Веднъж един човек ми сподели:

– Трудно ми е да се моля без икона. Иконата съсредоточава вниманието ми в молитвата. Знаеш ли, че отците са учели, че иконата утвърждава реалността на човешката плът Христова. Който не вярва в иконата не вярва в Боговъплащението, т.е. в човешката природа на Богочовека.

Да, но я си представете, че сте попаднали на място, където няма икони, а искате да се помолите, какво ще правите тогава?

Християнството не умира с отмирането на иконите като исторически факт. Когато свещеници са били арестувани и хвърлени в затвора, те са се молели застанали пред гола стена.

В затвора е трудно и лесно да се молиш. Трудно, защото всички от килията са се вторачили в гърба ти и те възприемат за  „лицемер“. Лесно е, защото преодолял това „надзираване“ сякаш стоиш известно време пред „дверите на Царството“. В затвора Господ е „близо до вратата“.

В една килия били свещеник и белогвардейски офицер. След една молитва на свещеника пред празната стена, офицерът попитал:

– Ти сектант ли си?

Без икона, ако такава липсва такава, можеш да се молиш, но без смирение и осъждайки човека не можеш.

Росица се бе примирила със обстоятелствата. Беше изчезнало и мрачното ѝ настроение. Чувстваше се чиста пред съвестта си.

Бе решила да остане хладнокръвна, каквото и да се случеше.

„Ще бъда спокойна и сдържана, – каза си тя. – За всичко още от самото начало е виновен Запрян. Колко пъти го предупреждавах? Но той не обърна внимание на моите думи. И ето ти сега резултата от това“.

Росица бегло се усмихна:

– Сбогом Хаваи! Дори и на концертите на филхармонията няма да ходя, – изведнъж се усети че говори на глас на диалекта от своя край.

След това Росица се засмя и смело обърна лице към бъдещето.

– Въпреки всичко ще остана лоялна към Запрян. Все пак аз съм му съпруга. Трябва да внимавам да не го нараня с някоя дума. Ще омекотявам упреците на другите като изразявам солидарността си с него. Готова съм на всяка саможертва.

В главата ѝ започнаха да се въртят конкретни планове за издръжка на семейството.

– Първо ще продам бижутата си, – усмихна се тя. – Не, че са много, но на първо време парите ще стигнат за хляб.

Росица не бе от жените, които обичаха да се кичат. Тя можеше да направи още много неща. Въображението ѝ се развихри.

– Мога да отворя малко магазинче за продажба на ръкоделията ми. Или по-добре да отворя малка сладкарница.

Дойде ѝ идея за онези домашни курабийки от пшеничено брашно, които сестра ѝ правеше. Това можеше да се окаже завладяващ и покоряващ специалитет в новото ѝ заведение. Тя непременно ще пише на сестра си да ѝ изпрати рецептата.

Шум от кола на улицата прекъсна мислите ѝ. След малко Запрян се появи на вратата. Той бе радостен, прегърна я и я целуна. Беше блед но бузите му горяха.

– Роси, успяхме, – започна той направо, не можеше да се овладее, – нищо няма да продаваме, – Владо обеща да ни даде пари, докато си стъпим на краката. Никога не съм бил толкова щастлив. Уредих си всички сметки.

Росица гледаше сияещото лице на съпруга си и си мислеше:

„Все още има надежда за Хаваите. И на концерти ще ходя“.

И тя се присъедини към еуфорията на Запрян.

Постът може да се сравни с археологически разкопки.

Когато премахваме първите слоеве земя, правим по-смели движения. Копаем без да се страхуваме, че нещо можем да докоснем.

Но колкото по-дълбоко копаем, толкова по-внимателни трябва да ставаме. За това археолозите захвърлят лопатите и хващат четките.

Така човек работи над себе си. Неговата душа се разкрива слой след слой. Най- напред се виждат очевидните страсти.

Например, човек е склонен да пие алкохол. Той решава, че ако премахне пиенето, всичко ще се оправи. Спира да пие, но се открива следващия пласт, където има други страсти, които са незабележими, но не са по-малко коварни.

