Само ако можех да го направя отново.

Ако само бях слушал по-рано.

Само ако можех да изтрия миналото.

Само ако можех да си простя.

Това, което трябва да запомните е, че никой не е съвършен. Ние всички имаме за какво да съжаляваме. Всички сме правили лош избор и сме казвали глупави неща. Губили сме време, което е коствало нещо на нас и другите.

Как да се освободим от собствените си съжаления?

Вие се опитвате да погребе миналото си. Но това никога няма да ви помогне да се отървете от съжаленията си. Можете да опитате да се сведе до минимум нещата: „Това не е голяма работа“, да ги рационализирате: „Всички го правят“ или да направите компромис, понижавайки вашите стандарти, но съжаленията все още са там, и ако не бъдат решени, те ще продължат да идват обратно към вас, ще ви преследва отново и отново, сякаш създадени във филм на ужасите.

Ние обвиняваме другите. Тази тактика е толкова стара, колкото Адам и Ева. Когато Адам съгреши, той постъпи като човек. Обвини жена си! Ние използваме вината, за да балансираме нашата вина.

Бием се. Ние се опитваме да плащаме за нашата вина несъзнателно поради болест, депресия, получаване на неуспех, чрез други форми на самостоятелно наказание. Някои хора прекарват целия си живот в самоосъждане.

Какво иска Бог да направим със нашето самосъжаление?

Човек да признае вината си. Да изповяда греха си и получава още един шанс.

Трябва да приемем прошката на Христос. Сега няма никакво осъждане за онези, които са в Христа Исуса.

Простете на себе си и се съсредоточете върху бъдещето. Забравете за това, което се е случило, спрете да мислите по старата история. Бог идва да направи нещо ново във вас. Той е път в пустинята и река в пустотата.

Проблеми със самочувствието често провокират различни прояви като срамежливост, несигурност, неспособност да се приспособи човек в колектива.

Ето ви и пет навика съпровождащи низкото самочувствие, от които непременно трябва да се избавите.

Навика да се сравнявате с другите е сигурен знак за зависимост. Оценявайки себе си чрез другите, ние рискуваме никога да не узнаем какви сме всъщност. Ако не помислим добре, какво да правим с нашия живот, ще се появят други, които ще го направят вместо нас.

Навика на съперничене е ревност да се скрие усещането за това, че сме по-лоши от другите, а същевременно  се опитваме да докажем обратното. Така нашето подтиснато его се явява единствения стимул да живеем като в състезание. За това бъдете тези, които са добре и имат повече.

Отказвайки се да вярваме в себе си, ние живеем с надежда и очакване. През цялото време, когато очакваме нещо, ние не знаем даже какво е то.

Когато не знаем собствената си цена, ние прибягваме до оценката на другите. Търсейки признание от другите, ние не правим това, което ни се иска, а това, което ще стане заслуга пред другите. Но егото ни не знае насищане. За да се изтръгнем от това състояние, трябва да осъзнаем собствената си ценност.

Когато не вярваме в собствените си сили, ние използваме чужди постижения за собствените си цели. Волно или неволно ставаме манипулатори. Залагаме на съжаление, състрадание, предизвикаме съвести и играем на чувството на вина у хората.

Колко е хубаво, че сме освободени от закона  на греха и смъртта. Радвам се, че повече няма да се подчинявам на робството на греха.

Но какво да правим, когато въпреки тази прекрасна и славна истина, ние се препъваме и съгрешаваме?

Тичайте към Отца и се покайвайте.

Звучи много просто, но ние често правим точно обратното. Вместо да отидем при Бога, позволяваме на страха и вината да ни отдалечават от Него.

Мислим си: „Отново се препънах. Как мога да отида при Бога, не заслужавам неговата прошка“.

Не правете подобна грешка. Не позволявайте на сатана да ви уговори да съгрешите в коя да е сфера на живота ви само, защото сте отстъпили в друга. Когато излезете от Божия път, просто изповядайте греха си и се върнете при Бога.

Чуйте, Бог знае греха ни не от момента, от който го изповядаме, Той го знае от самото начало. Но когато изповядаме греха си, ние се избавяме от него и очистваме живота си от последствията му.

Идете при Бога. Приемете Неговото прощение. Колкото и “страшно“ да сте съгрешили, Той желае да ви прости и очисти от всеки грях.

Борис бе слабо русокосо момче. Очите му бяха тъжни, изпълнени с болка. Той седеше с учителя си Добромиров на една пейка в парка.

– Знаете ли какво означава това, майка ви да пие? – въздъхна тежко Борис. – Най- скъпият ми и любим човек се мумифицира с фалшив алкохол. Аз съм ѝ син. Тъжно и обидно ми е за нея.

