Александър и Мая седяха на пейката. Сашо бе забелязал, че Мая е тъжна и ѝ предложи да се поразходят, но от ходенето им нищо не излезе.

Мая беше вглъбена в мрачните си мисли и постояно мълчеше. На опитите на Сашо да поговори с нея, тя отговаряше едносрично и отново млъкваше.

Двамата бяха на 18 години и учеха в един и същи клас. Сашо отдавна харесваше Мая, но не смееше да ѝ каже. Когато я видеше тъжна се стараеше да я разсее и развесели.

Накрая Сашо не издържа и каза:

– Мая не мога да те гледам такава посърнала. На мен съвсем не ми е безразлично, как се чувстваш. Искам да си щастлива и да се усмихваш.

Мая въздъхна дълбоко, очите ѝ се премрежиха от сълзи, а думите ѝ потекоха, като голяма река изпълнена с болка и мъка:

– Случайно научих, че баща ми изневерява на майка ми.

Сашо я погледна съчувствено, неговите родители се бяха развели, когато той беше на 10 години. Тогава много тежко го преживя.

– Ако кажа на мама, те ще се разделят, – Мая безпомощно погледна към Сашо. – Какво да правя?

Александър само вдигна рамене, той знаеше, че случаят е безнадежден и обречен на провал.

– Знам, че мъжете понякога изневеряват на жените си …., – Мая едва не се разплака, – но когато става въпрос за майка ми и баща ми, ……това ще нарани мама. А тя е толкова грижовна.

– Майка ми също не можа да го понесе, – сподели Сашо, – дълго след развода я чувах да плаче в спалнята.

– Моят баща е красив мъж – каза Мая – и жените се заглеждат по него.

– Ако само се заглеждат по него, – каза Сашо, – в това няма нищо лошо.

– Скоро, съвсем случайно чух баща ми да си уговаря среща с някоя си Камелия.

– Но това може да е било свързано с работата му, – каза Александър. – Някаква делова среща.

– Ако беше бизнес среща, – ядосано смръщи вежди Мая, – защо ще я нарича „зайче“ и „душичко“?

Сашо не можа да възрази с нищо на това.

– Мисля, че баща ми отдавна изневерява на майка ми, – каза настървено Мая. – Мама цял месец беше в болницата, той е посещаваше там, но вечер се прибираше след полунощ „от работа“.

Мая започна да чертае с обувката си линии пред пейката.

– Съжалявам мама и ненавиждам баща ми за неговото предателство. Ако ѝ кажа, двамата ще се разведат, но ако премълча трудно ще мога да възприема баща си като достоен човек и идеал за мъж. Какво да правя?

Сашо разбираше положението, но не можеше да ѝ даде никакъв съвет.

– Страхувам се, – продължи да излива болката си Мая, – че мама ако узнае за изневярата на баща ми, ще заприлича окончателно на старица. Тя така и не се оправи след операцията.

Мая се разплака. Сашо сложи ръка на рамото ѝ и тихо каза:

– Мая, ти не можеш да им помогнеш, ако сами не се разберат. Каквото и да правиш, всичко зависи от тях двамата. Доколко могат да си простят и да започнат всичко отново без съмнения един спрямо друг.

– Съвсем нищо ли? – Мая го погледна отчаяно в очите.

– Да, – въздъхна тежко Сашо. – Но трябва да внимаваме ние, да не правим така утре, когато имаме свое семейство, дом и деца.

Петрана се тревожеше много за майка си. Възрастната жена имаше проблеми само със жлъчния мехур, но болките ѝ бяха много големи.

Най-накрая Петрана заведе майка си в болницата и каза на лекаря:

– Докторе, доведох майка ми. Прегледайте я и излекувайте жлъчния ѝ мехур. Не мога да я гледам повече, как се мъчи.

Възрастната жена често посещаваше църквата и вярваше в Бога. Тя не бе загубила надежда, че ще оздравее.

Лекарят я оперира, но при операцията откри тумор с метастази. Той разбра, че няма да може да помогне на жената и каза на дъщеря ѝ:

– Съжалявам, но трябва да ви призная честно, че няма да мога да излекувам майка ви. Нейният жлъчен мехур е наред, но в тялото ѝ открих тумор с метастази. При това положение е невъзможно да оздравее. Тя ще умре след няколко дни.

