Трудно е да се овладее един музикален инструмент. За това е необходимо постоянство и много труд.

Петър Илиев от малък бе привлечен от цигулката. Дядо му бе голям майстор на този струнен инструмент.

– Слушах го как свири – казваше Петър, – още, когато бях съвсем малък и се опитвах да го имитирам.

Когато поотрасна и вече можеше да държи цигулката в ръцете си, Петър бе заведен при известния по това време майстор на цигулката бай Павел, както всички го наричаха.

Малкото момче дълго се обучаваше при този възрастен вече човек. Много часове преминаха в наставления и упражнения.

Минаха години. Петър не беше вече онова малко момче, което плахо докосваше струните на цигулката, а младеж, който не се разделяше нея.

Най-накрая настъпи дългоочаквания ден и Петър Илиев трябваше да излезе на сцената.

В концертната зала се бяха събрали много хора.

Младият мъж излезе, овладя притеснението си и засвири. Музиката му очарова слушателите.

След концерта много хора го поздравиха за изпълнението му.

До него приближи и един журналист от местният вестник и приветливо каза:

– Изпълнението ви бе много вдъхновяващо. Доставихте ми истинска наслада. Но бих искал да ви задам един въпрос.

Петър кимна с глава, съгласявайки се.

– Защо през цялото време, докато свирехте, вашите очи бяха устремени към втория балкон отляво?

– А това ли? – засмя се Петър. – Там седеше моят учител. През цялото време следях израза на лицето му. Когато виждах усмивката му, разбирах, че е доволен от изпълнението ми, а това още повече ме вдъхновяваше.

Това е много добър пример за нас.

Къде търсим утвърждаване, съгласие, насърчение и благоразположение?

Не е ли най-добре да го потърсим при Господа? Защо тогава очите ни да не са постоянно обърнати към Исус Христос?

Нека да живеем, да се трудим и да правим всичко така, че да виждаме усмивката на одобрение върху Неговото лице.

На Мария Славова ѝ бяха омръзнали различни ухажори и мъже, които не желаят да създават семейства. За нея всички, които не искаха да се обвързват с брак бяха безотговорни.

Един ден тя реши да предприеме решителни мерки, за да осигури своето бъдеще. Седна и написа до местният вестник следната обява:

„Търся богат мъж, който няма да ме бие, няма да тича след жени и ще бъде фантастичен любовник“.

След няколко седмици на вратата на Мария се позвъни.

Тя отвори, но там нямаше никой.

– Сигурно ми се е сторило, – реши тя.

Но отново пак някой позвъни. Тя отвори вратата, но зад нея не видя никой.

– Да не си играе някой с мен, – усъмни се Мария.

След броени минути прозвуча нов звън на вратата.

– Сега ще го хвана, този нахалник – и тя буквално се затича към вратата.

Отвори я и пак не видя никой, но случайно погледна надолу и забеляза мъж, който седеше на сандък пълен със скъпоценности и много пари, но той беше без ръце и крака.

– Дойдох  във връзка с вашата обява.

Мария се обърка. Тя не знаеше какво да каже.

– Както виждате, имам пари и скъпоценности, – започна да обяснява мъжът. – Не мога да ви бия, защото нямам ръце. Да тичам след жени ще бъде проблематично за мен.

– Да, това виждам много добре, – каза окопитилата се вече Мария, – но в обявата бях споменала, че искам и фантастичен любовник.

Мъжът се усмихна и добави:

– Но нали позвъних на вратата? Това не е ли фантастично?

Валеше сняг вече трети ден. Къщите с големи снежни калпаци се гушеха в дълбокия сняг и почти нищо не се виждаше от тях.

Миронов бе редактор на месният вестник. Той безнадежно гледаше снега през прозореца и каза с болка:

– Хубаво е ако имахме и портиер към редакцията, но такава бройка не е предвидена. Ако имаше такъв, той щеше да почисти снегът в двора на редакцията. А сега трябва да чакаме снега сам да се разтопи.

