Много често чувам край мен да казват:
– Любовта премина.
– Той не е такъв, какъвто беше преди.
– Тя много се измени.
Моята баба казваше:
– Представи си своята половинка болна и безпомощна. Болестта отнема човешката красота, а безпомощността показва истинските чувства. Можеш да се грижиш за него или нея ден и нощ, да ги храниш с лъжичка и да чистиш след тях, а в замяна на това получаваш само чувство на благодарност. Това е истинската любов, всичко останало са детски капризи.

Вътре в църквата се процеждаше утринното слънце и хвърляше пъстроцветните си сенки от стъклописите върху събралите се енориаши. Една част от тях бяха дошли по собствено желание, а другите понеже така се налага.

В много молитвени домове, независимо от вероизповеданието, има хора, които сядат на първите редове, сякаш близостта им до амвона ги приближаваше до освобождението.

Жените облечени в най-хубавите си рокли, мъжете със стегнати сака, с изгладени панталони, чийто ръбове могат и да те порежат, всички напарфюмирани и привидно усмихнати участваха неволно в някакъв театър.  Нима дрехите правят човек светец?

Зад амвона стоеше отец Загорски. Късата му коса бе снежно бяла, но веждите му бяха още черни. Ръцете, които се подаваха от расото се движеха като напевния му глас. Дълги години той изнасяше проповедите си пред папството си. Много време прекарваше над Словото и продължаваше да се пита дали е успял да достигне до сърцето на поне един човек.

Днес, както и когато бе по-млад се наблюдаваше постоянен растеж на престъпността, прелюбодействията, корупцията, …. и масовото оттегляне от църквата.

Хората възлагаха вярата си на технологиите и науката, те вярваха единствено в материалното. Въпреки всичко Загорски продължаваше да проповядва с надежда, че ще спаси поне една душа в този толкова объркан свят.

Свещеникът бе дребен, някои биха го възприели за недоразвит и недорасъл. Истинският му дар бе гласът му. Колкото бе дребно тялото му, толкова по-мощно звучеше гласа му над папството:

– Не можете да придобиете спасението си като крадец през нощта. Ние не се борим за съвършенство в живота, тук на земята, а за усъвършенстване във вярата си. Вярата в Бога ни дава вечен живот. Единствено вярата е ключът, което ни води до израстване и промяна…..

Загорски събра листовете и предложи да изпеят заедно една песен. И макар да не бяха професионалисти, множеството запя като един, в синхрон.

В дъното на църквата, без да се набива на очи, седеше най-големият поклонник на Загорски. Дори и да искаше да се скрие, човек не можеше да не забележи червените ѝ къдрици, които пламтяха като огън върху раменете ѝ. Маги тихо припяваше, като че ли на себе си.

Това влизаше в остро противоречие със всичко в живота ѝ. От дванадесетгодишна възраст изучаваше седемте смъртни гряха в католическото училище, а нощем ги практикуваше. И макар с годините да бе станала по сдържана и отговорна, не успя да изкорени всичко лошо от себе си.

Всяка събота отиваше на танци или участваше в някой купон, но всяка неделя независимо от времето и здравословното си състояние, стоеше сутрин в църквата на едно и също място, свела глава нямо благодарейки за всичко в своя свят. Макар да не бе съгласна винаги с това, което се казва в църквата и поведението ѝ да не я правеше светица, вярата ѝ в Бога бе искрена.

Съпругът ѝ Юри седеше на пейката до нея тихо. По тъмните му очи личеше, че за него службата отдавна е свършила. Той нито веднъж до сега не бе споменал пред жена си, че е започнал да губи вярата си.

Маги и Юри излязоха от църквата заедно с другите. Те се подредиха на опашка да се ръкуват с пастора, с надежда, че частица от светостта му ще докосне и техните души.

Загорски кимаше сърдечно с глава на всеки. Минаващите край него изказваше благодарност или добра дума за проповедта му. Самият той се съмняваше в искреността им.

„Ако ги попитам, – помисли си Загорски, – дали някой от тях ще си спомни поне едно изречение от проповедта, да не говорим за поуката от нея?“

Той знаеше какъв ще е приблизителният резултат. Познаваше всички хора, които посещават църквата му и едва ли някой щеше да го изненада с нещо.

Изведнъж лицето му се озари от усмивка, когато погледът му срещна очите на Маги.

– Прекрасна проповед, отче, – рече Маги свела глава пред свещеника.

– Благодаря ти, Маги, – засмя се кротко Загорски. – Когато тя видя наблизо, винаги разчитам на усмивката ти. Дано намериш покой, дете – благослови я той.

– Благодаря, отче, ти също.

Юри хвана Маги под ръка и тръгна към колата. Той бе нервен и неспокоен, така се чувстваше около час преди и два след литургията.

– Защо е необходимо да преминаваме всяка седмица през това? За какво ни е нужно? – мърмореше недоволно Юри.

