Манол недоволно размахваше ръце и негодуваше:

– За какъв Исус ми говориш? Той е бил просто човек или как там го наричаха пророк. Вероятно е бил само символична фигура.

– Истината за Исус, не може да се осъзнае от човешкия ум, – продължи Павел да обяснява.

Манол кипеше от ярост:

– Искаш да кажеш, че нещо ми липсва? Да не съм малоумен? Ти за какъв ме вземаш?

– Съвсем нямам намерение да те обиждам, – примирено каза Павел. – Само Божият Дух може да отвори очите на човека и той да осъзнае и приеме в сърцето си, че Исус е нещо повече от човек,… пророк, … учител,…. революционер,… икона,… символ …

– Тогава какво е? – Манол разпери ръце недоумяващо.

– Исус е: Месията, Божият Син, Спасителят на света, Сам Бог в плът! – възторжено обяви Павел.

Манол погледна към приятеля си. Неговото лице сияеше.

– Хмм, – каза си Манол, – май тук има нещо, но как да го разбера?

Въодушевен от думите му, Павел започна да му разказва за Исус и какво той е направил за човеците .

Как е понесъл греховете на хората на кръста, като е отнел наказанието, което се полагаше на всеки от нас.

Как на третия ден е възкръснал и всеки , който повярваме в Него, ще имаме вечен живот.

Всички го обичаха и малки, и големи. Филип Борисов за всеки намираше утешителна дума, а попаднеше ли сред деца, за тях настъпваше истински празник.

С възрастните бе възрастен, с младежите бе младеж, а с децата бе същинско дете.

Застанеше ли Филип на амвона в малката църква на провинциалния град, всички млъкваха. Дори бебетата не плачеха, а най-малките се спираха на едно място и със отворени уста го слушаха.

Сладкодумен бе, не можеше да се отрече. Когато заговореше в църквата се усещаше силното присъствие на Божия Дух. Наричаха го „Принцът на амвона“ и това съвсем не бе случайно.

Веднъж в живота си Филип посети Витлеем. Вдъхновен от вечерния вид на древния град, написа песен за него. Тази песен стана една от най-обичаните в църквата и често я пееха.

Въпреки преклонната си възраст Филип не остави поста си на вдъхновител за стари, на средна възраст хора и младежи. Той окуражаваше изпадналите в депресия и отчаяние.

Неслизащата усмивка от лицето му предизвикваше въодушевление и ентусиазъм. Само един негов поглед и благият му хумор подобряваше настроението на хората около него.

Един ден се разнесе вестта, че Филип Борисов вече е с Господа на небето.

Когато малката Мими чу това, тя възкликна:

– О, мамо! Колко щастливи ще бъдат ангелите!

Той бе млад едва начеващ композитор. Гладът към одобрението го тласкаше към успеха.

Тази вечер бе изключително вълнуваща за него. Представяха първата му опера в голям театър.

Той се бе мушнал отзад в най-тъмния ъгъл и не наблюдаваше реакцията на хората от музиката му, а следеше с поглед само един човек. Мъжът, който го бе вдъхновявал и изпълвал с желание, да бъде като него. Този човек бе на върха на славата си, музиката му звучеше навсякъде. Хората си я тананикаха по време на работа и в трудното си ежедневие.

За младият композитор нямаше значение дали хората в залата го приветстват или го подиграват. Всичко, което желаеше младият мъж, бе усмивката на одобрение върху лицето на вече къпещия се в слава композитор.

Чие одобрение търсим днес? На родителите? На шефа? Или търсим само своя интерес?

Дали работим и говорим така „не като да угаждаме на човеците, а на Бога, Който изпитва сърцата ни“?

Какво означава да търсим одобрението от Бога?

Това означава да обърнем гръб на аплодисментите и похвалите на околните и да позволим на Божия Дух да ни даде повече от Христос, Който ни възлюби и предаде Себе Си за нас.

Дали се изпълняват превъзходните и съвършени цели на Господа в нас и чрез нас?

Това ще видим, когато един ден застанем пред Него и забележим усмивката на одобрението Му.  Похвалата на Този, Който трябва да бъде най-важен в живота ни.

Радослав всяка сутрин ставаше рано. Разсъждаваше върху Библията и се молеше. Той беше предан на Господа и не забравяше сутрешните си срещи с Него. Това беше най-хубавото време за него.

И това бе докато е се запозна с Боб, куче породата немска овчарка. Красиво и стройно животно, човек не може да му се нагледа.

Радослав бе очарован от него и всяка сутрин рано го извеждаше на разходка. Кучето и човекът бяха станали неразделни приятели. Съвместната разходка в ранните утринни часове разсънваше и двамата. Разхождайки се така те срещаха утрото.

Една сряда на молитвеното богослужение се случи нещо интересно с Радослав.

По време на молитвата Божият Дух проговори на сърцето му:

– Христос е първият!

Радослав трепна. Той знаеше, че Христос трябва да бъде първият му фокус за деня, но ….. заради Боб това се бе нарушило. Боб се бе превърнал в нов фокус за него.

Радослав промени отправната си точка и каква огромна разлика се получи. Щом съмнеше Боб започна да размахва опашка, да подскача, да тича до вратата и обратно, показвайки желанието си да излезе навън.

Да, кучето бе радостно и щастливо, но Радослав бе изгубил това чувство. Не, че харесваше по-малко Боб, но нещо му бе тягостно, усещаше някаква празнота в себе си.

И младежът реши:

– Ще търся първо Божието царство! Христос е първият!

Полунощ е, а Ана се въртеше в леглото и не можеше да заспи. Тази нервност и безсъние си имаха причина.

Вълна от мисли ѝ припомняха жестоката неспаведливост, която бе понесла. Тя нямаше вина, но трябваше да изтърпи тази неправда спрямо себе си.

В сърцето на Ана нямаше капка любов, която да покрие всичко това. Какво можеше да направи? Да плаче и да се окайва? Едва ли това би ѝ помогнало.

Ана не се поколеба и със сълзи на очи се обърна към Бога:

– Господи, дай ми сила, с която да изпълня Твоето прдписание за любов, която покрива всяко нечестие и произвол.

Мигновено Божия Дух започна да работи в нея, давайки начало на силата, която ѝ помогна да забрави всичкото зло, което бе развалнувало душата ѝ.

В ума си Ана изкопа гроб. С тъга сложи в него несправедливоста, която я накара толкова много да страда и я покри със земя.

Образувалата се могила Ана покри с рози и теменужки, и заспа. Сънят ѝ донесе спокойствие и мир, толкова жадувани и очаквани.

Раната ѝ, която изглеждаше смъртоносна, бе излекувана, дори белег не остана.

След време, когато я питаха:

– Какво се случи тогава с теб?

Ана вдигаше рамене и се усмихваше. Тя бе забравила злото извършрно спрямо нея, но помеше помощта на Бога в този критичен момент.