вечер, родители, апарат, топчици, морфин, жици, щипки, действителност, чудо, Ана бе само на година и пет месеца месеца. След менингита поличи инсулт и бъбречна недостатъчност.
Детето бе в болницата и в кома. Към него бяха включени машини, които поддържаха живота ѝ.
– Това не е Ана, а само тялото ѝ, което не може да диша самостоятелно, – каза лекарят.
– Това означава ли, че дъщеря ми е мъртва? – С насълзен очи попита Людмила, майката на момиченцето.
Лекарят само кимна с глава.
– Тогава нека нейните органи да послужат на някой друг, – каза тъжно бащата на момиченцето.
Така бе взето решение, Ана да бъде изключена от поддържащите я машини, а органите ѝ да се дадат за трансплантация.
За последната вечер, която родителите на Ана щяха да прекарат с нея преди да я изключат от апаратите, които поддържаха живота ѝ, майка ѝ купи топчици, които малката ѝ дъщеря толкова много обичаше.
Започнаха да изключват апаратите, лампите угаснаха. На момиченцето биха морфин.
Людмила прегърна освободената от жици и щипки Ана. Струваше ѝ се, че това е някакъв сън, а не действителност.
– Ана, ти знаеш колко много те обичаме, – Людмила вярваше, че дъщеря ѝ я чува…..
Детето бе толкова топло. Който и да я погледнеше, ще реши, че само е заспала.
Людмила целуна дъщеря си. И стана чудо. За изненада на лекарят и медицинския персонал момиченцето започна самостоятелно да диша.
Множество очи се насълзиха от възторг и радост.
