Беше малко момче, едва ли беше на повече от 10 години. Седеше на брега, а морето миеше краката му. Мръсната му фланела беше тясна, а панталоните му стигаха малко под коляното.

Дамян бе от няколкото скитащи хлапета край морето. Майка му беше умряла от рак наскоро, а баща му нелепо загина в една автомобилна катастрофа.

Помагаше на рибарите тук и там или пренасяше багажа на пътниците от пристигащите кораби. Така изкарваше някой лев, но се намираха и добри хора, който му предлагаха топла храна и чай да се сгрее.

Днес Дамян не намери работа, затова седеше сам на брега. Не усети, когато до  него се приближи един старец. И той, като него носеше избелели и стари дрехи. На главата му имаше широкопола шапка.

Дамян се изненада, като го видя толкова близо до себе си.

– Синко, можеш да виждаш под краката си само пясък, а в ръката си единствено това, което ядеш, макар и това не винаги да ти хареса. Не мисли, че те осъждам или правя опит да те поучавам. Повечето хора са точно като теб. Отвратени са от живота и работата си. Недоволстват от това, което ядат или не харесват колите, които карат. Но знаеш ли колко много хора по света са лишени от това, което, колкото и малко да ни се струва, ние имаме.

Дамян присви очи, натрапването на този старец съвсем не му харесваше. От къде се взе и отгоре на това взе и да го съветва.

Старецът невъзмутимо продължи все едно, че не забелязваше недоволството на малкия:

– Запомни, това върху, което съсредоточиш мислите си, започва да нараства.

Дамян се опита да разбера накъде бие старецът, но възрастният човек не му остави дълго да умува и продължи да говори:

– Когато се съсредоточиш към това, от което се нуждаеш, ще забележиш как размерът на нуждите ти ще нарасне. Ако постоянно си мислиш за неща, които нямаш, ще се сетиш и за много други, които не притежаваш, а това ще те накара да се почувстваш още по-зле. Ако съсредоточиш разсъжденията си върху това, че ще загубиш, ти наистина ще загубиш. Мислите изпълнени с благодарност, носят щастие и удовлетворение в живота на всеки човек.

Старецът видя съмнение изписано на детското лице.

– Навярно ще се съгласиш със мен, че всеки път, когато сме щастливи и изпълнени с ентусиазъм, другите хора се радват в наше присъствие.

– Може и така да е, – някак уклончиво даде съгласието си Дамян.

– Ако знаем, че възможностите някой да ни подкрепи идва от хората око нас, то какво ще се случи с човекът, в чието присъствие всички се радват? – попита възрастния човек

Дамян започна да схваща какво искаше да му каже старецът.

– Навярно ще получи повече възможности и подкрепа, – някак неуверено се усмихна Дамян.

– А какво се случва с  един човешки живот, изпълнен с множество шансове и подкрепа? – старецът продължи настоятелно с въпросите си.

Дамян се замисли и преди да отвори уста, старецът го изпревари:

– Такъв човек ще открива още повече възможности и ще получава още повече подкрепа. Успехът в такъв живот е неизбежен.

Лицето на Дамян грейна. Надеждата почука на сърцето му.

– Все пак трябва да те предупредя – и старецът погледна Дамян право в очите. – Ако човек е изпълнен с негативизъм, вечно се оплаква и с никого не се съгласява, никой няма да го подкрепи, защото никой не желае да общува с него. Нещата в такъв живот не вървят добре.

Двамата дълго мълчаха. Старецът даде възможност на Дамян да осмисли, това, което му бе казал.

След това възрастният човек предложи на Дамян:

– Всеки ден си задавай въпроса: Какво другите биха променили в мен, ако имаха тази възможност?

– Ами ако става въпрос за някоя черта от характера ми, която аз не искам да променя? – попита Дамян.

– Не става въпрос за това, какво искаш или не искаш да промениш в себе си, – засмя се старецът, – а какво другите хора биха променили в теб, ако имаха възможност.

Дамян се почувства несигурен.

– Не ти казвам, че трябва да се съобразяваш с прищявките на другите. Просто искам да кажа, че ако искаш хората да ти вярват и да се вслушват в думите ти, те трябва да се чувстват добре в твое присъствие.

Дамян наведе  глава и започна да разсъждава над това, което му бе казал старецът. Когато вдигна очи, старецът беше изчезнал ….

Стигнаха до хотела. Крум се подвоуми: „Дали да не я поканя на вечеря или на театър?“

Но Лина му протегна ръка.

