Стоянов стана. Той стоеше до бюрото, без да поглежда Панов. По лицето му е стичаха едри капки пот.

– Господин Панов, за това няма да говорим пред никого. Ще запазим всичко в пълна тайна, но в замяна на това тук съм приготвил един малък проектодоговор. Ако го подпишете, нищо няма да се чуе никъде.

– Вървете си, – каза Панов – с вас ще говоря по-късно.

Стоянов остави един малък плик на бюрото и си тръгна.

Когато вратата се затвори Панов се обърна към Катя. Той не можеше да ѝ каже нищо. Думите бяха заседнали на гърлото му.

Катя бе захлупила лицето си върху масата и плачеше. Мълчаха известно време. Изведнъж Катя повдигна глава и с разплакани очи каза:

– Истина е …..това е истина. Бях на 15 години и се издържах сама. Работех във кръчмата. Чистех, миех съдове и помагах, когато имаше повече хора при сервирането.Бях решила да отида в града, където имаше повече възможности, за това пестях за влака.

Панов я гледаше без да я прекъсва, но очите му бяха тъжни.

– Веднъж ме поканиха на парти в града и аз отидох, – продължи разказа си Катя. – Там се запознах със един солиден мъж. Той се държеше много добре с мен и на мен ми бе приятно с него. Дълго време бях сама. За първи път мъж ми обръщаше внимание и то не грубо. Тогава не знаех, че е  женен и че има деца. Едва по-късно разбрах, че е подлец.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Панов.

– Когато му казах, че съм бременна, – Катя болезнено присви очи, – той започна да ме ругае. Страхуваше се, че жена му да ще разбере.

Катя се върна назад в онези мрачни за нея дни. Помнеше как сгърченото лице на Виктор, мъжът който я бе подмамил, омекна. Той я прегърна и каза вече по-спокойно:

– Зная какво трябва да се направиш, ще те заведа там.

Катя почувства още тогава, че на Виктор му е все едно какво ще стане с нея. Когато  жена, при която той я заведе и направи нещо, много я заболя. Чувстваше се зле. Имаше чувството, че скоро ще умре.

– По-късно, когато дойдох на себе си, – Катя продължи разказа си, – разбрах, че съм припаднала и че съм загубила много кръв. Тогава жената се бе уплашила да не умра в ръцете ѝ и бе извикала лекар. Когато вече можех да ходя, ме навестиха от полицията и се интересуваха, за жената, която ми е направила аборта. Аз не я издадох. Помня как бе пребледняла и трепереше цялата.

– После са те осъдили за незаконен аборт, – обади се най- накрая Панов. – Не ми казвай повече нищо. Ще измисля нещо, не се тревожи.

– Трябваше да ви разкажа всичко това по-рано, за да си нямате неприятности, но се страхувах, че ще ме изгоните.

– Станалото станало, – Панов дишаше малко по-спокойно.- Тези мошеници, няма да могат да пробият с тази история. Това е изнудване, а то също е наказуемо.

Панов ѝ се усмихна, потупа я по рамото и излезе от стаята.

Симов затвори вратата и застана пред високото бюро.

– Приготвил съм се да вървя на тенис, – каза Радулов, – така че давай накратко.

Симов се постара да бъде убедителен, но докато още говореше, разбра, че Радулов знаеше за какво е дошъл. Човекът зад бюрото се държеше радушно, но очите му го наблюдаваха и внимателно проучваха.

– Яко си затънал, Симов. Говориш за вашите активи, но ако фалирате каква стойност ще имат те? Канторите ви са стари. Това са сгради от миналия век, които отдавна трябваше да се разчистят и за тях едва ли ще получите нещо. Помещенията, в които държите машините си, са в по-добро състояние, но те не са ваша собственост, вие сте само наемател там. Колкото до фирмата ви никой няма да я купи, щом конкуренцията ви доведе до фалит.

– Няма да допусна да ме смачкат, – Симов беше пребледнял, но се държеше твърдо.

– Така казвате вие, – засмя е Радулов. –  Възможно е да постъпват грубо и нечестно, но това е борба, конкуренция и надмощие на пазара.

– Да, те успяват благодарение на шантаж и клевети, – Симов кипеше от негодувание. – Човек трябва да бъде честен и почтен в професията си, а не да подлага динени кори на конкурентите си. Освен това, те дойдоха и се настаниха тук. Никой не ги е викал.

– Чакайте, Симов, вие не знаете с кого си имате работа. – гласът на Радулов стана назидателен. – Като приятел ви съветвам да не си окачвате сам въжето на врата. Защо не се откажете, докато е време? Бъдете благоразумен. Ако искате мога да говоря с тях и да ви помогна да вземете добра цена за фирмата си.

Симов усещаше, че Радулов иска да му помогне и че е убеден в това, което казва.

– Не, няма да се предам толкова лесно, – каза Симов.

Радулов дълго обмисля нещата и накрая каза:

– Винаги съм ви смятал за умен човек, Симов, макар и малко наивен. Но сега мисля, че сте неблагоразумен. И между нас казано, ви се възхищавам на упоритостта.

– Тогава наредете да ми се отпусне заема.

– Не мога да ви обещая нищо, Симов. Трябва да поговоря с другите от банката.

– Кога?

– Може би по-късно. – Радулов махна неопределено с ръка, той искаше по-скоро да се отърве от „натрапника“.

