За да се заличи завинаги спомена за убиеца, къщата му бе изравнена със земята.

– Може ли извършеното престъпление да е толкова жестоко и отвратително като наказанието? – попита Силвия. – Съществува ли изобщо правото?

– Правото е като хамелеон, – обясни Мирон. – То приема всяка възможна страна и не се плаши от нищо, все едно какво ще поискат от него силните на деня.

Силвия се обърна към прозореца. Градината тънеше в мрак. Беседката се открояваше като малък остров на спокойствие в мрачната нощ.

– Понякога си мисля, че тази книга носи проклятие, – прошепна беззвучно Силвия.

– За каква книга говориш? – попита Мирон.

– Виждал си я. Вместо да направи хората щастливи, тя ги тласка към гибел. Може би, ако не бе тя, нямаше да се случи всичко това.

– Знам, че ти е било трудно, защото ти познаваше този човек, – каза съчувствено Мирон.

– Ти нищо не разбираш. Аз му дадох тази проклета книга. Той ме помоли да му я дам, за да я прочете. Аз съм виновна за жестокия му край. – самообвиняваше се Силвия.

Мирон мълча дълго, а след това каза:

– Книгата е като огледало. Ако в нея надникне разбойник, там няма да излезе свещеник. Всеки читател чете по различен начин. Разсъжденията и заключенията на кой да е човек са различни. Ти не носиш вина и отговорност за деянията му.

– А не трябваше ли да предвидя последствията? Знаех, че е екзалтиран маниак.

– Нима някой държи отговорен Исус за това, че в името на Библията са убивани невинни хора? Не! – натъртено каза Мирон и преди Силвия да успее да възрази продължи. – Разбери, книгите са като нож. С него можеш да си отрежеш хляб, но можеш да убиеш и човек.

Тя разбираше какво искаше да ѝ обясни Мирон, но вината за унищожаването на този човек и всичко край него ѝ тежеше като воденичен камък.

Станислава затвори прозореца, отпусна се на земята и скри лицето в ръцете си. Искаше да остане сама, необезпокоявана от никой. Трябваше да събере разпилените се мисли. Нужно бе да разсъждава разумно над случилото се и чувствата си.

Искаше да помисли, но не можеше. Натрапваше ѝ се въпрос, въпреки волята ѝ, а той щеше да пръсне мозъка ѝ.

– Какво направих?

Досега в живота си не бе изпитвала такова силно вълнение. Всичко излезе от релсите.

– Какво право имам да живея след това, което се случи? Извърших грях, обремених се с тежка вина, – шепнеше Станислава като обезумяла.

Как можеше денят да е толкова ведър и ясен, когато при нея нещата не бяха наред и нищо не бе както преди.

– Какво направих?

Постепенно започна да мисли по-ясно и изрече първите си обвинения срещу себе си:

– Защо проявих такова лекомислие? За какво потърсих този мъж в дома му? И то сама?

Тя го познаваше много добре и знаеше на какво е способен. Нали веднъж успя да я целуне. В гърдите ѝ се надигна гняв срещу собствената ѝ слепота и слабост. Как бе паднала толкова ниско? Заслужаваше презрение и позор.

Картините от срещата се мяркаха като призраци пред нея и срамът я заля.

– Какво направих?

Сърцето ѝ биеше спокойно и равномерно, то не вземаше участие в бунта на душата и ума ѝ. Колко време бе прекарала в прегръдките му? До сега не беше се отдавала така всецяло както в онзи безвременен миг.

Всички чувства, които бе изпитвала някога сладост и болка, радост и тъга, безкрайно щастие и голямо страдание в този единствен миг се бяха слели.

Прозрението я улучи като светкавица. В секундата, когато гореше от любов бе усетила, че ѝ убягва нещо ….., което не можеше вече да върне назад.

На Пламен Григоров бяха възложили задача да състави комисия за проверка на причините, за срутване на стената. Изборът му не бе лесен.

Чудеше се дали  да направи Боримиров член на комисията. Той беше способен архитект и инженер, но беше с труден и непредвидим характер, и никой не можеше да каже как ще реагира в деликатната ситуация.

Дали бе преодолял  подигравките и насмешките на съперника си, който имаше голяма вина за срутването на стената.

Боримиров жертваше личните си интереси в името на работата, но зад усърдието му, вечно дебнеше самомнителността му.

Ако Григоров поставеше Боримиров в комисията, той можеше да отмъсти на съперника си и да го измести от мястото му.

Затова Григоров реши да подложи Боримиров на малък изпит. Така щеше да получи отговор на тревожещите го съмнения.

За целта Григоров покани Боримиров на кафе, за да си поговорят. Когато седнаха на масата Пламен започна малко неуверено:

– Представи си, че синът на твоя съперник и враг падне в буен поток, и започне да се дави пред очите ти. Какво ще направиш?