– Струва ми се, че не бива да ви задържам повече… непрекъснато се притеснявах, че ви отнемам толкова време. Цели два дни посветихте само на моите дела. Никой до сега не се е държал с мен по този начин. Още веднъж … много ви благодаря. Никой досега, – тя леко поруменя, – никой досега не е бил толкова добър, толкова внимателен към мен… И през ум не ми е минавало, че така бързо ще се отърва от всички тези акции, дялове и имоти. Още не мога да повярвам,  че всичко протече така гладко и леко за мен… Благодаря ви много!

Крум я погледна. Избликналите чувствата бяха стопили част от обичайната ѝ боязливост. Бледото ѝ и уплашено лице внезапно се бе съживило и засияло. Изглеждаше щастлива. На лицето ѝ се беше разляла благодарна усмивка.

Лина си взе довиждане с него и тръгна с лека и уверена походката. Това бе походка на човек, освободен от тежко бреме. Крум я гледаше учудено. Пиколото я придружи до асансьора.  И ……всичко свърши.

Крум постоя няколко минути като зашеметен. Известно време се взираше в пустия салон на хотела. След това излезе навън и тръгна без сам да знае накъде.

Никой досега не го бе поглеждал толкова сърдечно и с такава благодарност! Никой досега не бе разговарял така с него. В ушите му още звучаха думите: „Благодаря ви много!“ Та той я бе измамил! На безценица бе взел всичко, което тя притежаваше.

Крум залиташе като пиян и се олюляваше. От витрината на близкия магазин го гледаше собственото му лице. Той се втренчи в себе си, искаше да открие дали престъпните му склонности личат в стиснатите му устни или в суровия му поглед. Зад очилата си видя само своите собствени, широко разтворени уплашени очи.

Изведнъж си спомни за очите, които бе видял преди малко.

„ Човек трябва да има такива очи! – с болка си помислил той. – Не като моите хищни, неспокойни… Такива очи трябва да има човек: светли, лъчезарни, одухотворени от вярата! Да, такъв би трябвало да бъде всеки човек. По-добре е да остави да го мамят, отколкото сам той да мами, да бъде порядъчен и незлобив. Само тези хора са благословени от Бога. Какво ми донесоха всичките ми хитрувания? Останах си пропаднал човек, лишен от покой“.

И Крум продължи да върви по улицата, чужд на самия себе си. Никога досега не се бе чувствувал толкова жалък, а днес бе направил най-големия си удар, но не се радваше.

Много често чувам край мен да казват:
– Любовта премина.
– Той не е такъв, какъвто беше преди.
– Тя много се измени.
Моята баба казваше:
– Представи си своята половинка болна и безпомощна. Болестта отнема човешката красота, а безпомощността показва истинските чувства. Можеш да се грижиш за него или нея ден и нощ, да ги храниш с лъжичка и да чистиш след тях, а в замяна на това получаваш само чувство на благодарност. Това е истинската любов, всичко останало са детски капризи.

Вътре в църквата се процеждаше утринното слънце и хвърляше пъстроцветните си сенки от стъклописите върху събралите се енориаши. Една част от тях бяха дошли по собствено желание, а другите понеже така се налага.

В много молитвени домове, независимо от вероизповеданието, има хора, които сядат на първите редове, сякаш близостта им до амвона ги приближаваше до освобождението.

Жените облечени в най-хубавите си рокли, мъжете със стегнати сака, с изгладени панталони, чийто ръбове могат и да те порежат, всички напарфюмирани и привидно усмихнати участваха неволно в някакъв театър.  Нима дрехите правят човек светец?

Зад амвона стоеше отец Загорски. Късата му коса бе снежно бяла, но веждите му бяха още черни. Ръцете, които се подаваха от расото се движеха като напевния му глас. Дълги години той изнасяше проповедите си пред папството си. Много време прекарваше над Словото и продължаваше да се пита дали е успял да достигне до сърцето на поне един човек.

Днес, както и когато бе по-млад се наблюдаваше постоянен растеж на престъпността, прелюбодействията, корупцията, …. и масовото оттегляне от църквата.

Хората възлагаха вярата си на технологиите и науката, те вярваха единствено в материалното. Въпреки всичко Загорски продължаваше да проповядва с надежда, че ще спаси поне една душа в този толкова объркан свят.