Петрана се натъжи, но вдигна глава и каза:

– Докторе, моля ви само за едно нещо. Не казвайте това на майка ми. Достатъчно е, че аз знам за това. Не я лишавайте от надеждата ѝ. Нека си мисли, че е имала проблем с жлъчния мехур и операцията е минала успешно. Няма значение другото, нали и без това скоро ще умре.

Лекарят се съгласи.

– Можете да вземете майка си в къщи, … на ваша отговорност.

Няколко месеца по-късно тази възрастна жена отново дойде в болницата, за да се прегледа.

Когато лекарят я видя си помисли: „Това е невъзможно, аз виждам призрак. Нали тя трябваше да умре?“

– Здравейте, – каза лекарят притеснено. – Как се чувствате? Какво правите тук?

– Докторе, вие изненадан ли сте? – погледна го учудено възрастната жена.

Тя си помисли, че докторът не си спомня коя е, но го извини пред себе си: „Толкова много хора минават през ръцете му, от къде накъде ще запомни точно мен“.

За това му се усмихна и каза:

– Аз съм тази жена, която оперирахте преди няколко месеца, имах проблем със жлъчния мехур. Знаете ли, след операцията у мен  се появи такъв голям оптимизъм, почувствах такава голяма радост, че започнах да благодаря на Бога. След като ме изписахте, повече не съм боледувала.

„Какво огромно влияние е оказало доверието ѝ в Бога върху състоянието на организма ѝ, – възкликна в себе си докторът“.
Тази жена наистина беше оздравяла. При повторния преглед у нея не беше намерен рак.

Наоколо гъмжеше от мъже, които пренасяха нещо в колички или на ръце. Приличаха на безброй мравки, които в неспирни колони се точеха към „съкровището“.

Един камион бе паркиран на тротоара. За него бе закачена верига. Другият ѝ край бе вързан за метална решетка преграждаща вратата на банката.

Моторът изръмжа и камионът потегли. Решетката подаде и се откърти. Мъже с брадви и лостове разбиха вратата. Тълпата като обезумяла се втурна в банката.

Някой се развика:

– Вътре е заредена бомба.

Хората се отдръпнаха назад, а тези, които бяха успели да влязат, тичешком напуснаха сградата.

– Сигурно някой е искал сам да обере парите, за това е дал фалшива тревога, – обади се женски глас от тълпата.

Изведнъж хората пак се юрнаха в банката, но скоро излязоха с празни ръце. Главите им бяха клюмнали, а в очите им се четеше отчаяние.

– Обрали са всичко, преди да избягат, – недоволно мърмореше някой.

– Негодници и крадци, това са те, – роптаеше белокос мъж.

Магазините, ресторантите, хотелите, обществените сгради, …., дори болниците не бяха подминати от мародерите.

Навсякъде се разнасяха компютри, телевизори, вентилатори, бюра, столове, огледала, скъпи сервизи, чинии, чаши, …

– Те ни откраднаха, свободата, парите и правото на избор, – ревеше едър мъж, като сочеше към една от правителствените сгради.

– Хората си мислят, че сега могат да вземат всичко, – махна с ръка един старец. – Сякаш това може да замени отнетото.

– Тези, които крадяха от народа, – извика младеж, целият зачервен и настървен, – се скриха и избягаха.

– Какво е един прашен компютър, срещу десет години отнет живот, – разсъждаваше мъж съсипан от мъченията и изтезанията в затвора.

– Накъде си помъкнал този телевизор, – скара се един едър мъж на слабичък младеж, който едва се движеше под товара си. – Нали гръмнаха електростанциите. Забрави ли, че и ток няма.

Някой се движеха като унесени, без нерви, без чувства, повлечени от общия поток на безумието. Други клатеха глава и премигваха само с очи.

Войната бе отровила хората и от тях изригваха тъмни желания и спотаени страсти. Бе се отворил адът на човешките емоции.

– Обещаваха ни да отворят вратите на свободата, но вместо тях открехнаха тези на хаоса, – каза с треперещ глас старец, целия в дрипи и рани по главата и ръцете……

Офицер Пак постъпи на работа в местния полицейски участък в началото на годината. След обяда той се почувства много уморен и реши да подремне.

Телефонът извъня:

– Възрастна жена повече от час блуждае наоколо, – съобщи му началникът, – виж какво става.

