Ирина едва позна баба си. Едната страна на лицето ѝ бе силно изкривена, сякаш някой допълнително я бе разтягал. Устата ѝ бе провиснала на една страна, а едното ѝ окото беше полузатворено. Около нея стърчаха тръбички, а в ръката ѝ бе забодена игла.

Така, както я бяха сложили да легне, още по-ясно личеше вдлъбнатия ѝ гръден кош. Главата и стърчеше по неестествен начин на кльощавия ѝ врат.

Възрастната жена изобщо не помръдна, когато Ирина седна до нея. Дори с поглед не реагира, но една от ръцете ѝ леко потрепна.

– Не може да говори, но вчера на два пъти успя да каже името ви, – каза медицинската сестра.

Нещо се стегна в гърдите на Ирина. Тя се страхуваше  да хване баба си за ръка, защото не знаеше дали действието ѝ няма да ѝ причини болка. Ирина бавно приближи пръстите си и докосна ръката на баба си.

– Мама и Стефан идваха ли да я видят? – попита Ирина.

– Никой не е идвал освен съседката ви Галя, – каза сестрата.

„А трябваше да са тук, – помисли си Ирина. – Баба умира. Нима не разбират, че сега трябва да се сложи край на техните дразги и взаимни обвинение“.

Баба ѝ размърда устни.

– Какво? –  Ирина се наведе над нея, за да долови някоя дума.

– Бабо, кажи ми какво искаш, – Ирина неволно бе повишила тон, а това предизвика недоволството на пациентите от околните легла.

Ирина улавяше само някакъв шепнещ, накъсан звук. Възрастната жена се мъчеше да каже нещо.

– Ах…. оо ….ммм, – напъваше се бабата.

– Какво? – Ирина се наведе още по-ниско над нея, ухото ѝ почти докосна устните на баба ѝ.

Очите на бабата леко помръднаха. Те бяха сълзящи, замрежени с лека пелена, но сякаш взрени в лицето на внучката ѝ.

Ирина бе уплашена, но стоеше надвесена над баба си. Тя се опитваше да разбере поне малко.

– …енис, – успя да произнесе възрастна жена.

– Май не знае какво приказва, – обади се една жена от съседното легло.

Сълзите размазаха погледа на Ирина. Стори ѝ се, че слънцето свети по-ярко, а баба ѝ се усмихва.

– Да, бабо, – прошепна Ирина, – още ходя на тенис.

Но днес не бе отишла заради нея. С баба си бяха големи приятелки, Възрастната жена я насърчаваше, когато загубеше някой гейм в повече. Утешаваше я и ѝ казваше:

– Ще успееш, моето момиче, непременно ще победиш.

А сега баба ѝ лежеше в кревата, а Ирина се страхуваше, че за винаги ще я загуби.

Зина бе от две години в дома. Майка ѝ бе починала, а баща си не бе виждала изобщо. Наближаваше празник и тя усещаше нетърпението на децата край нея.

Щяха да дойдат хора в дома и всеки от децата щеше да получи подарък.

– Дано дойде онази …. усмихнатия батко с къдравата коса, – замечта се Мира.
Тя си спомняше колко добър беше към нея и ѝ помагаше да се придвижи по стълбите.
Тони знаеше, че ще получи някаква играчка, но сърцето му жадуваше някой да го прегърне, да поговори с него. Не помнеше майка си, нито баща си. Когато видеше някое малко дете хванало за ръце родителите си, весело да бъбри с тях, му ставаше мъчно.

Лена, често се криеше в някой ъгъл и дълго плачеше. Между хлипанията ѝ едва се разбираха откъслечни фрази:
– ….. подарък, някаква крас …. кукла…… аз искам мам…. да ме прегръща ……да ми пее…разказва приказ …..ходим на разход…..

Виктор размахваше сабя и даваше заповеди, но там  в него биеше едно детско сърце, жадуващо за ласка и любов.

Жанет гледаше през прозореца и внимателно разглеждаше отминаващите хора. Взираше се настойчиво във всяко лице. Понякога трепваше като малка пеперуда с крилца и шепнеше:

– Мама, ето я идва, не ме е забравила.

Жената с бързи крачки наближаваше вратата на дома…. и отминаваше. Тежка въздишка се отронваше от Жанет. Малкото момиченце с големи сини очи, още таеше надежда, че майка ѝ ще дойде и ще я вземе.