Свещеникът бе дребен, някои биха го възприели за недоразвит и недорасъл. Истинският му дар бе гласът му. Колкото бе дребно тялото му, толкова по-мощно звучеше гласа му над папството:

– Не можете да придобиете спасението си като крадец през нощта. Ние не се борим за съвършенство в живота, тук на земята, а за усъвършенстване във вярата си. Вярата в Бога ни дава вечен живот. Единствено вярата е ключът, което ни води до израстване и промяна…..

Загорски събра листовете и предложи да изпеят заедно една песен. И макар да не бяха професионалисти, множеството запя като един, в синхрон.

В дъното на църквата, без да се набива на очи, седеше най-големият поклонник на Загорски. Дори и да искаше да се скрие, човек не можеше да не забележи червените ѝ къдрици, които пламтяха като огън върху раменете ѝ. Маги тихо припяваше, като че ли на себе си.

Това влизаше в остро противоречие със всичко в живота ѝ. От дванадесетгодишна възраст изучаваше седемте смъртни гряха в католическото училище, а нощем ги практикуваше. И макар с годините да бе станала по сдържана и отговорна, не успя да изкорени всичко лошо от себе си.

Всяка събота отиваше на танци или участваше в някой купон, но всяка неделя независимо от времето и здравословното си състояние, стоеше сутрин в църквата на едно и също място, свела глава нямо благодарейки за всичко в своя свят. Макар да не бе съгласна винаги с това, което се казва в църквата и поведението ѝ да не я правеше светица, вярата ѝ в Бога бе искрена.

Съпругът ѝ Юри седеше на пейката до нея тихо. По тъмните му очи личеше, че за него службата отдавна е свършила. Той нито веднъж до сега не бе споменал пред жена си, че е започнал да губи вярата си.

Маги и Юри излязоха от църквата заедно с другите. Те се подредиха на опашка да се ръкуват с пастора, с надежда, че частица от светостта му ще докосне и техните души.

Загорски кимаше сърдечно с глава на всеки. Минаващите край него изказваше благодарност или добра дума за проповедта му. Самият той се съмняваше в искреността им.

„Ако ги попитам, – помисли си Загорски, – дали някой от тях ще си спомни поне едно изречение от проповедта, да не говорим за поуката от нея?“

Той знаеше какъв ще е приблизителният резултат. Познаваше всички хора, които посещават църквата му и едва ли някой щеше да го изненада с нещо.

Изведнъж лицето му се озари от усмивка, когато погледът му срещна очите на Маги.

– Прекрасна проповед, отче, – рече Маги свела глава пред свещеника.

– Благодаря ти, Маги, – засмя се кротко Загорски. – Когато тя видя наблизо, винаги разчитам на усмивката ти. Дано намериш покой, дете – благослови я той.

– Благодаря, отче, ти също.

Юри хвана Маги под ръка и тръгна към колата. Той бе нервен и неспокоен, така се чувстваше около час преди и два след литургията.

– Защо е необходимо да преминаваме всяка седмица през това? За какво ни е нужно? – мърмореше недоволно Юри.

Маги докосна рамото му в знак на примирие. Между двамата настъпи неловко мълчание ….

Най-после бурята свърши, но преди да излязат хората трябваше да почакат водата да се оттече.

Слънцето се показа и шофьорите опитаха да подкарат колите си.

Мотоциклетът на Виктор не бе много мокър и запали от веднъж. След като измина две преки спря пред един магазин и зачака.

Малко след това се появи млада руса жена, с тъмни джинси и яке. Това бе Маги. Работния ѝ ден беше свършил преди половин час, но тя остана в магазина, изчакайки бурята да отмине.

Когато Маги видя Виктор му махна с ръка и извика:

– Ама, че буря!

Маги се метна зад Виктор и потеглиха. Отидоха към пустинята. През цялото време Маги стискаше очи, скоростта на мотора ѝ се струваше прекалено голяма.

Виктор спря и двамата слязоха. Маги ахна. Цялата пустиня бе покрита с цветя.

– Заради дъжда е, – предположи Виктор.

Незнайно от къде се появиха хиляди насекоми, които се стрелкаха забързано от цвят на цвят и събираха внезапно появилата се паша.

– Навярно семената са били в пясъка и са очаквали само малко влага, – каза Маги.

– Да, така е, – потвърди Виктор. – Те са стояли там дълго и са чакали …

Всички цветя бяха дребни, но с ярки цветове.

– Каква красота, – каза Мага. – Невероятно чудо. Дъждът е дал надежда на чакащите семенца, а те от благодарност раздават радост наоколо ….