Пак не можеше да се бави, трябваше бързо да действа. Той седна в колата и потегли към оказаното място.

„Вероятно старата жена просто се е изгубила, – помисли си Пак. – Едва ли ще е толкова трудно да реша проблема ѝ“.

Когато приближи мястото той видя жената. Тя носеше две бохчи.

– Как се казвате? Къде искате да отидете? … – питаше я Пак, но тя не отговаряше на нито един от въпросите му.

Жената повтаряше само едно и също нещо:

– Дъщеря ми ражда.

Жената изглеждаше объркана, тя не можеше дори да каже името на дъщеря си.

По- късно се разбра, че жената страдала от Алцхаймер и често ѝ се случвало да губи паметта си.

Случаят се оказа много по заплетен, отколкото предполагаше Пак. Но той забеляза нещо много интересно. Жената беше по пантофи, вероятно живееше някъде наблизо.

Той я снима на мобилния си телефон и започна да показва снимката ѝ на минаващите. Но никой не я познаваше.

Пак я покани:

– Да отидем до полицейския участък. Там ще си починете малко.

Но когато посеган към бохчите да ги вземе, тя ги притисна до себе си и не му ги даде.

„Изглежда вътре има нещо много ценно за нея“, – помисли си Пак.

След няколко часа полицаите успяха да намерат човек, който я познаваше. Едва тогава Пак научи, къде живее жената, как се казва, дори къде е болницата, в която се очаква дъщеря ѝ да роди.

Няколко офицера придружиха възрастната жена до болницата, за да може тя да види дъщеря си и новородения си внук.

Когатто пристигнаха там, бабата с усмивка разтвори бохчите си. А там имаше ….. очите на полицаите се насълзиха.

В бохчите имаше супа, ориз и плодове.

В Корея на родилките се дава гореща супа от водорасли, която е богата на полезни вещества и помага за възстановяване на силите.

Бабата поднесе храната на дъщеря си и каза:

– Яж, мила, възстановявай се.

Момичето се разплака и я прегърна. Полицаите, кото станаха свидетели на тази сцена, също не можаха да задържат сълзите си.

Беше горещо, но в Кения  това е нормално. Омар Фарах бе мюсюлмански учител. През деня той хвана автобуса минаващ през Мандера. Вътре в колата бе задушно и горещо, а и пейзажът не предлагаше нищо интересно.

Изведнъж автобусът спря. Пътниците плахо се заоглеждаха през прозорците. Видяха бойци въоръжени с автомати и пушки.

– Това са терористи от групировката „Ал Шабаб“, – каза един от мъжете вперил поглед, изпълнен с ужас, към въоръжените мъже.

Вратата на автобуса се отвори рязко, а от вън прозвуча команда:

– Слизайте!

Хората колебливо запристъпяха и се струпаха пред вратата на автобуса.

Суров мъжки глас изрева:

– Разделете се. Мюсюлманите тук, а християните от другата страна. На повечето от пътниците им трепереха краката и не реагираха.

– Които от вас са мюсюлмани, са в безопасност. Не бойте се, нищо няма да ви направим.

В групата от пътници имаше хора, които не бяха мюсюлмани. Някои от тях наведоха глави.

Омар застана пред групата и твърдо заяви:
– Те са също хора като нас, макар че изповядват друга религия. Ако се отнасяте добре към тях и те ще се грижат за нас …..

Най-близко стоящият до групата терорист кресна:
– Ще ги избием.

–  …. нека живеем в  мир с тях, – довърши фразата си Фарах.

Терористът изгледа малко по-меко Омар и каза:

– Дръпни се от тях. Щом си мюсюлманин няма да пострадаш. Бягай.

– Убийте ни всички или ни оставете на мира, – извика Фарах.

Няколко души го подкрепиха.

Терористите озлобени започнаха да стрелят. Омар прикри с гърдите си християните.

Куршум прониза смелият мюсюлмански учител. Той падна на земята и загуби съзнание.

По-късно бе откаран в една от болниците на столицата. Лекарите цял месец се бореха за живота му, но усилията им бяха напразни.

На гроба на Омар брат му каза:

– Дано смъртта ти, братко, доведе до религиозно разбирателство. Хората трябва да живеят заедно в мир. Нека в Кения всички да живеем като една общност, без да се избиваме.