Творецът създаде от нищото прекрасен свят. Той слезе сред него, за да му се полюбува.

В сянката между лианите, на килим от цветя той съзря човека, който ухажваше прекрасната си любима.

Създателят го попита:

– Доволен ли си от това, което направих, за да се чувстваш добре и да бъдеш щастлив? Ето лазурното небе, блясъка на морето, белите лилии, ярките рози, тихият вятър, който разнася аромата на цветята. Когато се отдаваш на любимата си, стройни палми са се надвесили над теб.

Човекът удивен погледна Твореца и дръзко отговори:

– Кой си ти? И защо ме питаш дали съм доволен или не от това, което съществува? Кой ти е дал това право? И защо е необходимо да ти отговарям?

– Аз съм този благодарение, на което съществуваш и си заобиколен от толкова красиви неща. Моята щедра ръка е разсипала цветята в полето. Аз запалвам звездите на небето. Повелих и слънцето грее. Създадох деня и нощта, зноя и прохладата, твоята прекрасна любима и тебе. Няма ли да ми благодариш?

Човекът изумен каза:

– Благодарност? За това, че си създал всичко? Какво ме интересува това? И защо е нужно да ти благодаря? Виждам, че всичко си съществува нормално и това ме устройва напълно. Защо ми е да знам кой, за какво и защо е създал всичко това?

– Дълбоко в сърцето си нямаш ли желание да паднеш на колене, да се помолиш и да ми благодариш за всичко, което съм ти дал?

– Да се моля? – възкликна човека. – Да си губя времето с молитви, когато животът е тъй прекрасен?! И ти искаш, когато виждам всичко прекрасно около себе си, да си мисля за теб? Желаеш да се откъсна от любимата си и да се отдам на някакви си молитви? Не, животът е прекрасен. Нямам време да се моля. Трябва да използвам всичко, което ми е предоставено и да не губя време за разни благодарности.

Цветята полегнаха. Палмите с укор заклатиха върховете си. ……

Така се роди неблагодарността.

Бе късна пролет. Кирил завърши семинарията и се помоли:

– Господи изпрати ме където искаш, в някоя малка църква или християнска организация……

Но отговор не получи.

Тогава си намери работа като шофьор на автобус. Района в който караше, бе доста опасен. Славеше се с грабежи, убийства и изнасилвания.

Всяка сутрин в автобуса се качваха група младежи. Те не си купуваха билет, возеха се колкото си искат и пренебрегваха предупрежденията на Кирил.

– На това трябва да се сложи край, – каза си младият шофьор.

На следващата сутрин Кирил се оплака на един полицай, който стоеше наблизо. Офицерът се качи в автобуса и се обърна към непокорните младежи:

– Трябва да платите билетите си, както правят всички, който ползват градския транспорт, – след което слезе.

Навели глави хулиганите платиха, но когато останаха сами с Кирил го пребиха на последната спирка.

Ризата му бе окървавена. Липсваха му два зъба. Очите му бяха подути, а пари нямаше. Бяха го обрали.

Дадоха му болнични за няколко ни и Кирил се прибра в дома си.

Той бе объркан и разочарован. Голяма физическа болка сковаваше тялото му.

Прекара една неспокойна нощ, търсейки Господа:

– Къде е Бог във всичко това? – разгневен викаше той. – Молех се за служба. Бях готов да ида навсякъде, да правя каквото и да е …. и каква благодарност получавам за всичко това!?

В началото на следващата седмица той повдигна обвинение срещу шайката, която го бе пребила. Младежите бяха арестувани и изправени пред съдията.

Кирил седеше в съдебната зала и наблюдаваше тези несретници.

Изведнъж почувства голямо състрадание към тях.

Яростта и негодуванието му се стопиха и отстъпиха място на прошката и любовта.

„Нима не виждам, колко добър и търпелив към мен е Бог? – помисли си Кирил. – Сляп ли съм, че Неговата доброта ме отвръща от греха?“

По-късно Кирил започна да посещава осъдените младежи в затвора. Там им разказваше, как се бяха изменили възгледите му по време на съдебния процес.

Това помогна на част от тях да се променят.

Беше трудна година. Не се знаеше кога щяха да настанат по-добри времена, но имаше хора, които не преставаха да се надяват.

Симон Петков бе фотограф. Предстоеше му скоро да постъпи в едно фотоателие, но от там му искаха да представи най-хубавите си снимки.

Той желаеше да представи само една снимка, но тя да предава усещането за пълнота и то в това време, когато хората се чувстваха напълно празни и опустошени.

– Коя да бъде? – питаше се Симон

От купа фотографии, той извади една, която му бе любима. На нея имаше един дядо с голяма брада. Старецът седеше на една маса с наведена глава, а ръцете му бяха събрани за молитва. Близо до него лежаха книга, очила, купичка с каша, един хляб и малък нож.

– Дааа …… – Симон се загледа още по-внимателно във снимката. – Тук нищо не липсва. ….Това е изразът на един пълноценен живот.

