Двойка от Каролина живяла заедно 59 години. Възрастните хора прекарали последните си няколко дни, като се държали за ръце, лежейки в едно болнично заведение. Те умрели с разлика от няколко часа.

За тях е било естествено да бъдат заедно и да се държат за ръце. Те невероятно много ценели любовта си един към друг.

80 годишната Маргарет е страдала от рак, а 84 годишният ѝ съпруг Дон не можел да диша поради фиброза на белите дробове и двустранна пневмония.

Първоначално лежали в болницата в различни отделения, но за тях това било мъчително, защото не можели да се виждат.

Роднините им убедили болничния персонал да ги сложат заедно в една стая.

Благодарение на усилията на лекарите възрастните хора са поживели още няколко месеца.

Маргарет умряла в 8 часа сутринта, а Дон в 17 часа на същия ден.

Симона Ненова преподаваше в началното училище, в един малък град. Трудно е да се работи с малки деца и тя осъзнаваше каква голяма отговорност носи на плещите си.

Един ден тя даде на своите ученици следната задача:

– Завършете изречението: „Искам моя учител да знае, че …..“

Резултатът бе изненадващ.

Наталия бе написала: „Искам моя учител да знае, колко много ми липсва баща ми. Той ни е напуснал, когато съм била на 3 години. Сега с мама сме сами“.

Иван бе зацапал тетрадката си със сълзи, които бяха размили написаното тук там, но въпреки това се четеше: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ стана лошо и я откараха в болницата миналата нощ“.

Милена дълго дъвка писалката, с която ѝ бе услужила Ваня, преди да напише следното: „Искам моя учител да знае, че в къщи няма дори молив, с който да си напиша домашните си“.

Манол в последно време седеше все замислен на чина, загуби се веселият му смях, нещо бе съкрушило сърцето му. Ненова не знаеше какво е това но от листа, който ѝ бе дал прочете: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ откриха рак тази седмица, казаха, че не ѝ остава много. Когато тя си отиде, ще се връщам у дома, но няма да има кой да ме срещне, да ме прегърне, да ме успокои и да ме утеши“.

Непокорния Васил бе изписал своите криви букви доста нервно. Те се подпираха едни други, а коя е главната и къде е точката, трудно можеше да се разбере. На листа той бе изразил своето негодувание: „Искам моя учител да знае, че не ми харесва, когато ми прави забележка, че другите ученици старателно се занимават с поставените им задачи, а аз седя и бездействам. Трябва да започне да ме учи. Колко жалко, че дори не ме забелязва“.

Роза постоянно е сама в къщи. Баща ѝ е починал, когато е била много малка. Майка ѝ ходи на няколко места на работа и двете почти не се засичат у дома. Тя с тъга бе написала: „Искам моя учител да знае, че няма кой да подпише бележника ми, тъй като рядко виждам майка си, а когато се видим няма време да я накарам да направи това“.

Мирон бе много бавен, Ненова постоянно трябваше да го изчаква, но другите деца през това време неспокойно се въртяха на чиновете си. Той бавно и спокойно бе написал: „Искам моя учител да знае, че имам артрит и за това не мога да върша нещата толкова бързо, както другите. Но аз няма да се предам“.

Имаше още толкова много листове. И всеки от тях говореше за болка, мъка и страдание.

Ненова вече по друг начин гледаше на учениците си. Когато прочете какво са написали по тази тема, престана да крещи на децата. Тя стана по-милостива, състрадателна и всеотдайна.

Волейболистите на италианския отбор решили да дарят всичките си премии от сребърните олимпийски медали на засегнати от земетресението, което е станало в централната част на страната.

Според последните доклади жертвите на бедствието са 294 души, 388 са ранени и в болница, 2,5 хиляди души загубиха покрива над главите си.

Капитанът на отбора Емануил Бирарели е съобщил, че италианците дават за благотворителни нужди 50 хиляди евро.

Припомнете си, че в последния мач на турнир по волейбол в Рио Италия загуби от Бразилия и в трите гейма.

Един свещеник попаднал в болницата. Дошъл да го види дякона и започнал да го изобличава, като накрая заключил:

– Всичко това е станало с теб поради греховете ти.

Когато дяконът се връщал от там на велосипед, паднал и си счупил крака. Така попаднал в същата болница.

Тогава свещеникът го попитал:

– За какво ти попадна тук?

Дяконът съвсем сериозно обяснил:

– Бог ме обича, а когото обича него и наказва ….

 Яна бе в 27 седмица от бременността си и пътуваше в автобус към болницата. Нещата с плода се бяха усложнили. Шофьорът на автобуса бе забелязал притеснението и объркването в очите ѝ.

Когато Яна се преви от болка и лицето и се изкриви от напрежение, шофьорът се обърна учтиво към нея и каза:

– Успокойте се, ще стигнете на време.

След това се обърна към останалите пътници:

– Ако някой ще слиза на следващите четири спирки, нека слезе сега, защото автобусът ще се отклони.

Имаше и мърморещи, но хората слязоха. Шофьорът седна зад волана и подкара бързо автобуса. Спря точно пред болницата.

За Яна всичко мина благополучно и тя се чувстваше вече по-добре.

На другия ден тя позвъни във фирмата на шофьора, който ѝ бе направил такава голяма услуга.

– Здравейте, – каза Яна, – вчера пътувах в автобус номер 23, шофьорът заради мен се отклони от маршрута си. Нали не е пострадал заради това. Благодарение на него, лекарите успяха да спасят моя още нероден син.

– Не се безпокойте, – отговори дружелюбен мъжки глас. – При нас постъпи само едно оплакване от един пътник. Шофьорът веднага ни съобщи за случилото се, след като ви е закарал в болницата. Той вече получи благодарност за своите действия. Благодаря ви, че позвънихте. Радвам се, че сте добре и се пазете!