– И на мен ми омръзна да пълзя едва едва, – намеси се един от старите сътрудници на вестника, – ще падна някой от ден и ще си счупя я крак, я ръка.

Методи, младият специален кореспондент на вестника, погледна присмехулно застаряващата част от журналистите във вестника и попита:

– В утрешния вестник има ли едно място за обява?

– Изглежда е останало едно, – каза Миронов. – А на теб за какво ти е?

– Почакай и ще видиш! – закани се Методи.

Отиде при словослагателят и го накара да вмъкне следната реклама в броя:

„При входа на сградата на редакцията на местния вестник е загубен златен пръстен с брилянт от 2,9 карата. Който го намери, моля да го върне и ще получи възнаграждение“.

До вечерта на следващия ден пред редакцията изобщо нямаше сняг.

Асфалта блестеше, все едно върху него не е валял сняг.

По него се разхождаха десетина човека, които внимателно се вглеждаха в краката си.

Б. бе известен британски поет и всички го познаваха. Когато беше на почивка в Гърция се разболя. Събори го силна треска.

През тези дни, когато лежеше болен в Гърция, негови приятели го бяха засекли по улиците на Лондон.

Един от тях му бе писал: „Тъй като знаех, че си на почивка в Гърция, много се изненадах, когато те видях няколко пъти отдалече в Лондон“.

Б. му беше отговорил с обичайната си ирония:

„Не се съмнявам, че съм се разделил на две, въпреки че не знам как става това. И коя точно половина си видял в Лондон, съвсем не знам“.

Иронията си е ирония, но един ден се случи нещо доста интересно с поета.

Работейки в кабинета си, той се облегна на стола си и изведнъж видя, че някой влезе в стаята и седна срещу него. Неочакваният гост заговори…..

Б. се смая. Думите, които той имаше намерение да напише върху белия лист, прозвучаха от устата на непознатия.

Когато огледа внимателно влезлия, поетът изцяло се шокира.

„Но това е моето лице, – помисли си той. – Какъв е този човек?“

Малко след това двойникът се изправи и напусна стаята.

– Твърди се, че поне 10% от хората са видели своите двойници, – продължи размишленията си Б. – А защо се явяват изобщо?

Докато се разхождаше в стаята, си спомни едно обяснение на това явление, което скоро бе чел във вестника. Биофизиците се бяха опитали да разяснят феномена.

Той разрови вестниците на бюрото си и извади един от тях. Там бе отбелязал обяснението със син химикал и започна да чете на глас:

– Нашият организъм излъчва голям спектър от електромагнитни вълни. Човек може да остави в пространството „отпечатък“ подобен на холограма. Такова изображение става само, когато индивидът е силно емоционално възбуден, за това спокойните и съсредоточени хора никога не са видели такъв загадъчен образ.

Б. седна на стола и махна с ръка.

– Това все пак е предположение, – каза си поетът. – Няма общо мнение за естеството на този феномен, ….. но това е работа на учените.

И той се зае със своите си работи.

На 31 юли 2001 г. канадският писател Хауърд Енгел отворил сутрешния вестник и … не могъл да разпознае буквите. Текстът, който бил на родния му език, му се струвал като непознати йероглифи.

Той имал ясно съзнание, но думите не се разпадали на познати от детството букви. Те се превръщали в някаква лигатура, която мозъкът не можел да прочете. Това било едно от последствията на скоро прекаран инсулт.

Въпреки, че писателят не можел да чете, той продължил своята литературна работа. Мозъкът му  много добре си спомнял, как се пишат думи.

Енгел както преди майсторски съчинявал и можел дори да запише измисленото, защото работела моторната му памет. Проблемите започвали, когато той се опитвал да прочете написаното.

Подобни нарушение при четенето се наричат алексия и често се придружават от неспособност да се пише и нарушение на речта при пълно запазване на интелекта.