Симон закрачи из стаята в ръка със снимката и продължи да разсъждава на глас:

– Този човек живее с благодарност в сърцето си, независимо от обстоятелствата. Това е живот в пълнота. Колко глупаво е да приравняваме многото материални неща, които притежаваме, с такъв живот.

Симон бе стигнал до едно по-дълбоко разбиране по този въпрос:

– Пълнотата на един човешки живот не се измерва с пари или имоти, а по-скоро със сърце, ум и душа изпълнени с благодарност. Живеещите така се наслаждават на прекрасни отношенията с Бога. И като се замисля по-сериозно осъзнавам, че това е възможно за всеки човек.

А какво щеше да представи утре във фотоателието?!

Симон бе вече твърдо решил:

– Това е най-добрата ми фотография. Тя изразява точно това, което исках – живот в пълнота.

Смрачаваше се. Тъмнината без да бърза незабележимо нахлуваше в стаята. Младен седеше във фотьойла. Той бе подпрял главата си с ръка. Погледът му блуждаеше в изчезващата светлина на деня, а мислите му го върнаха назад.

Внезапно пред него изникнаха мъж и жена. Те бяха възрастни, около седемдесет годишни. Мъжът лежеше на легло. Тялото му на практика бе напълно безполезно. Мускулите му бяха опустошени и съсипани от амиотрофична латерална склероза.

Въпреки, че тялото  му бе неефективно, очите му сканираха стаята и той виждаше жена си. Тя бе дребна и слаба, но не се предаваше лесно независимо от това, какви трудности ѝ се препречваха в живота.

Бе измъчена, но с непоколебима вяра правеше това, което бе нужно за мъжа си през последните години, особено след като той се обездвижи и стана напълно безпомощен. Бръснеше го, къпеше го, хранеше го, сресваше косите му, миеше му зъбите, ….

Това бяха родителите на Младен. Такава преданост от старана на майка му до края на дните на баща му, бяха изключителен пример за мъжа, които имаше вече пораснали деца и чакаше внуци.

В дена на погребението на баща си, Младен изпитваше огромна благодарност към тази, която го бе родила, защото тя бе моделирала пред очите му слуга в духа на Христос. Нейното служение бе тихо, но за синът ѝ то не бе останало незабележимо.

Какви времена настанаха! Цените на стоките в магазина растяха, а заплатите не можеха да ги догонят. Които работеха, за тях бе добре, но имаше и хора без всякакво занятие, а те също трябваше да ядат.

Освен това бе зима. Нямаше дърва, а тока на мнозина бе изключен за неплатени сметки.

Кирилка се надигна, отметна завивките и се разтрепери. В стаята бе студено. Хубавото бе, че децата затрупани под одеялата още спяха.

– Ще отида до магазина и ще помоля, да ми дадат продукти на кредит, – каза си Кирилка. – Скоро малките ще станат и ще искат да ядат.

Тя бе притеснена, защото имаше голям борч в магазина. Мъжът ѝ се разболя и почина, а нея скоро я съкратиха от работа. Много дни обикаляше за ново назначение, но щом чуеха че има малки деца, никой не искаше да я наеме.

– Ох, – проплака жената, – дали ще ми дадат нещо в магазина. Миналия път ме изгониха доста грубо.

Тя бе решила да опита, пък каквото ще да става.

Странно, когато Кирилка влезе в магазина управителя ѝ се усмихна приветливо:

– Какво ще обичате.

– Аз имам борч при вас, но …., – каза притеснено Кирилка.

– Знам, знам, – усмихна се мъжът, – но при нас дойде един господин и изплати целият ви дълг. Освен това остави една сума за вас, ако желаете да купите продукти за дома си.

– Кой е този мъж? Как така е платил дълговете ми?И казвате още пари оставил ….. Защо? – Кирилка бе изумена.

Управителят надигна рамене:

– Нямам представа. Не съм го виждал друг път в магазина.

Кирилка взе парите напазарува, като внимаваше да вземе само необходимото и да не прекалява с харченето на чуждите пари.

Когато тръгна към къщи я срещна Деница. И тя бе бедна като нея, с много дългове и неплатени сметки.

– Кире, да видиш какво ми се случи, – заобяснява Деница, размахвайки ръце. – Някой ми платил сметките, а пред вратата намерих плик с доста пари.

Кирилка ѝ се усмихна и сподели:

– И на мен някой ми е платил борчовете в магазина, даже ми е оставил пари да напазарувам – и тя показа пълната чантата, която носеше.

Двете жени се прегърнаха. Очите им грееха, радостни сълзи на благодарност се стичаха по лицата им.

Скоро към тях се присъединиха и други, които разказваха, за неизвестният господин, който им помогнал по един или друг начин.

– Но кой е той?

– Кой е нашият благодетел?

Никой не знаеше. Той бе пожелал да остане анонимен.

А там, където кредиторите бяха по настойчиви, той се бе усмихнал и добавил:

– Аз съм добрият Самарянин.