Мозъкът на Симов започна да работи бързо. Това, че му отказаха от банката, вече нямаше значение. Той нямаше да се откаже лесно. Живееше с надеждата, че все нещо ще измисли …..

Ако отидете на старото Нортамско гробище в Америка, посетете непременно гроба на Дейвид Брейнард и близо до него стоящ гроб на Еруса Едуардс, която той много обичал, но двамата не доживели да се оженят.

Какви надежди, какви очаквани за Божиите дела са отишли в гроба с измъченото тяло на младия мисионер. От делата му не било останало нищо, освен спомена за него у десетки мургави новопокръстени индийци.

Старият пуритан Джонатан Едуардс, който се надявал да приеме Дейвид Брейнард  за свой син, събрал разкази за живота на младежа в една малка книга.

Тази книжка прелетяла океана и попаднала на бюрото на студента от Кеймбриджкия университет – Хенри Мартин.

Бедният Мартин! Защо е трябвало толкова образован човек, с такива блестящи способности да жертва живота си на мисионерското поле сред индийците?

Какво е придобил, когато се е връщал в къщи от Индия с разбито здраве?

Влачейки се по северното крайбрежие на Черно море, стигнал до един изоставен двор. Тялото му изгарящото от висока температура се гърчело върху прохладната земя. Там умрял съвсем сам.

Защо е било всичко това?

От преждевременния гроб на Брейнард и самотния гроб на Мартин, далече от бурните води на Черно море се родила благородната армия на съвременните мисионери.

Георги Милков ровеше из документите на бюрото си и се ядосваше, когато секретарката му се обади:

– Господин Милков, спешно обаждане по телефона.

– Казах ти, да казваш, че ме няма, – недоволно кресна Георги. – В противен случай никога няма да свърша с това.

И той тресна с юмрук по бюрото.

– Знам , но …..- измънка секретарката.

– Довърши онези поправки за фирмата, която ти дадох сутринта и веднага ми ги донеси, – нареди Георги без да отмества поглед от натрупаните листове пред него.

– Обаждат се от болницата, – каза секретарката му, готова да изтърпи още една порция от яростта му.

Милков вдигна поглед. Спокойствието му бе нарушено. Паника и безпокойство пристиснаха стомаха му. Той усети, че се бе случило нещо лошо. Засуети се. Ръцете му трепереха. Накарая хвана непохватно слушалката и се обади:

– Георги Милков на телефона.

– Господин Милков, става въпрос за жена ви. Претърпяла е катастрофа и сега е при нас в Медицинския център в края на града.

– Съпругата ми? – Милков се ужаси. – Как е тя? Катастрофа ли казахте?

Георги си спомни, че сутринта, когато отиваше на работа, Рени товареше нещо в джипа.

Тя събираше неща за рециклиране, а след това ги откарваше към съответния пункт. Сутринта я видя, че изнесе и една чиния със сладкиши, явно пак щеше да посети някои бездомници.

Тогава и бе подвикнал:

– Не взимай всичките, остави поне едно и за мен.

Рени му се бе усмихнала;

– Оставила съм ти няколко парчета на масата.

Тя правеше чудни сладкиши, торти и какви ли не чудесии от този род. Той често ѝ се сърдеше, че прекалено много се раздаваше за другите.

Рени бе изпълнена с енергия за живот, а сега …. Георги изобщо не мислеше, че може да я изгуби …. така внезапно.

Заряза документите на бюрото и хукна към колата. Желаеше само едно. Да я види. Тя да му се усмихне и да му каже:

– Добре съм, не се тревожи за мен.

Размениха си телефонните номера и си набелязаха неопределени планове за връзка. И двамата усещаха, че тези запланувани действия няма да станат, но се бяха примирили предварително.

– Е, жела ти успех, – каза сковано Катя.

– Изследването ти изглежда обещаващо, – каза Марко, като по този начин се опита още малко да я задържи.

– Мисля, че се поувлякох малко. Пренебрегнах основното правило при такъв род изследвания, – усмихна се кисело Катя.

– Къде ще отидеш сега?

– Мисля да остана зад бюрото известно време, докато ми поставят нова задача, – много тихо каза Катя.

Марко хвана ръцете ѝ, погледна я в очите, привлече я към себе си и нежно я целуна. Двамата се отдръпнаха бързо един от друг.

– Късмет, Катя.

– Късмет и на теб , Марко.

Двамата дълго се гледаха в очите. Марко имаше чувство, че я вижда за последен път. Чувстваше се неловко, но мигът бе очарователен.

Ако се бяха срещнали по друго време и на друго място, може би щяха да излизат заедно на срещи и да се разхождат в някой огромен парк.

– Сбогом, – каза Катя и изтича навън.

Някой побутна Марко по лакътя. Когато се обърна, той видя побеляла жена, но забеляза, че очите ѝ греят дружелюбно.

– Това не е моя работа, младежо, – каза жената, – но мисля, че трябва а я настигнете.

Марко се огледа. Катя бе изчезнала.

– Може би сте права, но  …… такъв е живота, – тежко въздъхна Марко.

– Е, всички се учим от грешките си, – засмя се жената.

Марко също ѝ се усмихна.

– Смятам, че направихте грешка, като я оставихте да си тръгне, – каза жената, – но никога не е късно.

Марко грабна чантата си, обърна се към възрастната жена и ѝ каза:

– Благодаря ви.

След това усмихнат побягна към вратата с надежда, че ще настигне Катя и ще ѝ каже всичко, дори и до му откажеше……