Виктор се смяташе вече за голям. Това не е шега работа, знаеше да чете, смяташе до сто и пишеше красиво. Тази есен щеше да постъпи във втори клас. Той най-много обичаше със сестра си Даря да играят на пулове.

Това бе една такава игра, в която пуловете се подреждаха на шахматната дъска и всеки от играчите се стреми да отстрани, колкото може повече от фигурите на противника.

Децата доста се вживяваха в сраженията, представяйки си, че са предводители на войски и настървено воюваха един срещу друг.

Един ден Виктор и Даря решиха да играят на любимата си игра. Толкова се бяха въодушевили, че пуловете летяха във всички посоки из стаята. Един се завря чак зад шкафа.

Даря се възпротиви:

– Ти го хвърли, няма да отида да го взема.

– Е, добре, – въздъхна Виктор и се насочи към шкафа.

Надникна отдолу но нищо не видя. Изведнъж го осени гениална идея и той бързо отвори горното чекмедже. Издърпа го и реши да погледне зад шкафа, оттам очакваше да има  по-добра видимост.

Но когато надзърна, Виктор отстъпи с вик.

– Какво ти става? – попита уплашено Даря.

– Там, – посочи с ръка Виктор към отвореното чекмедже, – видях, очи, който ме гледат.

Момчето бе пребледняло от ужас.

– Как може някой да се скрие зад шкафа? – попита  подигравателно, но с боязън Даря. – Виж, той е плътно допрян на стената.

– Щом не вярваш сама погледни, – ядоса се Виктор.

„Какво си въобразява тя, – помисли си Виктор, – че съм страхливец като нея. Тя се плаши и от сянката си, а сега ми се присмива, въпреки, че е разтревожена малко“.

Предизвикана от брат си Даря надникна. Последва вик и двамата изтичаха в стаята при баща си.

Задъхан и уплашен Виктор започна да обяснява:

– Там ….. зад шкафа …. очи ….. гледат ме!

Баща им започна да се тресе от смях. Майка им надникна в стаята и попита:

– Какво става тук?

Братът и сестрата бяха опулили очи и все още тръпнещи от преживяното, гледаха баща си изненадано.

Накрая баща им обясни:

– Вчера купих огледало и тъй като не знаех къде да го сложа, преди да го поставя в антрето, реших, че най-добре би се поместило, поне за момента, зад шкафа в детската стая.

Сега вече бе ред на децата. Виктор и Даря, разбрали чии очи са видели зад шкафа, изпопадаха на пода от смях.

Дъждът неочаквано затропа по прозорците. Влагата му освежаваше заспалата земя. На Радой му бе тежко.

Той премисляше случилото се с него през деня и се отчайваше. Обърна се няколко пъти в леглото и въздъхна.

– Голям карък съм, – прошепна обезсърчен Радой в мрака.

Брат му Борил още не бе заспал и го чу. Той се обърна към братлето си и каза:

– Бог не е мъртъв. Твоят живот може да ти изглежда като една незавършена картина, пълна бъркотия, в която липсват множество парчета, но Той не е завършил делото Си в теб!

– От къде да знам, че това е точно така? – раздразнен попита Радой.

– Можеш и да не го виждаш, но Той работи, – започна да го увещава Борил. – Бог не спира да работи върху великолепната картина на твоя живот и тази на любимите ти хора. Само защото не можеш да видиш крайния резултат, не означава, че тя няма да бъде шедьовър.

– Писано е, че Онзи, който е започнал добро дело в мен, ще го завърши, – смотолеви несигурно Радой.

– А това не те ли прави по-сигурен, че Бог все още работи в живота ти? – попита предизвикателно Борил.

– Ами ако Той прекрати или отложи? – несигурност и уплаха се прокраднаха в мислите на Радой.

– Никой и нищо не може да спре Божието благоволение в живота ти! – натърти Борил. – Дори да възприемаш, че всичко е пълна бъркотия, Бог може да използва този хаос и да благослови хората около теб.

– Наистина ли мога да очаквам това от Него?

– И много повече, – усмихна се Борил, –  свръх благоволение, доста благословения и добри вести!

Радой се замисли и нищо не каза.

– Изпълнен ли си с повече надежда, след като вече знаеш, че Бог не е приключил работата Си в живота ти? – попита очакващо Борил.

– Благодарен съм, че е започнал добро дело в живота ми и ще го завърши, – каза вече успокоен Радой. – Много ми се искам с благодатта, която ме дарява, да помагам на другите.

– Имаш възможност още утре да насърчиш някого в живота му, – окуражи го Борил.

Радой още дълго стоя буден, но мислите му бяха ведри, изпълнени с мечти за добри дела.

Вечерта бе прегърнала смълчаното селище, което бе потънало в дълбок сън. В мрака луната любопитно надничаше зад облаците, искайки да разбере, какво ли правят зад онзи или другия все още светещи прозорци на домовете.

Една тухла и парче восък лежеха един до друг на дългия дървен рафт. Восъкът огледа съседа си и попита:

– Кажи ми тухло, защо си толкова твърда?

– Не винаги съм била такава, – усмихна се тухлата със загрубелия си глас. – Аз заедно с моите братя и сестри бяхме направени от мека глина, но когато преминахме през пещта, нагорещена от силния огън, ние станахме корави и твърди.

– И аз бих искал да стана като теб полезен на хората, – изказа желанието си с болка в гласа парчето восък.

Сутринта стопанката накладе огнището. Изведнъж восъкът си спомни, какво тухлата му бе разказала вечерта.

– Тя спомена, че е станала твърда, когато е преминала през огън, – каза си парчето восък.

То се премести на самият  ръб на рафта и се претърколи към пещта.

– Ау, колко е горещо, – извика восъкът, но никой не го чу.