– Нищо друго освен онова, което би сторил всеки почтен човек, – отговори спокойно Боримиров. – Ще скоча във водата, за да спася живота на детето.

– Ами ако бащата е постъпил изключително несправедливо спрямо теб, да кажем, че те е лишил от най-скъпото в света?

– И тогава бих спасил детето, то не е виновно за делата на баща си.

– Ами ако е отвлякъл собственото ви дете, причинил му е болка и е обезобразил лицето му? Как ще постъпиш тогава?

Боримиров се поколеба, но отговори твърдо и ясно:

– Дори и да е така, нямам друг избор, освен да спася детето. Живота му е даден от Бог и то има право да живее независимо от греховете на баща си. Но защо ми задаваш тези странни въпроси?

– За да съм сигурен, че вие сте именно човекът, на когото мога да разчитам. И трябва да ви кажа, че не съм се излъгал в преценката си, – отговори с добродушна усмивка Григоров и потупа Боримиров по рамото.

Пламен бе сигурен, че трябва да го включи в комисията и очакваше да бъде стриктен и честен при проверката.

Диди с радост бе очаквала брака си. Но когато приключиха бурните периоди в него, тя разбра, че той ѝ носи единствено страдание. Тялото ѝ я бе предало със своята скованост и напрегнатост.

Осъзнаваше, че като съпруга е претърпяла пълен провал. Свекърва ѝ се държеше лошо с нея и все я поучаваше. Останалите жени я подминаваха с ледена вежливост, зад която трудно скриваха презрението си към нея.

А нейният съпруг едва ли я обичаше, навярно всичко бе плод на нейното въображение. „Дали и той не я презираше като всички останали?“ – питаше се често тя.

За никого не бе тайна, че мъжът ѝ си има любовница, но за нея това бе много болезнено. Тя се чувстваше отхвърлена. Странното е, че за мъжете това беше нещо обикновено, дори го смятаха за необходимост.

Диди често чуваше зад гърба си, как жените шушукат за любовницата на мъжа си:

– Много е красива и духовита. Киро е страшно увлечен по нея.

Ако мъжът ѝ бе неопитен като нея, двамата щяха да се разберат и взаимно щяха да се успокояват. Ако беше по-възрастен щеше да прояви повече търпение и сдържаност, но той беше уловен в мрежата на тази развратница, която му носеше физическа и духовна удовлетвореност.

Нежеланието за контакт и сковаността на Диди отблъскваха Киро. Не можеше насила да изисква от нея това, което ѝ бе противно.

Накрая Киро дори се разгневи:

– Как ще имам деца от теб, когато се дърпаш така?

Той не искаше да оскърби семейството ѝ и да му причини такава болка. Не можа да намери разрешение на проблема, но и с никого не сподели.

От своя страна Диди трупаше неприязън и враждебност. Цялата вина за брака им, тя хвърляше върху любовницата му.

Гордостта ѝ бе наранена. Тя започна да мрази съпруга си. Ненавиждаше любовницата му, защото смяташе, че тя е откраднала любовта на съпруга ѝ.

С враждебност и омраза нищо не се постига. За да има промяна в обстоятелствата, човек трябва да разбере грешките си и докато е време да се поправи, защото след развода е твърде късно да се правят какви да е корекции.

Вальо се прибра в къщи, за да вечеря със сина си Дечко. Той гледаше поне вечер да бъде със него. Жена му бе починала при катастрофа преди две години и сега не искаше синът му да се чувства самотен.

Докато ядяха агнешките котлети, Дечко разказваше на баща си за учителят си по английски език:

– Той е млад мъж, но има белодробно заболяване. За това не са го взели и в армията. Но не спира да приказва, как иска да излезе срещу неприятеля и да се бие с него. Но аз не му вярвам?

– Смятам, че е искрен, – каза Вальо. – просто се чувства виновен.

Дечко бе готов да спори с баща си. Той бе в такава възраст, когато децата обичат да оборват твърденията на другите.

– Виновен, че не са го взели в армията? – попита недоверчиво Дечко. – Вината не е негова.

– Може би не го осъзнава, – подчерта Вальо.

– Как така? – Дечко беше лапнал празната вилица и изненадано гледаше баща си.

– Когато си направил нещо лошо и знаеш, че то не е добро, ти се чувстваш зле. Това е осъзната вина. Вашият учител по английски език не е направил нищо лошо, но се чувства зле и не знае защо е така. Това е неосъзната вина. Приказките, че иска да се бие, му помагат да се чувства по-добре.

– О, – отвърна Дечко съчувствено.

Вальо потупа сина си по рамото и му се усмихна съучастнически, все едно му каза: „Има още много да учиш“.