Лятото бе изпълнено със слънце и светлина. Прекрасно време за разходка. Дичо минавайки през полето, забеляза един бряст и лоза, покачила се по него. Той спря и се замисли.

От там мина един овчар, забеляза замисленият младеж и му извика:

– Ей, млади момко, какво си се умислил? Да не сравняваш това безплодно дърво с лозата?

– Мисля си колко много си подхождат един на друг, – отговори Дичо.

– Да си подхождат? Ти се шегуваш? – погледна го изненадано овчарят. – Та брястът е безплоден, а лозата дава изобилен плод?!

– Ако лозата лежи на земята, тя ще дава гнили плодове, – каза Дичо, – но така, както се е облегнала на дървото, тя произвежда плод за себе си и за бряста.

– Но, как ще дава плодове и за бряста? – ококори очи овчарят.

– Виж, богатият има много пари, имот и всичко, което му е необходимо за живота и то в изобилие, но е беден за Господа.

– Какво означава беден за Господа? – не се стърпя овчарят и прекъсна младежа.

– Занимавайки се със своето богатство, богатият много малко се моли. Дори и да има някаква молитва, той е слаб и немощен.

– Аха, – поклати глава с разбиране овчарят.

– И ако богатият дава на бедните това, от което имат нужда, – продължи Дичо, – бедните благодарят на Господа за богатия. И Бог благославя богатия, защото молитвата на бедния има сила пред Господа.

– Брей, никога такова нещо не ми е идвало наум, – почеса се по главата овчарят.

– Освен това, – Дичо погледна събеседника си, – ти си човек, който се движи по полето и знаеш, че като настъпи суша брястът, който има влага в себе си, подхранва с нея лозата. Така дървото прави добро, а лозата дава двоен плод за нея и за бряста.

– Прав си, момко, сполай ти! И нека Бог да бъде с теб, – каза овчарят и подкара стадото си към селото.

Настроени да философстват и обменят информация Дико и Дельо седяха под сянката на стария бряст, далече от шумотевицата на деня и суетата на ежедневието.

– Какво става със Земята и нейната ос, – подметна Дико с искрящи очи.

– Това е обширно поле за разговор, – усмихна се Дельо. – За това можем да говорим цял месец и да не ни стигне времето.

– Та да си дойдем на думата, – натърти Дико. – Този глобален процес в промяната на климата си е естествен, нали?

– Разбира се, – съгласи се Дельо.  – Това основно се определя от взаимодействието между Земята, Луната и Слънцето. Те се стремят да са в постоянно равновесие, но това води до промените в орбитите на Земята и Луната, на по-бързи или по-бавни промени в наклона на земната ос, определящ ширината на тропиците.

– Явно от тях зависи, а останалото са дрънканици на тези, които искат да ни наложат глобализацията на цялото човечество. Лоша работа, но колко разбират това?

– Има хора, но те са твърде малко…. – поклати глава Дельо.

– За това не трябва да спираме. Само, когато призоваваме, човек ще се стресне и ще тръгне да спасява света.

– При тази нищета и глад, при това поголовно унищожаване на ценностите ….- усети се песимизма в гласа на Дельо.

– Четох някъде, че са разработили нова теория за устройството и динамиката на земното кълбо. Според нея движението на Земята наподобява вихри като спирали.

– Може и така да е , но тепърва трябва да се докаже,  – уклончиво се съгласи Дельо

– И това ще стане, – каза Дико, но изведнъж прехвърли разговора на друга страна, – А какво е сега състоянието на Земята, Луната и Слънцето?

– В момента има едновременна промяна на наклоните на оста на Земята и нейната орбита, – започна да обяснява Дельо. – Слънцето е във фаза на пасивност. Това води до по-продължително огряване на полярните шапки и топенето на леда. Студените водни течения се насочват към екватора и допълнително влияят на локалните климати. Комбинацията  на няколко фактора води до бурни промени.