В стаята влезе собственикът на дома. Той бе майстор на кукли.

Когато видя омекналия восък пред пещта възкликна:

– Това е забележително! От този восък ще направя нова кукла.

Той пое размекналото се тяло. Изтегли един вирнат и непокорен нос, вдлъбна устата оформяйки ѝ усмивка до ушите, а накрая закръгли две хитри очи. Който и да погледнеше куклата, не можеше да не се усмихне.

Колко радост донесе на децата тази играчка?!

Всеки, който поиска, може да стане полезен. А наградата на такива е голяма, защото те са желаели доброто на другите, без да искат отплата.

Слънцето ярко блестеше, но то не отговаряше на настроението на Наим. Младежът бе свил ръцете си в юмруци, здраво бе стиснал зъби, но устата му бе затворена и само по лицето му можеше да се разбере, че ако имаше възможност да вика, щеше да реве като лъв.

Така го завари Назар. Той бе подочул какво се е случило с приятеля му. Седна до него, не можеше да не съчувства на мъката му.

– Наим, стегни се, – каза му той, – разногласия винаги ще има.

– Да особено с онези, на които не можем да кажем нищо или да се махнем от тях, – процеди през зъби Наим.

– Не само ти имаш такива сложни взаимоотношения в семейството.

– Та те ме направиха на луд, – Наим едва се сдържаше, за да не изкрещи. – Та аз съм техен син, брат, братовчед, племенник, внук, …..

– Спомни си какво четохме вчера, – опита се да го ободри Назар.

– Какво? – незаинтересовано и безразлично попита Наим.

– Не обърна ли внимание, че Исус не контролираше своето семейство, но не позволяваше и те да го управляват.

– Какво мога да направя аз? – попита безпомощно вдигайки ръце Наим.

– Ако смяташ, че можеш да контролираш поведението на хората особено към себе си, ти си поробен от тяхното мнение, – констатира Назар.

– И какво да ги оставя Бог да ги контролира какво да правят ли? – начумери се Наим.

– Щом си приел Исус Христос за свой Господ и Спасител, ти си Божий син. Бог те обича и одобрява.

– Да, но те…., – недоволно измрънка Наим и се спря.

– Виж, – Назар погледна приятеля си в очите, – Исус даде на роднините си пространство, време и благодат. И понеже го направи, те се промениха. Един от тях стана апостол, други поеха пътя на мисионерите. За това не се отчайвай. Бог все още променя семействата.

Денят предаваше властта на нощта. В стаята стана тъмно, но Велин продължаваше да седи на стола без да обръща внимание на това. Той бе напрегнат. Нещо сериозно го измъчваше.

В стаята шумно влезе Деси, светна лампата и като видя угрижения си брат попита:

– Ти какво правиш на тъмно? Какво си оклюмал?

– Искам да подаря най-хубавият подарък на Рожденика. И се чудя, какво би Му харесало най-много?

– Кой има рожден ден? – попита Деси и разтърси глава, искайки да си припомни.

Велин се усмихна:

– Наближава Рождество…

– А това ли? – възкликна не много въодушевено Деси. – Той си има всичко. Какво можеш да Му подариш?

– Искам с нещо да го зарадвам, – въздъхна Велин, – но не зная с какво.

– Ако е нещо сантиментално, може да изглежда незначително и безсмислено, – започна да разсъждава Деси на глас. – Да кажем, че е нещо практично, но и тогава не знаеш дали ще покриеш стандартите му за качество. Обикновено се дават пари, рожденикът сам да си избере подаръка, но в случая ми изглежда неестествено.

– Това е човешко съобразяване, – недоволно реагира Велин, – суетно, егоистично, пресметнато в цифри, бюджет или някаква благодарност. Такъв начин на подаряване е свързан с мисълта: Какво ще си помисли рожденикът или останалите гости?

– Не знам, – призна безизходното положение Деси.

– Спомняш ли си история с бедната вдовица в храма и двете лепти, – попита Велин, – които пуска в съкровищницата на храма? Тази жена постъпи странно според човешката логика. Защо ѝ е необходимо да дава на Бога всичко свое, което на практика е абсолютно нищожно?

– Вярно, – замисли се Деси, – тези монети няма да свършат никаква работа за нея самата, камо ли на Бога. Тогава защо Христос забелязва точно нея и я даде за пример на учениците Си?

Велин бе осенен от неочаквана мисъл. Той вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и въодушевено каза:

– Защото тази вдовица си ти, аз и всички останали хора, които сме поканени на голямото празненство за рождения ден на най-добрия ни Приятел.

– Тогава какви варианти ни остават? – попита озадачено Деси.

– Ако сме горди, няма да отидем, защото ще си кажем, че нашият подарък е жалък и тогава всички ще видят колко не можем, не знаем, нямаме или не сме.

– Аз бих постъпила така, ако смятам, че подаръкът ми не струва и другите ще ми се смеят, – изказа мнението си Деси. – Но какво в действителност трябва да направим?

– Другият вариант е да отидем смирено с двете лепти и да ги пуснем в ръката на Рожденика. Той няма нужда от тях. За Него не е важна стойността на твоя подарък. Това, което ще зарадва Рожденика, е покорност дори в малкото или в това, което ти си мислиш, че е малко.

Деси гледаше брат си и още не можеше окончателно да реши, какво да подари на Рожденика.

– Господ Исус Христос иска да използваме двете лепти на това Рождество. Независимо колко незначителни се чувстваме, трябва да използваме това, което имаме в джоба си, в ума си, в ръцете си, в дома си, за да зарадваме някого заради Исус на това Рождество. За да зарадваме Рожденика, ни трябва само едно – готово за това сърце, – заключи тържествено Велин.