Ботьо се опитваше някак да се настани на неудобния стол. Румяна бе омотана цялата в тръбички и спеше. Апаратите просветваха спокойно край нея и едва доловимо издаваха звук.

Дежурната сестра в отделението държеше много на реда. Тялото ѝ бе широкоплещесто, лицето сурово, а ръцете ѝ бяха обемисти. Въпреки това по характер бе много състрадателен човек. На нея винаги ѝ възлагаха най-тежките случаи.

– Господине, – Ботьо долови загриженост в гласа ѝ, когато тя се показа на вратата. – Приберете се в къщи и се наспете. Имате нужда от почивка.

– Дори и да се прибера, няма да мога да заспя, – въздъхна Ботьо.

Сестрата влезе разчисти пръснатите хартийки, събра празните опаковки от храната и приведе стаята в безукорен вид.

Ботьо наблюдаваше леките ѝ и бързи движения и си помисли: „Ех, да можеше с такава ловкост и сръчност да се възстанови и здравето на Румяна.

– Разберете, – каза сестрата, – ако сте вял, посърнал и недоспал, когато се събуди съпругата ви, като ви види такъв, изобщо няма да се зарадва. Ако сте в такова състояние няма да ѝ помогнете много.

– Едва ли някога съм бил в отлична форма за нея, – леко се усмихна Ботьо.

– В такъв случай е време да се постараете, –  каза сестрата. – Не бива да се обвинявате за нейното състояние.

– Ами, ако наистина съм виновен? – попита смутено Ботьо.

– Вие не сте първия, който разсъждава така, – каза сестрата. – Хората търсят причина за сполетялото ги нещастие. И когато не намерят някакво логично обяснение, започват да обвиняват себе си.

Тази едра жена знаеше, че близките на пациентите също се нуждаят от подкрепа и насърчение, както и самите болни.

Тя бе разговарял с Румяна за Ботьо и бе разбрала, че на този човек му е нужен приятел или някой на който да се довери,  да разговаря с него, но най-вече да сподели мъката си.

По време на Втората световна война, съюзническите генерали били изправени пред неочакван проблем.

Войниците писали хиляди писма до близките си. В тях може да се е съдържала и секретна информация.

За да се проследи такава голяма кореспонденция е бил необходим голям щат от сътрудници, но във военно време, това е икономически неизгодно.
Как са решили този проблем в Европа?

Е, сега е ваш ред да помогнете на безпомощните съюзнически генерали. Дайте някакво изгодно предложение, така че от писмата да не изтича секретна информация.

Ако вие бяхте на тяхно място какво щяхте да направите? О, не! Само да не сте посмели да лишите близките от вестите изпратени от любимите им хора. Това могат и да не са секретни тайни, а топли думи, споделена любов, изпитан страх, ….

Условието е, писмата да стигнат по предназначението си, но да не се изпуска секретна информация, ако такава неволно е споделена.

Уморихте ли се да мислите? И на генералите не им е било лесно!

Няма да ви измъчвам повече.

Отговор:

Писмата били задържани почти 2-3 седмици. След това всяка информация, записана неволно от войниците, била вече неактуална.

С изобретяването на телефона и Интернета нашият живот коренно се е променил. Сега можем да имаме връзка с близките си, дори да се намират много далече от нас. Но този прогрес има и свой минус.
В китайския град Чунцин добре са помислили за хората зависими от телефона. Такива хора следят само своите телефонни устройства и не обръщат внимание на това, което става наоколо.
В този град са създали специални пешеходни пътеки за такива хора, за да ги предпазят от внезапен сблъсък или удар.
Идеята е била взаимствана от американците. Във Вашингтон направили подобен експеримент, но поведението на хората не се изменило. Те ходили така, като се движели и преди.
Така нареченото „телефонно платно“ не могло да измени поведението на хората.
Мнозина идвали на това място само, за да снимат надписа: „Първият тротоар в Китай за потребители на мобилни телефони“.
Намерили се и такива, които минавали от там, изцяло погълнати от телефоните си, без да разбират, че минават от там, където трябва.
Може би във всеки по-голям град трябва да има такова място, защото хората зависими от телефоните стават все повече.

Известен проповедник провел евангелизация в една страна. Много хора се обърнали към Бога и приели Исус Христос в сърцата си. По време на последната си проповед проповедникът се обърнал към публиката и попитал:
– Какво ви дадоха тези богослужения?
Станала едно негърско момиче, нейното лице сияело. Тя не била оратор, за това казала само няколко думи:
– По време на тези богослужения, приех Исус Христос в сърцето си и Неговата любов ми даде сила и способност да простя на убийците на баща ми.
Любовта на Исус Христос прави хората способни да простя не само на близките си, но и на врагове си, това е същността на християнството. Обичайте враговете си, благословяйте ги, това е върхът на християнската любов.
Тази цел, трябва да се преследва от всеки християнин. Голяма добродетел е да изпиташ любов към враговете си! Добро нещо е християнин да прости ни ближния обида, въздавайки му добро за направеното зло, вместо да го мрази, горещо да го обича и да се моли на Бога за него! Наградата за това той ще има не само на небето, а и тук на земята.
Никоя друга заповед на Исус Христос не са нарушава така често, както заповедта да обичаш враговете си. За изпълнението на тази заповед се изисква много сила, която можем да почерпим само от Един – Исус Христос.
Любовта към враговете е естествена за християнството и ние трябва да се стремим да я проявяваме. В борбата с врага, християнина не трябва да има друго оръжие, способ или средство, освен истинска любов.

Една жена се отдели от множеството и изтича напред към Даниела. Това бе Дора. Тя беше дванайсет години по-голяма от Даниела, но те бяха силно привързани една към друга.

Дора беше интересен човек. Авантюристка, озоваваща се в средата на страхотни и невероятни приключение. Беше напълно независима и никой не ѝ държеше сметка какво прави и къде ходи. Тя бе всичко онова, което Даниела не беше, но много ценеше.

Дора бе облечена в избелели джинси и сива тениска. Вятърът развяваше кестенявата ѝ коса. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Тя прегърна Даниела и не искаше да я пусне.

Даниела трепереше. С Дора тя се чувстваше в безопасност. Обърна се назад към обхванатия в пламъци автобус и ѝ прилоша.

Тълпата я наобиколи и въпросите заваляха.

– Какво стана?

– Колко души имаше в атобуса?

– Колко от тях успяха да се спасят?

Даниела се беше уплашила и не знаеше към кого да погледне.

– Удари ни някакъв голям камион, – гласът на Даниела звучеше глухо. – Имаше още педнадесет до осемнадесет човека в автобуса.

– Познаваш ли някой от пътуващите? — попита я един едън мъж с навити ръкави над лактите.

Този автобус нямаше точно разписание, минаваше в интервал от …. до. Билетите не се резервираха предварително. Нямаше списък на пътниците.

Всяка информация, която можеха да съберат  от спасените хора бе добре дошла, както за близките, които очакваха роднините си, така и за полицията.

Даниела не познаваше никого, тя пътуваше сама в автобуса. Цялото ѝ тяло продължаваше да трепери.

– Бях седнала близо до задната врата, – каза Даниела. – Почти всички заемаха предните седалки.

Тълпата се насочи към следващите оцелели.

Пристигна пожарната и започна да гаси огъня обхванал автобуса. Всички се бяха оттеглили назад, резервоара на автобуса все още не беше избухнал.

Даниела се опита да си представи хората, която бе зърнала, когато се качи и минаваше назад, но образът бе смътен.

Чуваха се викове и плач между хората. Смъртта отново бе прибрала своите жертви. мъката и болката тегнеха като олово на това място.