Жалко бе да гледаш този съд. Той бе толкова красив, но пукнат. Малко момиче със сълзи на очи го бе донесло в грънчарската работилница и с болка бе едва промълвило:

– Можете ли да направите нещо за него.

Грънчарят взе съда, огледа го, погали грозната пукнатина и обеща:

– Не плачи, ще стане дори по-добър.

Момичето едва-едва се усмихна, но повярва на майсторът и си тръгна.

Грънчарят постави съда на рафта, а на другия ден се зае с него. Взе го и го дочупи окончателно. Праха овлажни с вода. Получи се глинена маса. Той дълго се труди над нея, като я мачкаше и преобръщаше с ръце не веднъж. Глината стана мека и податлива при опипване.

Накрая удовлетворен въздъхна и я постави на грънчарското колело.

Под ръцете на майсторът започна да се оформя прекрасен съд, в който нямаше никаква пукнатина или грапавина.

– Все още си слаб, – каза си грънчарят, – а и цветът ти е някак скучен и сив.

Майсторът постави съда в разгорещената пещ, като непрекъснато го държеше под око, контролирайки топлината, която го облъхваше.

Когато вече реши, че е достатъчно, грънчарят извади съда от пещта.

Пламтящият огън бе придал на съда невероятна красота.

Ти и аз сме малки глинени съдове в ръцете на Господа, Чиято трансформиращата сила ни е предназначила за слава.

Отново на път. За Петър това не бе ново. Той постоянно кръстосваше нашата планета Земя, за да разнася благата вест на народите.

С поредния кораб Петър пресичаше океана. И се наслаждаваше на водната шир.

Той се запозна с капитана на лайнера, солиден мъж с побелели вече коси. Двамата разговаряха неведнъж.

Веднъж капитанът покани Петър:

– Елате! Искам да ви покажа нещо, което може би ще ви бъде интересно.

Петър веднага се съгласи и го последва.

– Това е жироскоп, – посочи капитанът свободно движещ се диск, прикрепен за въртяща се ос в центъра на по-голям и стабилен диск.

– Интересен уред, – Петър с интерес огледа механизма.

– Когато морето е неспокойно, – започна да обяснява капитанът, – жироскопът помага корабът да бъде предпазен от преобръщане. Дори при много силни вълни жироскопът стабилизира съда и поддържа необходимия баланс.

Слушайки капитана, Петър си представяше как жироскопът може да се използва като илюстрация на действието на Светия Дух в сърцето на човек.

„Нека около нас бушува буря, – мислеше си Петър. – Нека сатана да напира към нас като водите на прилива. Нека ни блъскат вълните на горчивина, страдание, изкушение и изпитание. За това пък в сърцата ни Светият Дух запазва душите ни идеално равновесие и пълен покой. Той ни утешава, като свидетелства, че Бог пребъдва в нас и ни уверява в истинността на Божите обещания.“

Мая израстна в планината. Тя обичаше това място. Просторът и зеленината я опияняваха. Тук се чувстваше най-добре като във свои води.

Всяка неделя при хубаво време заедно с родителите си братята и сестрите си Мая копнееше да тръгне на поход, но обикновено през този период тяхното семейство се изкачваше на билото на планината.

Там дърветата бяха големи, толкова много, че ако се хванеха за ръце не можеха да ги обхванат.

Един път Мая попита майка си:

– Мамо, защо дърветата са толкова големи. Виж по-надолу няма такива. Спрямо тези гиганти изглеждат хилави и слаби.

Майка ѝ се усмихна и отговори:

– Такива и трябва да бъдат. Тук на върха ветровете са много силни. Те не биха издържали на бурите, биха се пречупили и паднали, ако не са достатъчно силни и издържливи. Те са калени в битките да устояват на натиск и напрежение.

Така се случва и с нас. Бог засажда в нас вяра още докато сме млади дръвчета. След това израстваме и се превръщаме в „дървета на правда“, като преминаваме през трудности и несгоди. Това ни калява и ни прави силни.

Бог ни подкрепя и крепко държи, особено в най-тежките ни моменти.

Той тържествува, когато Го славим, независимо от бурите виещи в нас или ветровете, които гледат да ни съборят отвън.

Един рибар заедно със синовете си отиде рано сутринта към морето, за да лови риба. Това бе единственото им препитание. Ако не хванеха нищо ги очакваше глад.

Когато хвърлиха за първи път мрежата и я изтеглиха, тя бе празна. По лицата на мъжете се четеше разочарование, но някъде дълбоко в тях се бе спотаила слаба надежда.

Отново хвърлиха мрежата, но извадиха само тиня и водорасли.

Това се повтори няколко пъти.

След седмия път рибарят вдигна очи към небето и се помоли:

– Господи, съжали се над мен нещастника. Дай ми от даровете на Твоето море. Половината ще дам на бедните, четвърт ще дам на тези, които не са успели нищо да уловят днес, а останалата четвърт ще запазя, за да нахраня семейството си.

Хвърлиха отново мрежата и я задърпаха към брега. Усетиха, че този път бе по-тежка. Скоро се убедиха, че мрежата е пълна с риба.

От богатството на улова, сърцето на рибаря се смути. Душата му се разколеба и той си каза:

– Може и да не дам нищо. Толкова улов, ще ни стигне за една седмица.

Изведнъж мрежата се скъса и рибата отиде обратно във водата.

Рибарят падна на колене, хвана се за главата и извика:

– Господи, аз само се пошегувах.

Но повече риба този човек не видя за деня.

Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.