– Виж я ти нея, – засмя се Дико. – И Земята била жива като нас.

– Но повечето хора, които живеят на нея, въобще не се интересуват от това и я нараняват, – недоволно заключи Дельо.

Двамата приятели въздъхнаха тежко. След това станаха от пейката и всеки пое към дома си, осмисляйки по свой начин току що проведения разговор.

Имало едно време едно птиче, което било много болно. То не можело да отлети на юг с останалите, за това ги изпратило с думите:

– Ще намеря някъде подслон, а напролет ще ви чакам тук.

Когато всички птици отлетели малкото птиче отишло при един дъб и го попитало:

– Мога ли да се скрия в клоните ти, за да не замръзна през зимата.

Но дъбът отказал. Той бил коравосърдечен и студен. Тогава птичето отишло при един клен със същата молба. Кленът бил по-любезен от дъба, но също не подслонил малкото.

Птичето започнало да моли наред всяко срещнато дърво, да го подслони за зимата. Но и брезата, трепетликата, върбата , бряста, …. му отказали.

Дошъл първият сняг и птичето се било вече отчаяло. Пред него се изпречил един бор. С последна надежда, премръзнало и останало без сили, то едва промълвило:

– Ще ме приютиш ли през зимата?

– Не мога да ти предложа кой знае каква закрила, – казал борът. – Имам само иглички, а те пропускат вятъра и студа.

– Няма значение, – казало птичето треперейки.

Борът се съгласил и прибрал премръзналото птиче. Благодарение на закрилата на бора малкото оцеляло през дългата зима.

Когато пролетта дошла и хълмовете грейнали в пъстра премяна, семейството на птичето се завърнало.

Създателят разбрал как дърветата се отнесли към малкото птиче и много се ядосал.

– Как не пожалихте клетото птиче , изпаднало в беда? – рекъл Той.

– Съжаляваме, – стенели дърветата.

– Заслужавате да ви накажа, – заявил Създателят.

От тогава всички дървета губят листата си наесен. Само иглолистните дървета остават зелени през зимата, заради милостта, която борът проявил към малкото птиче.

В началото нямаше дерета, само една широка степ. Веднъж разхождайки се по обширните си поляни, покрити с трева, господарят попита:
– Къде са цветята ти?
А степта отговори:
– Нямам семена.
Тогава той заповяда на птиците да донесат семена от различни растения и ги разсипа щедро, нагоре и надолу. Скоро в степта цъфнаха лалета, рози и много други цветя в синьо, жълто и червено. Господарят хареса промяната, но неговите любими цветя ги нямаше:
– Къде е моя ароматен жасмин, сладките теменужки, папратите и цъфтящи храсти?
Той отново си поговори с птичките и те донесоха още различни семена и ги разнесоха из степта. Когато господарят отново дойде, не намери своите любими цветя и каза:
– Къде са цветята, които най-много обичам, тези които са ми по-скъпи от другите?
А степта тъжно отговори:
– О, господарю, не можах да ги запазя. Суровият степен вятър бушуваше.  Слънцето безжалостно гореше гръдта ми. А цветята избледняваха, умираха и изчезваха.
Тогава господарят заговори с мълнията. Внезапен удар разсече гърдите на степта достигайки до нейното сърце. Степта затрепери и застена от болка. Много дни тя плака над зейналата черна рана в нея.
Реката изливаше водите си в цепнатината. Вълните занасяха в дълбините ѝ чернозем. Отново прелетяха птички със семената и ги разсипаха върху образувалата се пукнатина.
И след дълго време суровите скали се покриха с мек мъх и пълзящи растения, а по ъглите зелени гирлянди украсиха прикритите места. Голям бряст с къдрава корона издигна главата си към слънцето. В подножието растяха кедри и брези. Навсякъде нацъфтяха ароматни теменужки, глухарчета и папрати.
Дерето се превърна в чудна градина, където господарят се разхождаше с удоволствие.