Маги докосна рамото му в знак на примирие. Между двамата настъпи неловко мълчание ….

Най-после бурята свърши, но преди да излязат хората трябваше да почакат водата да се оттече.

Слънцето се показа и шофьорите опитаха да подкарат колите си.

Мотоциклетът на Виктор не бе много мокър и запали от веднъж. След като измина две преки спря пред един магазин и зачака.

Малко след това се появи млада руса жена, с тъмни джинси и яке. Това бе Маги. Работния ѝ ден беше свършил преди половин час, но тя остана в магазина, изчакайки бурята да отмине.

Когато Маги видя Виктор му махна с ръка и извика:

– Ама, че буря!

Маги се метна зад Виктор и потеглиха. Отидоха към пустинята. През цялото време Маги стискаше очи, скоростта на мотора ѝ се струваше прекалено голяма.

Виктор спря и двамата слязоха. Маги ахна. Цялата пустиня бе покрита с цветя.

– Заради дъжда е, – предположи Виктор.

Незнайно от къде се появиха хиляди насекоми, които се стрелкаха забързано от цвят на цвят и събираха внезапно появилата се паша.

– Навярно семената са били в пясъка и са очаквали само малко влага, – каза Маги.

– Да, така е, – потвърди Виктор. – Те са стояли там дълго и са чакали …

Всички цветя бяха дребни, но с ярки цветове.

– Каква красота, – каза Мага. – Невероятно чудо. Дъждът е дал надежда на чакащите семенца, а те от благодарност раздават радост наоколо ….

Чу се изскърцване на стол и Марко, бащата на Радко и Антон, се надигна, за да се оттегли от пиршеството. Едва държейки се на крака, бащата се оправда:

– От годините е, – едва обърна езика си той.

Явно беше мъртвопиян.

– Остани да забавляваш гостите ни, – каза Марко на Радко с дрезгав глас, – вярвам, че не си забравил как се прави това, въпреки че отсъства толкова дълго от дома, за да се скиташ с разни хаймани.

– Дори и сред тях обноските ми бяха добри, татко, – защити се Радко. – Но за пиян човек като теб, който едва се държи на краката си, едва ли бих могъл да кажа същото.

След последните думи всички  млъкнаха. Някои от гостите озадачено се спогледаха, други се подсмихваха навели глави надолу. Всеки очакваше с нетърпение да види как ще се развият събитията между баща и син по-нататък. За тях това бе едно забавление, а после подхилвайки се щяха да поукрасят случилото се.

Марко се обърна рязко при тази обида, но Антон бързо стана и хвана ръката му, след което хвърли гневен поглед към брат си, способен да разтопи и стомана.

– Как смееш да обиждаш така баща ни? – гласът на Антон ехтеше в залата. – Толкова грижи е полагал за теб. Нищо не каза след като се върна от разпътството си. Няма ли капчица благодарност в сърцето ти към него.

– Ако си решил да ми изнасяш лекции, по-добре се върни в университета, – каза Радко наострено.

– Успокойте се братя, дълго не сме били заедно на една маса, – каза Емил, един от братовчедите им. – Нека да не разваляме този момент.

Без да му обръща внимание Антон изведе баща си от залата.

Музикантите отново засвириха и шумът от разговорите се поднови.

Радко си наля още вино. Към него се приближи един от приятелите му, с когото дружаха от деца. Радко и Орлин бяха седели на един чин. Бяха инициаторите на всяка лудория в училище.

– Трябва да се отнасяш с по-голямо уважение към него, – каза Орлин. – Каквото и да мислиш за него, все пак той ти е баща. Когато си отиде от този свят, ще те боли за тези думи, които му каза тази вечер, много повече отколкото предполагаш……

Учените са установили, че добрите дела и помощта, която оказваме на другите, допринесат за постепенното премахване на социалната фобия.
Социалното тревожно разстройство е ирационален страх от взаимодействия с други хора. Тя може да достигнат до такава степен, че лицето да се оттегли вътре в себе си и да ограничи социалния си кръг до минимум.
В проучване проведено за 4 седмици взели участие 115 души, разделени на три групи.
Първата група от участниците са били помолени редовно да правят добри дела, като помага на съседа да коси, да дарят пари за благотворителност или да мият чиниите в дома си.
Втората група от хора е трябвало да увеличат броят на ежедневните социални контакти с други хора, а третият – просто да записват ежедневните събития, без да променят обичайното си поведение.
В края на експеримента се изяснило, че хората, които редовно правят добри дела, са почнали повече да общуват с другите, въпреки че не им е казано да правят това. Те започнали по-лесно да общуват с непознати и страха от комуникацията постепенно отслабнал.
Авторите на изследването обясняват своите изводи, по следния начин. Хората с благодарност се отнасят към лицето, което се стреми да им помогне, така очакванията за общуване с други хора са се променили.