– Тя не е била такава преди? – попита Добромиров.

– Всичко започна, след като почина баща ми. Тя и до сега не може да го пусне, все още го обича и тъгува по него.

– Това е истинско безумие, – каза Добромиров. – Алкохолна интоксикация навярно с умопомрачение. Силна възбуда приличаща на лудост.

– Аз не умея да поставям диагнози, – каза още по-тъжно Борис.

– Какво прави майка ти по цял ден? Само с алкохол ли се налива?

– Всеки ден плаче пред иконата, една такава малка с Божията майка и младенеца. Тя е толкова объркана ….

– Говорил ли си с нея? – попита Добромиров.

– Разбира се, опитах се няколко пъти да говоря с мама….

– Какво ѝ каза?

– Не разбираш ли, татко няма да се върне, а ти си ми нужна много повече на този свят, – очи на Борис се насълзиха при спомена, когато ѝ крещеше и я дърпаше, искайки майка му да дойде на себе си.

– А тя как реагираше на това?

– Нищо не ми отговаряше, мълчаливо признаваше вината си.

Двамата замълчаха.

– Не мога да я спра с нищо, – заплака Борис. – Разбирате ли, аз нямам никакъв личен живот ….. не мога да я оставя за дълго сама в апартамента.

– Защо?

– Ту бутилката с газ ще забрави да изключи или няма да затвори крана. И водата прелива от мивката и залива килимите.

– Нито една нормална жена не би водила такъв живот. тя трябва да се лекува, а не да живее под един покрив с теб, – каза Добромиров.

– Не искам да се разделям с майка ми, – каза Борис, – но в това състояние ….

Изведнъж Борис вдигна бодро глава и тържествено каза:

– Спомням си една мисъл, която често казваше баща ми: „Каквото и да става, винаги бъди истински мъж“.

Добромиров насърчително потупа Борис по рамото.

Пиеща майка или баща гуляйджия, всеки с мъката си и всеки от тях се движи в свой собствен коловоз.

Сряда. Обикновена поликлиника в малък провинциален град. Милена седеше пред вратата на завеждащия и чака да оформят документите на сина ѝ.

Коридорът бе пълен с чакащи, повечето са майки с деца. Малките тичат напред назад, за тях детството не е престанало.

Изведнъж от кабинета на завеждащия се чу гласът на секретаря му:

– Майката с детето инвалид, идвайте, всичко е готово …

Фразата увисна във въздуха. Всички чакащи започнаха нервно да се оглеждат. Милена също започна да се оглежда. Коя ли е тази майка? Тя първоначално не разбра, че викат нея ….

Когато ѝ стана ясно, че е тя, в главата ѝ прокънтя:

„Защо аз? Не приемам това!“

Тя вътрешно яростно отричаше ставащото. Обхвана я паника:

„За какво е всичко това? Какво погрешно съм направила? Инвалидност, това не е за моят син. Господи, нека това да е сън. Ще се събудя и всичко  ще бъде наред …“

Милена си правеше  голо и егоистично пресмятане:

„Ще излекуват син ми и веднага се прибирам в къщи. Всичко ще е наред. Приготвям храна за цялото семейство, веселим се, пеем …..

Но тя трябваше да приеме, че синът ѝ е инвалид. Защо ѝ бе толкова болно?

Работата не е в във вината, а в отношението. Даже и на педантичен шофьор с многогодишен безавариен стаж може да се случи…

Става дума за отношението на околните. Хората се отнасят към инвалидите, като към лица с ограничени възможности.

Милена излезе от кабинета на завеждащия с документите и мина край любопитните и съчувстващи погледи на седящите там майки.

„Хората не са лоши, – опитваше се да се успокои Милена, – те просто искат да разберат как е там зад „нормалното“. Край тях минава чужда трагедия, която не ги засяга. Слава Богу!“

Милена излезе на улицата , а там я съпровождаха отново съчувствени и любопитни погледи:

– Как ли се е случило? ….Защо не е опазила детето си? …. Хубавото е, че това не се е случило с нас ….

Множество въпроси, на които Милена не можеше да отговори.

Искаше ѝ се да им изкрещи:

„Инвалидността е само дума. Тя означава, че някой живее по-трудно и сложно, отколкото вас. Такива трудно вземат неща, които за вас са нещо естествено или не могат да общуват с другите, защото не ги разбират. Не ги съжалявайте. Ценете ги и ги обичайте“.

Милена крачеше бързо, тя искаше да избяга от хората. По лицето ѝ се стичаха сълзи, но в душата ѝ грееше надежда.

– Детето ми ще оздравее, – усмихна се тя на себе си, – а болката ми от отхвърлянето ще изчезне ….