Параходът пореше океанските вълни. Слънцето ярко грееше, а пътниците усмихнати и доволни се разхождаха по палубата.
– Пожар!…. Пожар! – рязък вик разруши спокойната идилия.
Изведнъж сред пътниците възникна паника. Хората започнаха да се щурат като полудели насам натам. Крещяха обезумели, плачеха и се вайкаха.
Демирев бе златотърсач и след успешен „улов“ се връщаше с този кораб у дома, но уви… Бедата надвисна като градоносен облак над житно поле.
Златотърсачът не веднъж се бе сблъсквал с какво ли не в живота си, досега му бе провървяло и все се разминаваше с онази страшната с косата, но сега не се знаеше какъв ще е изхода.
Той хладнокръвно превърза съкровището си към колан си, а отгоре надяна спасителния пояс.
– Да се надяваме, че ще доплувам до бряг, – каза си златотърсачът.
Вече се готвеше да скочи, когато към него изтича момиче и отчаяно закрещя:
– Спасете ме, моля ви! Нямам баща, който да ми помогне. Тук съм сама, а и не умея да плувам. Моля ви, спасете ме!
Гледаше го прекрасно детско личице, обляно в сълзи. Две изплашени детски очи умоляваха и търсеха закрила.
„Какво да правя? – помисли си Демирев.
Той погледна съкровището си, а после обърна взор към детската ръка, която се бе вкопчила в него. В главата му се надигна буря от противоречиви мисли.
„И двете не мога да спася, – помисли си Демирев. – Трябва да оставя или златото, или детето“.
Не се колеба дълго. Решително хвърли събраното с толкова труд злато във водата, хвана момичето за ръка и двамата скочиха от пламтящия кораб.
Неимоверни усилия. Отчаяна борба, но накрая доплуваха благополучно до бряг. Като се добраха до спасителната суша, Демирев изпадна в безсъзнание.
Когато златотърсачът дойде на себе си, видя момиченцето да седи до него и с малките си ръчички да разтрива гърдите му. Лицето на детето бе обляно в сълзи.
Колко много му струваше това дете, заместило доскорошното му съкровище, но си заслужаваше.
Една спасена човешка душа е много по-ценна от всичките материални блага на земята.
