Михо поклати глава и попита Ангел:

– В днешно време не роптаем ли прекалено много?

– По този начин показваме отношението си в даден момент, – опита се някак да налучка отговора Ангел. – Това е начинът ти на мислене или чувствата ти към нещо.

– Защо обръщам внимание на роптанието? – продължи с нов въпрос Михо.

Ангел само повдигна рамене.

– Помисли си за Божията любов, – започна да обяснява Михо по-отдалече, – която е постоянна, преливаща и достатъчна за всички. От събуждането ни сутрин до заспиването ни вечер Бог се грижи за нас. Чрез Исус, Божието най-голямо благословение, ние можем да имаме близка връзка със своя Създател.

Ангел не реагира по никакъв начин на това дълго предисловие.

Тъй като Михо не бе прекъснат, той продължи настървено:

– И ако това не беше достатъчно, Той ни покани да си партнираме с Него в най-важната мисия да споделяме Неговата любов със света.

– И каква е връзката с роптаенето? – Ангел не се стърпя и попита на свой ред.

Без да се смути Михо добави:

– А сега помисли какво е да се дразниш и роптаеш. Това отговаря ли на Божието благословение и призива Му в нашия живот?

– Разбира се, че не, – съгласи се Ангел. – Тогава как да отхвърлим роптаенето и да не се дразним?

– Чрез благодарност. – отговори Михо.

– Не ми е съвсем ясно, – свъси вежди Ангел.

– Добре, слушай , – усмихна се Михо. – Когато знаем за какво сме благодарни в нашето минало, настояще и бъдеще, това ни дава друг поглед към нещата и ни помага на оценим Божите благословения.

– Е, и?!

– Изправен пред смърт на кръст, Исус гледаше към радостта, която Му предстоеше: бъдеще заедно с нас, Неговия народ, когото Той дойде да спаси.

– Аха, – макар и недоразбрал Ангел заклати глава.

Михо усети това и дообясни:

– Ако практикуваме простота в бита си, вместо да ламтим за повече и да роптаем, че нямаме това или онова, можем да изберем да сме благодарни и доволни, вместо непрекъснато да купуваме нови и по-добри неща.

– Добре казано, – доволно потри ръце Ангел.

Жельо стоеше на един хълм. Той беше сам.

До него течеше поточе, а по дърветата чуруликаха птички. Слънцето огряваше лицето му. Полъхваше лек вятър.

Всичко изглеждаше спокойно, но Жельо бе сляп за всичко това.

Защо?

Мислите му препускаха през списъка на утрешните задачи и днешните, които бе оставил недовършени.

Терзаеха го проблеми, които не можеше да разреши. Бе нанесъл и щети, които не можеше да поправи.

Въпреки че беше на спокойно място, собствените му мисли пречеха да се наслади на всичко, което ставаше около него.

Колко хубаво би било Жельо да направи пауза.

Чрез тишината се научаваме да обръщаме внимание на това, което Бог прави в нас и около нас.

Именно посредством нея позволяваме на Бог да пренасочи нашето зрение и да настрои ушите ни за гласа Му докато ние Му предаваме шума вътре в нас.

За това се изисква да предадем нашите притеснения, грижи и проблеми на Господа, докато Му позволим да пренасочи сърцата ни към Него.

Петър Игнатов се пенсионира. Безделието му тежеше и той реши:

– Ще започна да засаждам дръвчета в нашия райони и то между двата най-оживени пътища на града.

Така за десет години се появи лента от дървета с дължина около три километра и половина и ширина стотина метра.

Първоначално околните гледали на начинанието с насмешка, а за дядо Петър казваха:

– Той е луд! Вместо да си почива на стари години, взел да сади дървета?!

Дойде време и съвестни граждани забелязаха:

– Старецът не се шегува. Хайде да му помогнем в засаждането.

– Хубава идея, – съгласиха се група младежи.

А Ицо добави:

– С дърветата получаваме цветя и плодове. Зеленината привлича птиците.

Чичо Димитър се усмихна и вдигна двете си ръце нагоре:

– Тези дървета даряват на хората прохладна сянка и свеж въздух.