Когато човек преодолее и тях, се появява нещо още по-потайно … Тук вече се действа с повишено внимание.

Ето с такива интензивни „саморазкопки“ се занимава поста. Той помага на човек да проникне дълбоко в своята душа, защото това е единствения начин да се промени според Божията воля.

Човек взема решение въз основа на логиката или интуицията си. Кое е по-ефективно?

Изследвания са показали, че ако се взима просто решение, ефективно е да се използва логичен подход. А ако е сложен, по-добре е да се доверим на интуицията си.

Когато трябва да вземем трудни решения, не можем да отчетем всички факти, така че е логично да позволим на подсъзнанието да се справи с проблема.

При вземане на решение влияе и настроението. Ако то е добро, доверете се на интуицията си, а ако е лошо на логиката си.

Когато сме в лошо настроение винаги се чувстваме много по-зле, отколкото сме всъщност, така че подсъзнателно можем да  оценим и да вземат под внимание негативните фактори.

Стефанов скоро бе получил назначението си в един отдалечен провинциален град. Тук внимание му обърна само госпожа Тихова. Тя му бе казала:

– Вие сте млад човек, господин Стефанов. Нуждаете се от по-тиха и спокойна обстановка. Къде ще прекарвате свободните си вечери? Клубът, където прекарват колегите ви, скоро ще ви отегчи. Заповядайте на гости у дома.

Още първата вечер господин Тихов  му каза:

– Чувствайте се като у дома си.

– Имайте ме като майка, – бе добавила госпожа Тихова.

„Вероятно е била много хубава като млада, – помисли си Стефанов. – Лицето и тялото ѝ са напълнели, но големите ѝ очи са останали млади, въпреки бръчките, които ги обграждат“.

– Ах, старост нерадост, – с тъга в гласа каза Тихова, – Да знаете на тези години колко е трудно?!

За нея и дома ѝ Стефанов бе дочул някои неща споделени на ухо:

– Голяма лудетина и любовчийка беше на времето Тихова. Не я слушай, че се оплаква постоянно от съпруга си. Двамата разтърсват малкия ни град с грохот и тътнеж, сътворен от домашните им кавги.

– Понякога се замерят дори с чинии.

– След поредния скандал Тихова напуска тържествено семейната спалня и отива да сподели с приятели колко е нещастна. Облива с кал мъжа си и прави най-долни намеци по негов адрес.

– Това продължава само няколко дена. След това госпожа Тихова отстъпва на чувствените си желания, връща се в брачното ложе, а на другия ден разправя на всички, колко много обожава прекрасния си съпруг.

Тихова бе наистина претенциозна и малко груба, въпреки интелигентността си. Но Стефанов най-вече бе отблъснат от нейната  бъбривост. Веднъж бе споделил с един колега:

– Ненавиждам престореният ѝ кротък глас, който приема просташка интонация, щом излезе от контрол. И знаете ли тя ме смята за глупак, сякаш не виждам номерата ѝ.

– И вас ли е решила да омотае, – засмя се колегата му. – Навярно знаете, че Тихови имат дъщеря, но до сега всички около, които е успяла да се увие майка ѝ, са успели да избегнат един  бъдещ брак. Момичето не е лошо, но компанията на родителите ѝ е непоносимо натрапчива.

След първото гостуване госпожа Тихова бе срещнала Стефанов „случайно“.

– Навярно се чувствате самотен вечер, – започна Тихова. – Вероятно сте домошар и обичате домашната обстановка. Защо не ни посетите пак някоя вечер?

– Човек никога не се отегчава от книгите, – каза съвсем спокойно Стефанов. – Нали преди малко за това намекнахте?

– Вие сте младеж, – усмихна му се лъчезарно Тихова, – време е да помислите за брак. Вие сте на такава възраст, когато любовта и разума вървят ръка за ръка.

– Ергенството си има своите предимства, – усмихна се учтиво Стефанов. – Довиждане.

„По-далече от тази жена, – мислеше си Стефанов. – Никакви сватосвания и сватби, поне не със семейство Тихови, по-добре с крокодил, отколкото …..“