Станимир се люлееше на стола като махало на стенен часовник. Той не говореше, а когато искаше нещо мучеше и размахваше хаотично ръцете си. Щом не го разберяха, започваше да крещи и да си хапе.

Леля Надя  се грижеше за тях. Прегръщаше ги и ги милваше по главата, но тя знаеше, че всяко от децата мечтаят за мама и татко, някой да го обича и да го приема с недъга му.

Наближаваха празници и домът ще се изпълни с подаръци, лакомства, музика и шум, но всичко това щеше да отмине и всяко от децата отново щеше да остане със своята болка и мъка.

Един ученик попитал учителя си:

– Казано ни е да обичаме ближния както себе си. Но как да го обичам, когато той лошо се отнася към мен?

Учителят отговорил:

– Трябва правилно да разбереш тези думи. Обичай ближния си като нещо, което всъщност си ти. Твоето тяло се състои от ръце, крака, глава, уши, очи, нос, сърце, бели дробове, …. Един ден твоята ръка прави грешка, наранява се и цялото тяло се чувства зле. Ще накажеш ли ръката си, че се е ударила? Ако направиш това ще причиниш допълнително неразположение на тялото си. Така е и с ближния, който е едно с теб. Той се отнася лошо към теб, защото недостатъчно добре те разбира. Ако ти го накажеш за това, ще причиниш болка на себе си.

– Но ако той е грешник и е виновен пред Бога, как мога да го обичам? – попитал отново ученикът.

– Ние всички сме части на едно тяло, – казал учителя. – Нима няма да ти стане мъчно, ако видиш, че една част от това тяло се е заплела в греха и почти умира?

В програмата на Ескимоските олимпийски игри е включен необичаен спорт, дърпане на уши.

Двамата съперници сядат един срещу друг. На всеки от тях се слага примка на едно от ушите им.

При даване сигнал за започване на състезанието, двамата противници започват да дърпат примката.

Краят на двубоя се обявява, когато някой от двамата не издържи на болката и се изправи.

Ушите се използват и при вдигането на тежести. Поради това ветераните да са клепоухи, а видимата част на слуховите им органи приличат на свински пържоли.

Първоначална тежест е 450 г. В развоя на битката се наслагват още тежести. В момента рекордът по вдигане на тежести с уши е 8 кг.

Ушната кал представлява секрет от организма, който предпазва ушния канал от инфекции и бактерии. Произвежда се във външния ушен канал, в който кожата е снабдена с жлези, които отделят ушната кал.

Прекалените грижи за хигиената на ушите или пък липса на такива може да доведе до проблеми със слуха. Ако ушната кал се натрупа и се втвърди до толкова, че да не може да се махне с помощта на памучно тампонче, тогава може да се получи запушване на ухото или шум в ушите.

Основната функция на ушната кал е да задържа мръсотията от външния свят и да пречи на развитието на бактерии в ухото. Микрочастици, прах от въздуха и други подобни могат да увредят тъпанчето, ако ушната кал не ги спре. Освен това в ушната кал се съдържат вещества, които се справят с инфекции в ранен етап.

Ушната кал има и хидратираща функция. Тя прави кожата в ухото по-мека и влажна, което предотвратява сърбеж и изсушаване.

Малко хора подозират, че ушната кал се самопочиства. Въпреки, че тя винаги съществува в ухото, по-големите наслагвания обикновено се отмиват при редовно къпане. Когато дъвчете по време на хранене, също изтласквате ушната кал навън.

Хигиенните навици изискват и човешка намеса. Не бъркайте навътре с тампончето за уши, защото може да увредите тъпанчето. Не е добре да си чистите ушите всеки ден, защото така лишавате ухото от ушна кал и го излагате на опасност от развитие на инфекции.

В стари времена ушната кал се е използвала широко в личното стопанство.

Средновековните преписвачи за извличали от нея пигменти, за да илюстрират книги.

Преди восъчните конци да станат масово достъпни, ушната кал се е извличала със заострени нишки, за да не се наранят ушите.

В книгата за американските домакини, излязла през 1832 г., ушната кал се препоръчвала като най-доброто средство за намаляване болката на прободни рани от пирони или шишове.