В кметството обърнаха внимание на зародилото се течение от ентусиасти за засаждане на дръвчета и обявиха:

– Нека тази залесена зелена зона стане парк, където хората да почиват.

Сега вече не бе толкова горещо. Пенсионерите се събираха и споделяха опит или научено отнякъде.

Бай Димитър бе пръв в изказванията и днес не закъсня:

– В дигиталната ера информацията ни се предоставя по-бързо от всякога.

Сашо го подкрепи, той имаше малък лаптоп у дома си:

– Можеш да провериш в Google всичко, което искаш и да четеш по тази тема седмици наред. С щракването на мишката или докосването на пръста си можеш да научиш всичко, което трябва да знаеш за дадено нещо.

Кирил се подсмихна под мустак:

– С изобилието от информация идва и дезинформацията. Вече не можем да кажем кое е истина и кое не.

– Границата между фактите и мненията е размита от журналистите, които не търсят истината като теб и мен, – отбеляза Михаил.

– За какво им е истината? – подхвана отново Кирил. – Те търсят рейтинг.

– Да си призная, рядко включвам новините, – сподели Манол.

– Теб те е страх, – сбърчи нос Камен. – Нима не искаш да бъдеш информиран за това, от което те е шубе?

– Ние четем и слушаме и приемаме това, което е написано или казано за истина, без да се замисляме, че източниците също може да са дезинформирани, – доуточни позицията си Манол.

Дядо Петър се изкашля и тържествено произнесе:

– Единствената ИСТИНА, която знаем е, че Исус Христос умря за нашите грехове.

Около него се чу ропот, но той не му обърна внимание и продължи с дрезгавия си глас:

– Тя е проверена, цитирана и проследена до източника. Бог ще бъде там от началото до финала. Той е Авторът и Редакторът. Неговата дума е окончателна. Няма от какво да правим сензации. Бог вече е разкрил истината.

– Е, какво да престанем да четем и слушаме новините ли? – попита бай Димитър. – Или вече да не се доверяваме на хората около нас?

Дядо Петър подскочи и започна по-твърдо и наставнически:

– Това, което ти казвам е, че няма значение какво е написано или съобщено, Бог вече го знае. Божите планове за вас и мен не се променят заради действията на хората. Те са непоклатими и не зависят от това, което се случва около нас.

– Дядо Петре, стига с твоя Бог, – махна с ръка Сашо.

Но старецът набрал инерция, продължи настървено:

– Във времена на несигурност Бог дава увереност в изхода от всяка ситуация. Въпреки, че нашите планове могат да се провалят и променят, планът, който Господ е подготвил за нас, ще бъде изпълнен.

След тези думи седянката се разтури. Едни гледаха гневно дядо Петър, а други само го потупваха леко по гърба.

Петър Иванов бе проучван от голяма мултинационална компания.

Казаха му:

– Вие сте с „висок потенциал“ и изключително надарени. Получавате работа при нас и имате възможност да имате изключителна кариера. В бъдеще вече няма да се представяте само с името си, а ще добавите позицията си и наименованието на нашата компания.

Петър не бе вече никой, а с бъдеще, дори с перспектива да стане управляващ директор.

Иванов се радваше на получения статус, признателност и внимание.

– Луксозни хотели, коли, големи доходи, бонуси и контакти, всичко това е мое, – размечта се Петър. Само, че трябва да се съобразявам с правилата и културата на компанията. Те не са лоши, но са различни от ценностите, които съм усвоил в дома си. Тогава ….?

Например, компанията имаше правило: Целта оправдава средствата. Това не е непременно лошо, но потенциално може да накара служителите да се държат неетично.

За пазара в компанията казваха:

– Вие или ядете, или сте изядени.

На Петър предстоеше тежък избор. Да се присъедини към компанията и да се развие или да остане извън нея.

Освен това в бъдещата му работа щеше да има манипулиране и политика с много игри за власт.

– Как бих могъл да спазя тези правила! – възкликна Петър. – Ако се съглася ще имам много привилегии, но не и чиста съвест. Не, това не е за мен. Ще си търся другаде работа.