Слави весело подскачаше и стаята и си тананикаше някаква своя си песен:

– Ако бях на мястото на Петър, никога нямаше да се отрека от Исуса.

Баща му го чу и се усмихна, а после попита сина си:

– Слави, никога ли не си се отричал от Господа?

Синът без дори за миг да се замисли, бързо отговори:

– Никога!

Той бе сигурен, че не е направил такава глупост и навярно няма да я извърши.

– Ами ако си Го отрекъл с мълчанието си, с поведението си? Нарекъл си се християнин, но съвсем не си се държал като такъв или не си Го допуснал до плановете, хората и определени места в живота си?

– Е, може да съм го направил по някакъв начин, – виновно измънка Слави.

– Тогава може би знаеш цената, която Петър е платил за срама и отричането си от Него? – бащата погледна изпитателно сина си.

– Не му е било лесно, – съгласи се Слави.

– А сега ще признаеш ли своето отричане „по някакъв начин“ от Господа, за да можеш да получиш същото опрощение и възстановяване като Петър?

– Е, татко …, – Слави се изчерви и наведе глава.

– Когато го направиш, ще можеш да свидетелстваш от собствен опит, колко скъпоценен е Той, – бащата потупа сина си насърчително.

Слави го погледна виновно. Той осъзнаваше, че неговото „никога“ не е истина, но същевременно знаеше, че Бог го обича и единственото, което трябваше да направи е да поиска прошка.

Петър Лазаров бе солиден на вид. Добре облечен, по най-последната мода. Където и да минеше, все се заглеждаха в него, а това подхранваше самолюбието му и го правеше още по-горд.

Минавайки край храма Лазаров забеляза в двора му, десет годишно момче, което бе паднало на колене и искрено се молеше.

– Ей, момче, ти вярваш ли в Бога? – попита го присмехулно той.

– Щом се обръщам към Него а помощ, вярвам, – отговори кротко момчето.

– Аз пък не вярвам, – предизвикателно присви очи Петър

– Това е личното ви мнение. Вярата насила не се налага, – каза момчето.

Отговорът на детето заинтригува Лазаров и той предизвикателно го попита:

– Къде е Бог? Аз не вярвам, докато не го видя.

Петър изглеждаше сериозен, явно образован, но въпросът му прозвуча съвсем наивно за момчето.

То го погледна и му каза направо:

– Господине, вие не виждате своя ум, но ако ви кажа, че нямата такъв, ще се обидите.

– Охо, започваме доста настъпателно, – реагира бурно Лазаров.

Момчето продължи:

– Човек вярва в толкова неща, които не вижда, но знае, че са край него. А вие искате непременно да видите Бога.

Лазаров повдигна вежди и каза:

– Е, има нещо, но никой не знае какво е то.

Момчето се усмихна сърдечно:

– Бедата при вас идва от това, че не знаете името на това „Нещо“. То се нарича Бог.

Лазаров бе здраво притиснат. Неговото неверие не можа да устои на думите на това дете и взе да се пропуква.

За себе си Петър реши:
– Ще изследвам по-внимателно нещата и ако открия, че Го има ….. ще Му се доверя.

Двамата седяха един срещу друг. Току що бяха свършили вечерята си.

Вальо започна да се оплаква на съпругата си от безбройните неволи, които го бяха сполетели.

Мина отегчена от оплакванията му, го прекъсна:

– Къде е Бог във всичко това?

„О, не, – помисли си Вальо, – мразя, когато постъпва така с мен“.

След роптаенето на ум последва размисъл и той започна да разсъждава по-трезво.

„Какво стана с мен? Просто се фокусирах върху това, което имам без да се допитам до Бог. Всичко съм ограничил до моята сила, мъдрост и умения. За това бях в тази безизходица“.

И вместо да продължи да се оплаква, Вальо се обърна към жена си и каза:

– Права си, скъпа. Тези, които са в мрака нямат отговор от обещаното наследство, но ние имаме, защото сме наследници на Бога и сънаследници с Христос. Аз все още съм дете на живия и любящ Бог и той ще ми помогне!

И тъй като Божите обещания са непоклатими, за това нашата надежда е несломима.

Когато Самуил прие Исус Христос за свой Спасител, той реши да се ангажира във всяка възможна дейност, за да угоди на Бога.

Самуил използваше само собствените си сили във всяко начинание и скоро енергията му намаля.

Разочарова се и едва не се отказа.

Все пак това се оказа повратна точка в християнския му живот.

От тогава Самуил се научи да казва:

– Господи Исусе, не мога, Ти никога не си казвал, че мога, но Ти можеш и винаги си казвал, че ще го направиш. Това е всичко, което трябва да знам.

Днес, ако сме изкушени да кажем: „Не мога“, можем да се вслушаме в Божието: „Но Аз мога“.

Тогава ние също ще бъдем готови за живота, който Бог е отредил за нас.

Нека благодарим на Бога, не само за Спасението, но и за силата, която ни дава да живеем във всеки един момент.

Край бай Горан се бяха събрали няколко деца. Те харесваха разказите му и щом го видеха веднага идваха при него.

Нетърпеливият Петър попита:

– Дядо Горане, днес за какво ще ни разкажеш?

Старецът погледна лозовите пръчки, които бяха прекрачили дувара на комшията и се ветрееха свободно, полюшвани от слабия ветрец.

Изкашля се и отговори:

– Днес ще ви разкажа за някои мистерии в лозарството ….

– Мистерии, звучи много загадъчно, – тръсна вързаната си на конска опашка коса Мимето.

Повечето очи бяха вперени в него и с нетърпение очакваха, какво ще им разкаже старецът.

– Най-добрите лозари, – започна дядо Горан, – могат да засеят лозята на идеално място, но почвата не винаги ще бъде съобразена с изискванията на новото насаждение.

– Може би трябва да изберат правилния климат, – обади се Здравко.

– Да, – усмихна се старецът, – но не могат да контролират времето.

– Ако се поливат и торят навреме…., – едва се чу тънкото гласче на Атанас.

– Но не можеш да накараш лозата да произведе толкова плод, колкото е получил съседа, – старецът отново намери слабо място и в това предложение.

Бай Горан въздъхна и добави:

– Тайните на лозарството могат да бъдат изучавани, но не всички могат да бъдат разрешени. Така е и в живота ни. Каквито и формули да измисляме и прилагаме, нямаме контрол над нещата.

– Тогава какво да правим? – попита Кирил.

– Бог ни кани, – лъчезарна усмивка огря лицето на старецът, – трябва само да му се доверим.

– А лозарите, те как се справят? – Деница плахо повдигна глава.

– Тези, които чакат идеалното време, изобщо не засаждат, – старецът погали Деница по главата. – Ако наблюдават със страх всеки облак, не събират навреме плодовете. Ние не разбираме как действа Бог, но Той контролира и прави всичко.