляните наричали Либия дълго време, тъй като там са живели племена, които римляните наричали „Livs“. Всичко, което се е намирало на юг от Либия, означавали като Етиопия.
През 146 г. пр.н.е. Рим побеждава Картаген. На окупираната територия от война, която сега е Тунис, е основана колония. На тази колония е дадено името „Африка“, тъй като по тези места са живеели местните войнствени племена афарики.
Според друга теория, жителите на Картаген, наричали хората, които не живеят в градовете „афри“, която идва от финикийски афар – прах.
След като римляните победили Картаген, използвали думата „афри“ за името на колонията. Африка постепенно става известна като земята от останалата част на континента.
Съществува и друга версия. Според нея името „Африка“ са измислили арабите. Арабските географи отдавна са знаели, че Азия и Африка са разделени от Червеното море. Арабската дума „фарака“ се превежда като „разделям“ или „отделям едно от друго“.
От думата „фарака“ арабите образували думата ‘Ифрикия“, именно така те наричали четвъртия континент. Древното име може да се преведе като „разделен“.
За това е писал арабският учен от 16 век Махмуд ал Вазан. По-късно Ифрика се превърнала в Африка, което било свързано с особеностите на чужди имена в различни езици.