Камен приличаше на натежало буре. Снегът под мечешките му стъпки скриптеше.

Брат му Радой бе негова пълна противоположност. Мязаше на окастрен дъб. Той бе пристегнал цървулите си, в които бе прибрал опримчените си навуща със засукани в тях шаячни гащи. Когато минаваше през снега, сякаш прекосяваше река.

– Бате, – каза Радой, – този сняг ще даде сила на лозята. Хайде да удвоим родитбата, като ги отрежем на три четири очи.

– Не бива да ги пришпорваме, – Камен потупа по рамото брат си. – В противен случай през следващата година ще искат да си починат. Помниш ли какво ни казваше дядо Лозан? Лозето е като добиче, човек не трябва да му дава зор. Всичко трябва да е с мярка, да има за теб и за продан.

– Май, че си прав, – съгласи се Радой. – Ето ябълката айвания дето расте на двора е от семка и расте на воля, но една година ако даде плод, на другата може и да няма.

– Това дърво само се нагажда, – поясни Камен. – Тъй едно време са се приспособявали дивите лози в гората. Растение ли е или животно, оставено само на себе си, подивява. Добрия стопанин знае какво да окастри или прибави към него, за да го опитоми. За всичко трябва да има мярка.

Днес бе празника на лозаря. Празник, който не се тачеше другаде така. Камен от време на време потупваше с извития си нож широките си гащи. Радой пък преместваше своя малък сърп от ръка на ръка, като наместваше презрамките на тежката си чанта.

Двамата братя вървяха и мълчаха.

Камен машинално поглаждаше мустаците си, а Радой обираше от голобрадото си лице зиморничавия хлад. И двамата с нетърпение очакваха веселбата на площада, където въпреки студа щяха да се вият буйни хора.

Зимата пееше проклетата си и гибелна песен. Вятърът гонеше сухи клони и потъмнял треволяк наоколо. Всичко бе сковано от студ и мраз. Хората се бяха увили в дрехите си. В сърцата им имаше болка. Бяха загубили всякаква надежда.

Беше пазарен ден в София. Още два часа и щеше да се зазори. В двора на конака стана необикновено раздвижване на сеймените на пашата.

Мазхар паша изпрати да се обадят на поп Тодор Митов да се приготви. Той стана готов за половин час.

Зададе се губернаторът с каляска и свита, която се състоеше от десетина души.

В средата на пазара доведоха, току що изведеният от затвора Васил Иванов Кунчев, с прозвището Левски. Той бе конвоиран от взвод заптии и четири взвода аскери. Облечен бе с костюма, с който бе хванат при ханчето. На нозете му имаше тежки окови. Бе слаб и бледен, но очите му искряха пронизващо.

– Папаз ефенди – каза мютесарифинът, – иди при него и според вярата ви извършете необходимото.

Поп Тодор Митов започна да чете за случая молитва. И когато попът каза:

– … раба Божия Василия….

Левски го прекъсна тихо и му каза:

– Моли се, отче, не за мен, а за отечеството ни България.

След като свърши обредът, Левски бе качен на едно буре. Сложиха му въжето. Преди да бъде избутано бурето, Левски извика:

– Боже, избави България!

Пациенти с токова заболяване прилича на бирено буре поради натрупването на излишната течност в тялото, особено в коремната кухина.

Използват се различни медикаменти, но днес ще споделя няколко рецепти от народната медицина,  прилагани при това заболяване.

Шушулките от боба са отличен диуретик, те премахват отока и намаляване на количеството на течност в корема.

Рецептата е следната: 8-10 бобени шушулки заливаме с половин литър вряща вода. Варят се в продължение на десет минути и се оставя да киснат за един час.

Прецедете и приемайте 3-4 пъти на ден по 80-100 мл отвара, половин час преди хранене.

Ето ви още една рецепта.

Залейте с кипяща вода две супени лъжици плодове и листа от горска ягода. Дълго ги варите на слаб огън в закрит съд, а след това ги оставете да се киснат един час.

След като филтрирате течността, може да пиете по половин чаша три пъти на ден 15-20 минути преди хранене.

По същата рецепта може да се приготви отвара от жълт кантарион, пача трева цвят на червена детелина, коса от царевица, семена от грах, корен от репей.

Всички тези растения имат отлично диуретично действие.

Броенето на гейма в тениса започва от нула. Английскоговорящите тенисисти не казват „zero“, а „love“.

В XVI век, почти всички френските крале са играели тенис.

Смята се, че тенисът се е появил във френските манастири през XI век.

Един от най-ярките споменавания за тениса в средновековна литература е един епизод в историческите хроники на Шекспир „Хенри V“, където френският дофин изпраща, като подигравка, на младия английски крал буре с тенисни топки.

Историците смятат, че най-ранният предшественик на тениса е играта жьо дьо пом, играна в Северна Франция през XII век. При нея топка се удря с дланта на ръката.

Крал Луи X е ентусиазиран играч на жьо дьо пом и става известен с построените от него първи закрити кортове в Париж в края на XIII век.

Друг ранен привърженик на играта е френският крал Шарл V, които създава корт в Лувъра.

През XVI век в играта започва да се използва ракета и тя започва да се нарича „тенис“ – от френското tenez – „дръжте“, предупреждение, което сервиращият извиква на своя противник.

Играта е популярна както във Франция, така и в Англия, но по това време се играе на закрито, където топката може да отскача от стените.